Мисля си, че едва ли можем да предполагаме какво точно се е пречупило в тази благодетелна дама така изведнъж, че да накара авторката да се почувства като шамаросана. Все пак имам известни наблюдения върху хората, и допускам, че не всеки е готов да понесе товара на добрината в истинския смисъл на думата. Правиш примерно добро, подаряваш мартеничка, или пък помагаш на съседката от 2-рия етаж с малък жест...и искаш с това да приключиш. Просто за 5 минути да се почувстваш добър и след това да продължиш да си живееш обикновения средностатистически живот. Подаряваш мартеницата и толкоз, не ти се слушат благодарности, не ти се ядат торти със съседки, не ти се слуша за болните им от варицела деца, за вечно работещите им мъже. Не е необходимо да ставате първи дружки, все едно връзвайки мартеница, си се обвързал за цял живот, а ето, тя ти звъни със торта в ръка..направи добро, че да се видиш в чудо. Мдаа.... Горе-долу така си представям нещата аз. Да направиш единично добро и да го забравиш е много по-удобно и приятно за съвестта, отколкото да изтърпиш последиците от добрината си, да създадеш някакви взаимоотношения с човекът, на който си сторил доброто, да го накараш да се почувства наистина значим, а не просто жертва на моментното ти подаяние, предизивикано от изблик на някаква моментна емоция.