искам бебе, но е е страх

Джулия, никога не ми е минавал подобен въпрос през ума. Преди 27-та си година да имам дете за мен беше абсурд, но на 30 нямаше нищо друго, което да искам от живота.

Айде, да застана от другата страна при майките, които нито са жадували, нито са сънували и тръпнели в очакване на бебе. В началото думата "мамче" ми звучеше доста странно за мен. Откъде пък всички са така подготвени, не знам. Явно аз нещо не съм наред, знам ли?
Аз едва на 30 започнах с плановете, но все отлагах. Просто никога не съм обичала твърде много децата, нито ми е било по сърце да се занимавам с тях повече от 2-3 часа. Чак съм се чудила на жени, които използват изрази като "детето осмисля живота", при положение, че винаги съм си харесвала живота и си ми е бил достатъчно смислен и преди да стана майка.

Е, забременях след отлагане около 6 месеца /ако не беше станало случайно, сигурно още щях да отлагам/, поплаках си малко и се завъртях в ежедневието на бременна, на майка с бебе, после с прохождащо и проговарящо дете. Първите месеци имах период на адаптация. Нито бях примряла от щастие като се роди бебето, нито се умилявах до полуда, бях стресирана и ден след ден свиквахме заедно. Любовта дойде с времето, с грижите, с потъването в света с дете. Е, вече при мен нещата са коренно различни, просто някои майки са готови за това, други не са. Не виждам драма в случая. Но в крайна сметка не познавам майка, която се грижи за детето си и не го обиква. /Някъде бях чела интересна теория, че обичаме най-много децата си, защото обичаме собствените си усилия и резулттите от тях. А в живота си най-много усилия полагаме за децата/.

На авторката на темата мога само да кажа, че щом си задава подобни въпроси, е добре да остави нещата да се случват. Драматизирането на подобни въпроси само ще доведе до странни изводи и вътрешни противоречия. Желанието се заражда в началото, следват притесненията и мислите дали ще се справиш, несъзнателно започваш да си подреждаш живота за появата на дете и накрая, ако оставиш нещата да се случат, всичко ще си дойде на мястото.

P.S. И не вземай твърде на сериозно съветите на "идеалните майки". Животът си е твой, имаш право да се чувстваш както се чувстваш. Никъде няма правила, че трябва да си непременно готова за дете или да се чувстваш щастлива от появата му, ако това не е така. 

Съгласна съм, че нещата трябва да се случат. Аз съм на 25 и не искам дете все още. Всеки ми казва, че годинките си минават и е добре да побързам. Аз пък не се чувствам достатъчно зряла, за да забременея и да отглеждаме дете. Ще почакам поне още година или две.

Dalka не съм сигурна, че изобщо някога ще се почувстваш зряла за дете. Както е писала малко_мишленце, обикновно това става точно през тези девет месеца очакване и след това през първите месеци  от живота на малкото създание.

А пък се чудя на някои от отговорилите защо, така се нахвърлихте срещу авторката на темата. Ами съвсем нормално  чувство е страха и е повече от нормално да си правиш преценка на всички произтичащи от това положителни или не толкова явления. За всеки, който се впуска тепърва в дебрите на майчинството това са много и повечето да не се лъжем са плашещи въпроси.

Аз за второто си правя същата равносметка, а какво остава за първо дете.

Да наистина си губиш самостоятелността и почваш да мислиш в множествено число и вече не си ти на първо място дори и в твоите желания, въпрос на баланс е доколко ще се отдадеш на детето и дали ще загубиш собственото си Аз сред памперсите и пюретата. Няма какво да се лъжеш първите 2-3 месеца докато си създадете собствен режим наистина ще забравиш за социален живот, но оттам нататък е само въпрос на желание и лично усещане дали искаш да излезеш някъде с приятели или да си останеш вкъщи при твоето дете.
 
Най-смешното в цялата работа е, че още първите няколко дни и седмици от съвместния ви живот си казваш, ама аз защо въобще чаках толкова много и защо беше цялото това чудене, всичко е толкова естествено и наистина незаменимо.

Има много въпроси, на които никога няма да си отговориш, специално за детето е или или, няма средно положение. Готова никога няма да се почувстваш, просто трябва да се пуснеш по течението. Още от първите месеци на бремеността ще усетиш как мисленето ти се променя и то положително. Няма нищо страшно, ако ти помогат фрази от рода не съм само аз, погледни форума почти изцяло посещаван от майки, бъди сигурна, че има и други като теб.   

E...дрън, дрън... аз усетих някакъв майчински инстинкт, едва като родих детето си и стана на 1 месец.

Абе вие сте луди бе... като родите и откачате тотално! Какви са тия малоумни изкази, баси майчиците . Непоносими ставате, а после реват - мъжа ми не ме ще. Ми кво да ви ще, вижте се какви ставате, като се ожените. Лелки - гардеробиерки!

Ню, затова пък ти сигурно си се развила като опасна мадама 

Темата не е за мен. Всеки си знае "хала".

И за мен не е, аз просто не видях нищо тъпо в мнението, цитирано от теб...

Човек може да си има дете и пак да обича да ходи на кръчма и да яде там пържени картофи в компания. Защо трябва да забременееш, когато си избиеш от главата кръчми и приятели? И какво значи "не си готова да имаш дете"? Кой беше готов и като му се роди детето, не изпитваше никакви притеснения, никакви главоблъсканици?

  Аз чак на три     
А размислите, че съм се вързала в къщи дойдоха след раждането, ама късно 

е па... то помня ли на 1 ли беше, на три ли 

спокйно няма страшно  никой не се е родил учени аз бях така но се свиква