Когато бях малка доста често и за дълго ме даваха на баба ми да ме гледа, а аз изобщо не исках.Бях се заклела, че няма да постъпя така с моите деца и го спазих- не давам бабите да гледат дъщеря ми, освен ако тя не пожелае.
- Публикувана: 16 окт. 2008, 12:59 ч.
- Последно мнение: 8 ноем. 2008, 17:27 ч.
"Никога няма да правя така, когато порасна (остарея)"
Моето дете обожава баба си.Как да не я оставям при нея!И двете са щастливи.Не постъпваш правилно според мен.Бабата на детето ти е лишена от него,заради твои лоши спомени от твоята баба.Колко нечестно!
Децата ни да не стават свидетели на семейни скандали; да не се размотавам сутрин по пижама и в мърляв вид, докато правя кафе; да не ограничавам детето с вечерен час, когато порасне (няма да стане, категорично 
); да не налагам мнението си, когато се облича (също не ми се получава); да бъда приятелка с децата си и да си споделяме всичко, поне те на мен.
Ще допълвам.
); да не налагам мнението си, когато се облича (също не ми се получава); да бъда приятелка с децата си и да си споделяме всичко, поне те на мен.Ще допълвам.
Бях се зарекла, че моите децата постоянно ще ги прегръщам и целувам, и ще им казвам че ги обичам. Така и правя.
Родителите ми много обичаха да ми дават за пример другите деца. А когато аз им ги давах за пример за нещо, което не им изнася, ми казваха "ти сега не гледай другите". Вярно е, че добрият пример е важен за децата, но е важен и за родителите.
Като цяло гледам да се съобразявам с нейното мнение и желания, стига да не е нещо от рода на "искам още да си играя" в 11 вечерта, в делничен ден.
Семейните скандали също не са за очите и ушите на едно малко дете. Че и на по-голямо. Аз много съм страдала от вечните скандали вкъщи.
И най-важното, когато (ако ) имам второ дете, няма да пренебрегвам постоянно Андреа заради по-малкото. И никога няма да я карам да отстъпва при детските препирни на принципа "ти си кака".
Като цяло гледам да се съобразявам с нейното мнение и желания, стига да не е нещо от рода на "искам още да си играя" в 11 вечерта, в делничен ден.
Семейните скандали също не са за очите и ушите на едно малко дете. Че и на по-голямо. Аз много съм страдала от вечните скандали вкъщи.
И най-важното, когато (ако
) имам второ дете, няма да пренебрегвам постоянно Андреа заради по-малкото. И никога няма да я карам да отстъпва при детските препирни на принципа "ти си кака". 
Заричах се,че никога няма да се карам с мъжа ми пред децата ни.
Беше ми адски неприятно,когато нашите го правеха.И колкото и да е бил дребен проблема в детското съзнание е мноооого голям.
Засега го спазвам.
Беше ми адски неприятно,когато нашите го правеха.И колкото и да е бил дребен проблема в детското съзнание е мноооого голям.
Засега го спазвам.
Права си. Никъде няма пълно и равно. Дай съвет къде го правите (караниците де). От децата не можем да се скараме свястно.
Родителите ми са много готини и наистина ме оставиха да изживея детството и тийн годините си както аз искам... не ми се е налагало да се заричам нищо. Сега осъзнавам какво им е струвало това, разбирам как внимателно са ме водили в правилната посока, без даже да разбера 
Единственото, което ме тормозеше и си казвах, че никога няма да правя с децата си е ритуалът на плажа - 10 мин. по корем, 10 мин по гръб, 5 мин. във водата - умирах от яд просто!. Спазих обещанието - никога не ги карам да излизат от водата, ако и цял ден да са вътре и да излязат със сини устни - не е важно, здрави и щастливи са и това ми стига.
Единственото, което ме тормозеше и си казвах, че никога няма да правя с децата си е ритуалът на плажа - 10 мин. по корем, 10 мин по гръб, 5 мин. във водата - умирах от яд просто!. Спазих обещанието - никога не ги карам да излизат от водата, ако и цял ден да са вътре и да излязат със сини устни - не е важно, здрави и щастливи са и това ми стига.
т.е. големият ми син. 
Здравейте,юмного интересна темичка 
за съжаление ВИНАГИ когато се зарека за нещо, че никога няма да ми се случи - живота мноооого бързо ми показва колко не съм права. Затова хората са казали"Никога не казвай никога:..........................аз още не мога да се науча, а много си патя от това
за съжаление ВИНАГИ когато се зарека за нещо, че никога няма да ми се случи - живота мноооого бързо ми показва колко не съм права. Затова хората са казали"Никога не казвай никога:..........................аз още не мога да се науча, а много си патя от това
- да слушам НАИСТИНА, а не да кимам "да, добре" и "така ли, колко интересно", без да слушам въобще...
- да не употребявам "Малка си, ще разбереш като пораснеш"...
- да не употребявам "Аз като бях на твоята възраст"...
- да не въвличам детето в "Няма да казваш на ... какво стана/какво видя"
и много, много други...
Сега вече се замислям какво не трябва да правя като остарея и стана свекърва...
- да не употребявам "Малка си, ще разбереш като пораснеш"...
- да не употребявам "Аз като бях на твоята възраст"...
- да не въвличам детето в "Няма да казваш на ... какво стана/какво видя"
и много, много други...
Сега вече се замислям какво не трябва да правя като остарея и стана свекърва...
Aз свекърва засега изледи нямам да стана, така че.....
Не съществува такова нещо като "Никога", това го знам от опит!
И все пак като се замислих, горните в цитата не съм ги употребявала, вероятно и аз съм се заричала подобни неща като малка, позабравила съм ги, но явно все ми е останало нещо.....ще видим занапред какви ще ги изричам, като стане сложно!
В един момент обаче порастваме (или остаряваме) и тогава - какво? Поумнели и помъдрели се смеем на предишната си наивност, или напротив - с ясен спомен как сме се чувствали тогава, "от другата страна", стриктно си спазваме обещанията?
А вие - помните ли? Спазвате ли?
А вие - помните ли? Спазвате ли?
Промените идват обикновено от трупането на опит, от видяното, изживяното, усетеното. От сигурността, желанието да бъдеш полезен, добър, уважаващ. Няма връзка с растежа, нито с възрастта дори. Комплексно е.
Наивност... не знам, бих искала да си остана все наивна, ама... почти е невъзможно да ни се даде тази възможност. Децата не са наивни - те са чистосърдечни, открити. Те никога не скучаят, пълни са с енергия, жестоки са от откровеност и не се лъжат лесно. Възрастните се учим да лъжем, да си крием емоциите, възпитаваме се в куп ненужни неща (не всички, разбира се) и като остареем - искаме пак да сме с детска душа. Социалният живот не ни го позволява, това е. Нито отговорността да сме родители. Трудно е. Много неща съм си казвала, писала (то кой ли не е?), че няма да допускам и правя, но истината е една - едва когато детето стане родител, тогава и само тогава започва да разбира родителите си! Понякога, за съжаление, е твръде късно. Когато не е - добре е да го кажем и покажем, като утеха за усилията, безсънните им нощи и сълзите им
Аз винаги съм искала да бъда,като баба ми.Милата жена ме отгледа,възпита и сега пак ми помага с каквото може.Слава Богу,че не съм взела много от родителите си,защото те са изпълнени с пороци(не става въпрос за алкохол) и никак не ми се иска да съм,като тях.Искрено се надявам да съумея да възпитам децата си(ако имам такива),по начина на баба.