ИЗРАЕЛ34

Такааа самолетите ги видях на картинка  след като висяхме 1 час в задръстване се отказахме,бяха милиони коли  При отчаяната ми физиономия ми обещаха частно посещение  Та се съгласих да не се мъчим повече да стигнем до базата...Така,че и вие ще очаквате частното посещение та да видите F16...Направихме едно барбекю обаче с едни вкусни кюфтеца и кебапчета с нана,пилешки пържолки,домашен сладолед и разбира се бира  Сега съм умряла пред климатика и релаксирам...Явно ще чакам 62 рожден ден защото тоя не беше отпразнуван подобаващо от моя милост,но поне видях зарята...все е нещо 
Айде лек ден 

Продължението на разказа,иначе не си изпуснал нищо

 Бубе, а снимки ние сме разглезени вече щом прекрачите прага на дома започвате да снимате -ХОРА ПЪТИЩА АВТОМОБИЛИ, всичко което ви се изпречи пред очите    за нас които сме далече, моля 

ооо и какъв е този домашен сладолед - сподели 

 Хаг Самеах!

О снимки изобщо не съм правила,не можахме да излезем от селото и да се включим в движението.Опитахме и по черно беше същата работа.Цялото село беше като блокирано...Този домашен сладолед е натрошени целувки,бита сметана,натрошени ядки и нес кафе.Всичко това разбито с блендер,изсипано във формичка и сложено в камерата да стегне  Беше вкусно 
Мимкис,къде се губиш ?

Здравейте, момичета и момчета!   
Честит празник на държавата Израел на патерица! Пожелавам и още 1000 * 1000 години да празнува повода.   
Петя, Тали, Мента, Боряна, благодаря за снимките!   
дядо хаджия, дано по-често ти идва музата, защото е голямо удоволствие човек да чете  разказите ти!   
Петя, много ми допадна тази снимка от твоят албум. Носи някаква атмосфера. Би ли ми позволила да я сложа за известно време като аватар в форума?   

Тази болка направо ме подлудяваше. За пръв път се обади точно на именния ми ден вечерта и от тогава мира няма. Сядам прорязва ме, ставам прорязва ме, навеждам се прорязва ме. Вярно за някакви секунди и после я няма, но просто ми докара вече страхова психоза като дойде време да седна някъде или пък ставам после. Уж беше малко затихнала и сега пак. Пък и сума ти химия изпих и никакъв ефект. И на всичкото от горе цяла нощ ме въртя на бавен огън.

“Идвам беееее стига сте чукали по тая врата туууу” ( 7:30 сутринта  - морееее ако те знам кой си дето ме будиш посред нощите, направо ще те напсувам ама карай). Аааа ... той наш Светльо (един колега от делегацията). “Ти какво бе, караконджул ли си станал та ми се влачиш рано сабалем. Човек не може да се наспи от вас.”

“Здрасти. С шефа (на делегацията) те търсихме снощи, ама явно беше хванал пътя на някъде, та не те намерихме. Днес шефа трябваше да е на среща в Йерусалимската патриаршия. Обаче вчера тия от завода обърнаха всичко с краката нагоре и сега почваме едва ли не от началото. Май ние не сме знаели какво искаме или пък не сме написали какво искаме – бе няма значение, тъпото е че цял ден ще кесим там да правим всичко наново. Та с една дума днес заминаваш вместо шефа за Йерусалим на срещата, та се приготвяй.” Тука от моя страна последва една леко удължена физиономия като крава кога гледа умно теменужка нали. “Аха... и с какво с автобус, самолет или с колело може би. И как си представяте ей така айде в Йерусалим нали и там... сигурно са две улици на кръст та ще се и ориентирам. Да не мислиш, че аз всеки ден ходя до там бе”. След успокоение да не викам ми беше обяснено черно на бяло да се обадя аз ето на тоя телефон, на този човек (този човек беше Сами, само дето тия не знаят, че и домашния му телефон имам вече, ама то не е тяхна работа) и той щял да бъде насреща... Ми къде да ходя обадих му се (дали пък не ме и сънувал тая нощ, замислих се аз).

Сами се качи в стаята. Не им било практика или не знам какво си и рядко го прави, ама след моите молби явно нямаше къде да ходи. Седнахме аз отново се сгърчих от тая тъпа болка и преди да почна, той ме погледна много изпитателно в очите “Ти не мислиш ли, че трябва да те водя на лекар”. Погледнах го уж изненадано. “Що бе ?”. “Виж то и аз бях забелязал нещо, ама мама снощи, като се прибрах ме попита защо се превиваш така и защо не си отишъл на лекар. Реших, че след като и тя го е забелязала значи ...”. Обясних му, че съм ходил в София даже в деня преди да дойда в Израел ми завряха и сонда в устата тия гадняри, обаче после лекаря го извикаха за някакъв спешен случай, та го не дочаках да разбера цъкаше и цъкаше така сериозно.. Като се върна в София ще видя какво изобщо става.

“Кажи сега какво ще правим, че то верно ми се ходи в Йерусалим още един път ама ...”. Прекъсна ме. “Спокойно ще видиш, че всичко е наред. Те в тая патриаршия всеки ден имат срещи така, че не му мисли толкова. А тъкмо ще разгледаш и малко, щото в събота нищо няма да може да видите. Хайде дигай се и да тръгваме.” Аз веднага станах разбира се, взех си там едни подаръци дето щях да ги нося в патриаршията и не помня още какво и дадох вид, че съм готов. “А не си познал. Слизам долу да те чакам до рецепцията, а ти през това време, ако обичаш облечи костюма. Първо отиваме на официална среща и второ японските туристи не ми допадат много”. Погледнах се в огледалото – бе чак пък на японец не приличам, даже и фотоапарат не ми виси на врата.

Бях се замислил нещо, докато Сами шофираше. “Ехооооо хайде върни се в колата и виж къде минаваме де”. Сепнах се и погледнах. Ми къде минаваме. Минаваме през някакви полета. Сами отби колата “Ооооо я слизай. Имам да ти показвам нещо”. Слязохме от колата и отидохме до полето. “Е... какво ще кажеш”. Ама какво да ти кажа бе човеко. Поле като поле. Зеленичко подреденичко. Виждал съм ги такива и в България. “Ама ти май още не си се научил да виждаш всичко. Това тука едно време беше гола земя пущинак. Ето тука гледай...” и посочи нещо с крака си. Приклекнах и ги видях. Едни малки тънки маркучета, които вървяха навътре в полето - с дупки и от тях на определено време изтичаше малко вода. Много интересно наистина изтичаше, на места капеше, на места никаква я нямаше, а на места изплюваше по една доза и спираше. Даже малко ми заприлича на едновремешния пеещ фонтан на Арина, щото тя водата изскачаше в някакъв такт май. Вие какво и по полетата ли си правите шадраванчета бе. “Какви шадраванчета ? Това е капково напояване. Водата се пуска в зависимост от температурата, влажността на въздуха и почвата. Ей там онова в центъра виждаш ли го, това е командния център. Знаеш ли колко вода пестим така”. Бях изумен. Бе Божеее, какво ли не правят хората по света да пазят природните си ресурси, а ние в България си ги пилееем както си искаме. Сами после ми разказва по пътя как в някои краища покривали полетата с някакви мрежички за да не издухвал вятъра хумуса.

“Сами, то вярно, че не е от вашата религия, ама човеко, що не ми намериш някой да ми каже молитвата “Отче наш” на вашия език, че да я чуя в оригинал”. Тук Сами ме погледна доста странно. “Бе вие там в България и религията ли не си знаете като хората. Исус не е говорил на иврит, а на арамейски”. Аз между другото от една травма в казармата съм с намален слух и ... просто бях като шокиран. “На арменски лииии ?”. Последва второ отбиване на колата и луд смях... “Ти си невъзможен бе. От къде ти дойде на акъла тоя арменски ?”. Ми...ти какво каза. “Арамейски” май даже го каза на срички удължено, та белким тоя път го разбера правилно. Език, който почти не се говорил вече в Израел. Впрочем в Сирия май имало една етническа общност, която го говори, ама не е сигурно дали е автентичен или вече е малко променен. После Сами се замисли нещо и каза “Ще видя, мисля, че мога да измисля нещо, дано само не забравя”.

Нещо в мен започна да се напряга. Някакъв странен магнит теглеше погледа ми натам. Да град беше... сигурен съм. “Сами това...”. Сами ме погледна през обратното огледало и каза “Да това е Йерусалим”. Паркирахме непосредствено пред старата част на града. “От тук приятел пеша. Вътре в стария град с коли не може”. Аз гледах като омагьосан. Минахме през някаква врата и вътре ... вътре ... вътре попаднахме в миналото. Сами ме хвана здраво за ръката под мишницата и ме поведе по някакви улици пълни със сергии, с народ, с някакви дворчета ... Защо ми е толкова трудно да запомня и най-малката подробност. Ми то това беше просто като някаква приказка. А пък и ние вървяхме бързо. “Дори и не поглеждай към търговците, че после няма оттърване” – прошушна в ухото ми Сами

Не помня кога и как влезнахме в Йерусалимската патриаршия. Настаниха ни в някаква стая, а от нейния прозорец проблясваше кубето на златната джамия. Бяхме сборна делегация. Имаше още двама руснаци, трима или четирима гърци, двама румънци и един сърбин.

Зачакахме, уж уговорена среща пък тия домакини вече закъсняват. Реших да отида до прозореца да разгледам, но едно прокашляне на Сами ме закова на място. В този момент вратата се отвори и влезна един монах, придружен от някакви свещеници. Не много висок, малко пълничък с прошарена брада и широко усмихнат. По енголпието (вид медальон с малка икона, който се носи от висшите духовници в православието) се досетих, че това е някакъв архиерей. Той мина през всичките, здрависа се с всеки (преводачите ни представяха) всички се навеждаха и му целуваха ръката (и аз естествено).

Седнахме. Еййййй тая болка беее и тука ли. Сигурно съм направил типичната кисела физиономия, защото Сами направи и той една физиономия от типа “Ееееее хайде стига де”. Но срамът ми беше още по голям, когато с крайчеца на окото си забелязах, че и архиерея (домакина на срещата) ме гледаше почти въпросително. Божеее потънах от срам. Както и да е... От всяка страна имахме там по няколко минути да си изречем приказките, архиерея винаги отговаряше с няколко думи. Дойде и моят ред – станах изрекох си на един дъх думите (чак се чудех от къде ми идваха на акъла, а бяха ми написали предварително текст, но така и не се сетих за него), поднесох си подаръка, пак му целунах ръката и... дали така ми се стори или той ми я задържа и дори ми я стисна (а може би го правеше с всеки знам ли). Церемонията или там както и да се наричаше тая среща свърши. Архиерея стана и отново започна да се здрависва с всеки, да казва по няколко думи и да раздава някакъв свитък с червена панделка (после разбрах, че това всъщност са били удостоверения, че сме хаджии). Когато стигна до мен. Подаде ми свитъка и попита “Вие сега до храма ще ходите ли ?”... “О да разбира се...” отговорих аз, и погледнах Сами, щото май всъщност трябваше май първо да го попитам. А той ... ами и той потвърди (тука трябваше да викам ура ама се въздържах). Не знам как точно преведе Сами  моят отговор, сигурно по дипломатично или по изискано (впрочем казах ли, че той владее перфектно арабски, гръцки и английски), а архиерея ме погледна и каза “Тогава господине извървете пътя до храма бос”...

Трябваше да изчакам Сами отвън да свърши някакви негови си работи в патриаршията. Впрочем останах с убеждението, че го познават добре тук. “Така сега – ще почакаме малко, щото ще идва свещеник да ни придружава. Интересно, че до сега колко пъти съм водил гости тука никога не е идвал някой от тая патриаршия. Обаче ти направо ме хвърли в тавана. Хайде това, че говориш като картечница и аз едвам смогвах да ти превеждам ще се направя, че не съм го забелязал, ама па такава реч до сега не бях чувал в патриаршията. Впрочем браво бе тия от София добър текст са ти написали.” Да бе те са го написали, ми аз листа го забутах някъде и после не можах да го намеря (тук се сепнах щото се сетих, че го бях турил в луксозния плик с подаръка и лелее ....). “Сами давай да се връщаме, че той листа с речта вътре в подаръка бе, пък аз го дадох на епископа”. Сами се подпря на стената и започна да се смее. “Ми нищо нека си стои там, нали все пак тая реч беше написана за тях.” За пръв път си позволих да му хвърля един квърнишки поглед, а той извади листа и ми го подаде. “Много харесаха иконата (между другото това беше подаръка – икона на свети Йоан Рилски). А листа изпадна като я извадиха, после го погледнаха ама нищо не разбраха (ами беше написан на български) и ми го дадоха да им кажа за какво е. Извиних се от твое име и казах, че по погрешка е попаднал вътре.”

Това чакане на свещеника май беше цял век. Явно започнах да нервнича, защото Сами ме погледна, усмихна се и рече “Спокойно. Ще дойде. Сега те учат на търпения и смирение. Имат си тия гръцки монаси такива маниери. И да не забравиш да си събуеш обувките и чорапите”. Ма, вярно бе що пък точно бос трябва да ходя. “Е това не знам, щом го е рекъл свещеника, ще ходиш бос и толкова. Нали твърдиш, че си вярващ, а щом си такъв значи ще спазваш това, което ти е казал вашия свещеник.”

Всъщност ще направя едно малко отклонение. След време ходих в Зографския манастир в Атон. И там ни оставиха в трапезарията и чакахме доста време докато дойде някакъв монах да ни настани и разведе из манастира. После един възрастен човек ми обясни, че така монасите ни изпитвали дали сме смирени и търпеливи. Вярно после, като дойде монаха първо ни почерпи с чай и локум и ни разпита най-подробно как сме що сме, какво става в България и след това ни настани по стаите.

Май бяхме голяма атракция. Имах чувството, че всички ни гледаха. Представете си само... Един свещеник с широко расо, по средата един възпълничък млад мъж с черен официален костюм и ... бос, а до него още един човек, който говореше нещо в ухото на мъжът в средата. Всъщност този свещеник беше и на срещата. Като дойде при нас доста ясно и недвузначно ме погледна в краката и като видя, че съм се събул бос се усмихна. По пътя не пропусна да се информира как се казвам, па от къде точно от България съм, не пропусна да спомене, че негово високо преосвещенство (аха значи все пак този архиерей е бил някакъв митрополит) бил впечатлен от срещата с мен (айде ся всички ли ще ми го натяквате) и т.н.

Тясна улица (всъщност май са няколко улици) с гладки камъни. Изгладени може би от милионите хора, които са минали по него, а дали пък не от мъките, от надеждите, от вярата на тези хора. Това беше ВИА ДОЛОРОСА.   Е даааа ... и тук търговците се бяха настанили и дигаха невъобразим шум с техните викове. Но не знам защо не ги чувах. Бях някъде там вътре в себе си. Този път всеки го изминава. Да да всеки го изминава. Исус го изминал към своята Голгота, а вие какво ... не сте ходили в Йерусалим ли. Ами не е нужно да ходите. Животът на един човек е това. Пътят към неговата голгота.  Но за философските разсъждения друг път...

Пътят започва с римската крепост Антония. Сега там в дясно има и църква (твърди се, че там Христос е бичуван и му е сложен трънения венец). По пътя има спирки. Не съм ги броил, а и си признавам честно, бях в такова състояние, че май точно броя на спирките не ме интересуваха. Вървях по един път, който не знам дали е бил точно този, по който моят Господ е вървял, но аз вярвах, че е точно този и за мен това беше достатъчно. Всяка спирка е на мястото на дадено събития от Антония до Голгота (всъщност последните са извън пътя - в самия храм). Спирахме понякога влизахме в някакви църкви, аз естествено коленичех във всяка една и ... пак тази болка, ставах и продължавахме.  “Ако искате не е задължително навсякъде да коленичите. Виждам, че имате някакви затруднения.”, каза свещеника.  Сами ме погледна въпросително. Май се ядосах или изнервих или вече не знам какво и както почнах... Не ще вървя бос, ще коленича където трябва, когато поискам, колкото поискам и въобще тая тъпа болка дето и аз не знам от какво е, ама въобще тя не е тая дето ще ми казва на мен аз какво ще правя. Не знам точно какво и как е превел Сами, но свещеника ме изгледа с някакво уважение или не знам може би някаква особена любезност. Всъщност бяхме спрели пред някакъв параклис, трябваше да пропуснем някакво шествие, което се движеше зад нас и свещеника не ме остави на мира докато не му разкажа всичко за моят прословут здравословен проблем (Божеее и папата в Рим ли ще научи бе). Изслуша ме търпеливо и много внимателно. “Ти сине нещо да си сбъркал ? Нещо да си сгрешил ? Да си обещавал нещо пред Бога, а да не си го изпълнил ?” Ми де да знам отче, (Боже как се ровех в спомените да се сетя за нещо такова), ама то аз съм си обикновен човек, тридесет годишен (тогава бях на 30 не сега), уж вярващ ама май не чак толкова (то всъщност съм от възвръщенците, след промените започнах да осъзнавам вярата си) и няма начин да не съм сбъркал някъде, на всички се случва. “Аааа не така. Моля ви просто се замислите, трябва да си спомните. Не може отивате в свят храм и трябва да сте чист пред себе си и Бога.”  Ми не мога бе. Ами нищо не се сещам, от къде да знам. “Хайде нека да ви помогна. Кажете ми вие до каква степен спазвате изискванията на църквата”. Е (започнах аз)... ми не съм пък чак толкова вярващ. Даже честно ви казвам ходя на църква по големите празници. Например тая година точно реших да постя за пръв път. Ама не целия пост. Ей така викам си ще постя аз от Сирни заговезни до Православната неделя ... И тук ... точно тук в този момент на разказа ми в мозъка ми, като че ли се заби пирон. “Ами даааа ...” – подпрях се на стената като шашардисан.

“И какво ?” попита свещеника. А Сами даже беше още по любопитен “Хайде де разказвай нататък защо млъкна”.  Моят имен ден (Тодоровден) е в съботата преди православната неделя. Ходих си както си му е редът на църква, изповядах се даже и на свещеника там му казах, че няма да имам възможности да спазвам пълния пост. Той даже одобри тая моя постъпка и каза, че щом така съм обещал пред Бога да си спазвам твърдо поста до утре, пък после поне да се въздържам от някои неща и поне в сряда и петък и през страстната седмица, ако може пак да спазвам постите. “Постите чадо не са само въздържане от храна, те са по скоро време за размисъл и въздържание”. Да де ама не ... На именния ми ден на обяд бяха дошли много гости и аз нали българина гостоприемния, айде пържолките, виното, пържените картофи и т.н. (от 1993 година на Тодоровден винаги правя петохлебие, а у нас се готви само постно и въобще не се вълнувам тия дето ще ми идват на гости какво ще си мислят). И точно вечерта на този имен ден за пръв път усетих тая странна болка.

Сами и свещеника ме гледаха с такова любопитство, а аз чак сега се усетих, че всъщност съм размишлявал на глас. Свещеника ме обърна към вратата на параклиса. “Католически е –на света Вероника. Тук на това място една блудница е осъзнала греховете си и е избърсала лицето на Господ с кърпа. По една случайност (с много странна интонация каза тая дума случайност – даже и Сами я преведе май малко натъртено) и вие тук осъзнахте макар и една своя грешка”.  Стоях като шамаросан. Няма случайности вече съм уверен, няма нищо случайно на този свят повярвайте ми.

Продължихме нататък по пътя. Свещеника не пропусна да ми обърне внимание, че сега като отида на Божи гроб – просто паднете на колене и се помолете. Ама как ? Помолете се така както ви идва от вътре няма нужда от специална молитва или от определени слова, вие го можете сигурен съм. Направете го така както говорехте пред негово високопреосвещенство – толкова искрен изглеждахте тогава (пак лииии).

Минахме май по някакви стълби и изведнъж ... Нещо като правоъгълен площад и вратата на храма пред нас.

Навлизах в нещо необяснимо, нещо свято. Като, че ли преминавайки портата излизах от този свят и попадах в друг. Впрочем още на вратата свещеника ме помоли да видя в ляво една каменна колона. От двете страни на вратата имаше по две или три каменни колони. Тази беше разцепена на две. За тази колона ще ви разкажа следващия път, когато ще говоря за присъствието ми на слизането на благодатния огън на велика събота.

Вътре пред вратата стоеше камъка, на който е измито и повито тялото на Исус след свалянето му от кръста. Отсреща на стената имаше голяма картина (или мозайка) с моменти от свалянето на Господ от кръста и неговото измиване на този камът, а отгоре него висяха някакви големи кандила. Свещеника ми кимна да отида и да се поклоня. “И се помолете и тук ако искате”. Отидох паднах на колене (оная тъпа болка пак се опита да ми прави фасони, ама тоя път просто не и обърнах внимание). Но нищо не ми идваше на ума като молитва. Просто изговарях само едно “Прости ми. Моля те прости ми. И не само на мен, на всички прости”. Станах и свещеника ни поведе в дясно, където почнахме да се качваме по едни вити стълби.

Голгота... Голям кръст с нарисуван разпънат нашия Господ отляво на кръста пресвета Богородица с цял ръст, отдясно свети Йоан богослов (и той в цял ръст). Нещо като олтар под който молещите се коленичеха, молеха се и после излизаха.  Отидох и аз. Наведох се коленичех под олтара и там... май като дупка облицована отстрани с нещо като бронз, а вътре скала. Не знам защо, но нещо ме накара и аз я докоснах. Пак се мъчех нещо да се помоля. Боже колко се мъчех да излезнат там някакви слова, нещо подредено, но нищо не се получава. Отново просто умът ми изговаряше само “Прости ми. Моля те прости ми ...” и нищо повече, ама нищо. Толкова ли беше ограничен този мой акъл не разбирам.

“Видях, че обърнахте внимание на скалата под олтара. В нея е бил забит кръста, на който е разпънат Господ. Ние вярваме, че там неговата кръв е попила в земята. А тези тук са от земетресението, което се е случило когато Господ е умрял на кръста.” – каза свещеника и ни показа едни стъклени витрини, зад които имаше разцепени скали. Върнахме се по стълбите надолу минахме пак покрай камъка на повиването и се насочихме към Божи гроб.

Така сега, да видя как да го опиша. Значи представете си нали нещо, като нашия храм “св. Александър Невски” само че кръгло и с много колони, даже май е малко по-голямо, ама не съм сигурен. А по средата на това кръгло помещение една малка една малка църква (нарича се ковуклия и в нея беше гроба Господен. После Сами ми обясни, че върхът на големия купол християните смятали за пъпа на земята. Тук трябваше да изчакаме една дълга опашка от поклонници. Сами ми каза, че той не може да влезне вътре, така че спокойно ще бъдеш със свещеника.

Чакахме и мълчахме. Аз босия костюмар и свещеника до мен (апропо Сами през цялото време носеше обувките и чорапите ми в една чанта на рамо). После Сами сподели, че свещеника е имал възможност да прередим опашката и да минем отпред – така се правело с делегациите, но той (свещеника) му е споделил (а Сами не искал да ми го преведе), че архиерея настоял да чакам на опашката (отново урок за смирение и търпение).

Наближаваме ... Сърцето ми щеше да изскочи от вълнение, честно ви казвам. Първо се влиза в едно малко коридорче, в средата му имаше някакъв квадратен олтар или камък със стъкло отгоре (всъщност това е част от камъка, с който е бил закрит гроба и на който после е седял Ангела, когато дошли жените мироносци), а след него през една врата се влизаше в едно малко помещение. Срещу входа на стената имаше иконата на Пресвета Борогодица. Отдясно имаше нещо като каменно легло (то всъщност е било мраморно и е покривало истинската скала, на която е било положено тялото на Господ). На стената над него имаше икона обкована със сребро може би с образа на Господ. Над каменното легло също имаше много кандила. Едни такива големи и разноцветни и много на брой. Погледнах свещеника, а той сякаш ми кимна, че да тук... това е...

Коленичих. Никога няма да я забравя... Остра, нетърпима, режеща ... Тази болка и тук дори и на това свято място не се посвени да ме занимава със себе си, но този път надмина всичките си други напомняния. Чак сълзи ми избиха на очите. Главата ме цепеше, че даже дето се казва и мозъка ме болеше и аз не помня дори и как съм застанал на колене. Но все  пак успях да кажа отново, само и единствено “Прости ми.” Нищо повече не можах. И ум и тяло и не знам още какво всичко беше като сковано. Докоснах с чело камъка и...

Сигурен съм, че беше ток. Пипал съм голи кабели и знам много добре това разтърсване. Целия ме разтресе (дори и свещеника го потвърди после пред Сами). Премина от главата, през целия ми гръбначен стълб. В петите ми се забиваха хиляди карфици, краката ми изтръпнаха. Не смеех да мръдна. Свещеника дойде хвана ме под ръка и внимателно ме изправи. Излязохме бавно с лице към гроба и гръб към изхода. Аз гледах към гроба и просто исках всичко да запечатам всеки цвят, всеки нюанс, всеки милиметър, а той се отдалечаваше – виждах само иконата на Пресвета Богородица, а после и тя изчезна от погледа ми.....

“Добре ли си ?” ме попита Сами като излязохме от ковуклията. Бил съм блед, сигурен ли съм, че не искаме да си тръгнем веднага. Бе ти какво бе полудя ли. Аз да дойда до тук и да си тръгна ей така, като че ли съм бил на манифестация. Никъде няма да мърдаме. “Добре, добре ... я ела седни тука.” Свещеника ме хвана от другата страна и обясняваше нещо на Сами, но той не ми превеждаше (после Сами ми разказа, че му е обяснявал какво е станало вътре и че се изплашил даже като ме е видял как съм се разтресъл). Двамата внимателно ме сложиха да седна на нещо като стълба или постамент.

Хората от опашката пред ковуклията гледаха с удивление. Един мъж облечен с черен костюм на бос крак, отдясно един православен свещеник, отляво един друг мъж. Този босия с костюма ставаше от нещо като стъпало и пак сядаше. Свещеника нещо питаше и махаше с пръст заплашително, другия мъж пък превеждаше, костюмирания пък отговаряше и после пак... Седни ... Стани ...  Свещеника и другия мъж убеждаваха нещо босия мъж, но той пък не се съгласяваше. После костюмирания падна на колене и стана. Другия мъж искаше да му помогне да се изправи, ама ония с костюма пък въобще не му даваше. Три монахини коментираха нещо тихо и гледаха тия тримата, а група японски туристи стояха със замръзнала усмивка на лицата. Що за странен ритуал беше това. Досега май никой не го е правил.

Към тая странна група (свещеника, мъжът с черния костюм и другия мъж) дойдоха още един много възрастен свещеник и един на средна възраст. Първия свещеник обясняваше нещо, разпалено на другите двама, после тримата свещеници започнаха да спорят с другия мъж (не този с официалния костюм), последния нещо възразяваше и спореше с тях. Босия мъж с костюма седеше объркан и гледаше някак си виновно и изненадано. От време пипаше корема си сякаш проверяваше дали е там. Погледна наблюдаващите го. Трите монахини на момента заеха някаква умилителна физиономия и му се усмихнаха любезно (горкия той), а японските туристи започнаха да му кимат. По едно време босия мъж каза нещо на другите около него и първия свещеник започна просто да му се кара. После всички мълчаха и по едно време възрастния свещеник се обърна към босия мъж с костюма, погледна го в очите и май го попита нещо. Босият мъж го погледна и той в очите отговори му нещо, личеше си, че отговаряше твърдо, уверено и с някакъв молещ поглед. После възрастния свещеник хвана за ръката босия мъж и му каза нещо. Цялата тая група като, че ли се успокои, костюмирания мъж целуна ръцете на другите двама свещеници и тримата (свещеника, мъжът с костюма и техния придружител) отидоха на някъде ...

Всъщност храма е комплекс от храмове. Всяко християнско изповедание си има храм там. Разгледахме ги всичките. И коптски (тогава за пръв път чух за тези християни) и католически и арменски (те даже бяха направили на един под някаква мозайка с някакви техни храмове) и сирийски и не помня вече още какви. Нашия православния се намира право срещу църквата с Божия гроб (и обърнете внимание май единствената православна църква с два владишки престола – единия Йерусалимски, а другия Антиохийски). И всичко това под един общ покрив. То направо си е нещо като лабиринт. Слизахме по едни стълби и ето тука Света Елена е намерила светият кръст, айде после обратно по стълбите нагоре, по някакви коридори, а това тука е коптската  църква (такава между другото има и точно на гърба на ковуклията, даже коптите твърдят, че главата на Господ е лежала в тяхната част), айде нататък пак по едни стълби – тук пък кръвта Христова е обляла черепа на Адам (мястото се намира точно под Голгота, бе мъчех се да видя аз там под витрината ама то едно черно такова тъмно и не разбрах дали имаше череп или просто пак си беше скала), обратно нагоре по стълбите, а това тука е олтара на света Мария Магдалина (мястото където Господ и се е явил), тука Господ се е явил на Пресвета Богородица и т.н. и т.н. Даже не съм сигурен дали ви ги изредих правилно. Толкова много неща за някакво си отрицателно време, ми аз даже не можех да осъзная какво ми показват. То като на филм. Още под магията не нещо, което си видял (на няколко пъти щях да се олюпя на земята, щото се обръщах да видя някое место поне още един път) и хоп моля тука пък е станало това и това. Аз, ако бях сам сигурно щях да се изгубя. То е нещо огромно.

“Много се извинявам, че се усъмних във вас. Вижте и ние свещениците понякога бъркаме, но вие толкова ме изплашихте в ковуклията, че наистина ми беше трудно, повярвайте ми”. Разделяхме се със свещеника, който ни придружаваше на вратата на храма. “Не отче аз се извинявам. Много съжалявам, че така се развиха нещата, но повярвайте ми не съм го искал”. Държеше ме за ръката и ме гледаше в очите. Аз също го гледах в очите... “Дали осъзнахте какво Ви се случи днес ?” попита ме той, прегърна ме, целунахме се три пъти по стара християнска традиция и се разделихме. Няколко крачки по-нататък се обърнах ... още ме гледаше (ми то такова рядко изкопаемо като мене едва ли му идва на главата всеки ден).

Сами ме хвана под ръка и ме повлече по улиците на бърз ход. “Давай, че както сме я подкарали за това време дето ни остава нищо няма да видим май”. В един момент спря, погледна си часовника, после погледна една врата на някаква каменна сграда, май даже се замисли и каза “Така. Тука е. Айде влизай и стой до вратата не отивай много навътре. Дано само не сме закъснели.”. Ма, какво е това бе. Влизай после ще ти обяснявам. И слушай. Само слушай и нищо не говори. Влезнахме. Беше църква. Определено християнска църква. Имаше даже служба. Само, че много наподобяваше на нашите православните, но не ... не беше като нашите, по скоро олтара им беше като на католическите. Даже свещениците им бяха облечени с нещо смесено между православни и католически одежди. По едно време свещеника застана сред богомолците и всички застанаха на колене. От уважение и ние със Сами застанахме, а той много тихо прошепна в ухото ми “Слушаш нали ?”. Слушах... говореха някак си тайнствено всичките, говора или шепота им идваше отвсякъде, беше нещо на непознат език (звучеше ми като арабски). Явно изговаряха някаква молитва, ама аз нищо не разбирах (то нали знам много чужди езици, та точно тоя щях да разбера аз). Излязохме и Сами се обърна към мен. “Е... това беше “Отче наш” приблизително на оригиналния му език. Нали това искаше да чуеш ?”.  Били сме в сирийска църква  или по точно в едно от теченията на сирийската църква (сиро-яковитска). Службата се е водела на арамейски език.

Ма защо не ми каза бе човек, че да знам какво ме чака. Слушай дай да се върнем аааа да ги чуя още един път. “Ти какво да не мислиш, че хората ще си повтарят ритуалите на бис като на концерт само защото ти си в Йерусалим. Айде давай, че ни чака стената на плача.”

Всъщност тя стената на плача е част от втория храм в Йерусалим. Е не точно от него де, Сами ми обясни, че това е една от подпорните стени, които Ирод Велики е направил за да подсили храма. Той впрочем храма е бил там някъде, където сега е златната джамия. Сигурно сте виждали стената на снимка. Много е известна. Ние я разгледахме от нещо като тераса. Имаше явно някаква молитва или аз не знам какво и Сами ми каза, че не можем да отидем до нея (всъщност май аз нямах право да отида там в момента или въобще нямах право да отида, но той човека нали си е дипломатичен). Мдааа и тука мъжете на една страна, жените в едно по малко пространство на друга страна. Едните мъже с черни шапки (нещо като бомбета), други с бели шалове със сини ивици, трети пък с едни трупчета на челата (така и не се сетих да попитам дали и в израилтянското вероизповедание няма течения), ааааа ... имаше едни с нещо като черни ушанки, то по скоро едни такива цилиндри от някаква черна кожа с много косми. В ляво пък имаше и някакъв коридор или тунел. Молеха се хората, някои от време на време си удряха главите в стената, други пък просто бяха сложили едната си ръка на нея. Аз си мислех, че тия с трупчета си ги бяха сложили, за да не си наранят главите, ама после разбрах, че всъщност това са някакви ритуални принадлежности (както и шаловете) които някои мъже носят винаги на религиозните ритуали.

“Така сега. Мога ли да ти имам доверие и да те оставя тук за няколко минути. Сигурен ли си, че няма да изчезнеш на някъде.” Аз всъщност точно пък в този момент се бях загледал в ония тунел. Ми те влизат и там май да се молят. Сами проследи погледа ми и почти изнервено ме дръпна. “Ти въобще слушаш ли ме или не. Питах те мога ли да те оставя за няколко минути и да съм сигурен, че въобще ще те намеря”. Добре бе, човеко нямаш проблеми тука съм, къде да ходя. “Я за по сигурно ела седни тука на тия стълби и внимавай да не си мръднал на някъде. Аз отивам да доведа един приятел и се връщам веднага”. Еми седнах ся кво да правя. Седях, седях па след минута или две станах. Викам си чакай поне да отида до другия край на терасата, може пък да разбера какъв е този тунел. Станах и тъкмо се оглеждах на къде да тръгна, когато в ухото ми прозвуча. “Седни момче на стълбите и не мърдай, че ще ме ядосаш и отма те връщам в хотела”. Беше Сами. Тръгнал ама за всеки случай да се увери, че всичко е наред се обърнал и ме видял, че съм станал и съм се насочил на някъде. Уверих го, че няма да мръдна. И наистина не мръднах докато не се върне.

“Запознайте се. Това е Халил.”. Срещу мен седеше едно младо мургаво момче от арабски произход (това за арабския произход после го разбрах де). Ухили се и ... “Здравейте господине, много ми е приятно”. Абе вие какво ... тука българския и руския на всички ли ви е втори език бе, облещих се аз. Халил всъщност е от Йордания. Учил е медицина в България. После се запознал с една хубава арабска мома от Йерусалим и ... айде и той тука, че да си я пази. Та Халил значи ще ме води до златната джамия, щото Сами нещо не можел да отиде до там.

“И моля те дръж го под око, че този е опасна работа. Гръцките попове сто на сто ще сънуват кошмари тая нощ.”. Отново последва кръвнишки поглед от моя страна. А Сами пък с един поглед от сорта – какво да не съм излъгал нещо. По пътя Халил ми обясни накратко, че нямам от какво да се притеснявам. Да вярно те мюсюлманите много много не пускат друговерци в джамията, ама ако се държа естествено и нормално нямало да има проблеми. “Първо си събуваме обувките и чорапите. После си измиваме краката и влизаме вътре. И там запомнете никакво говорене, разпитване и т.н. Мълчим и гледаме. После като излезнем ще ме разпитвате колкото искате”. На тия моите обувки хич не им върви. Чисто новички ще си ги върна аз в София. Ми то барем да бяха ми казали да си ги оставя в хотела.

Мдааа... един огромен купол. И вътре ... една скала. Ми да в средата скала. Тука в Йерусалим май скалите са на почит. А иначе Сами е прав, някои неща не могат да се опишат. Значи самата сграда е осмоъгълна. Имаше и четири врати. Пода беше със страхотна мозайка. Стените с още по страхотна. А купола ... купола и той. Орнаментите не мога да ви ги опиша, то ни линия да му хванеш – едни плетеници не е истина. Имаше и златни и сини, май и зелени.  В повечето случаи бяха стерилизирани палми или нещо подобно, имаше и някакви геометрични фигури. На стените фигурите всъщност си бяха някакви осмоъгълници или шестоъгълници ще ви излъжа. Знам, че искате подробности, но повярвайте ми като влезнеш в едно такова чудо на архиктетурата направо се хипнотизиращ. Ами прозорците. Ма вие си нямате на представа, колко прозорци има тая джамия. Имаше мъже облечени типично в арабските си дрехи, които просто бяха седнали на земята и четяха едни дебели книги (после разбрах, че това всъщност е била една и съща книга – Свещения Коран). Хората минаваха покрай скалата в средата покланяха се или май я докосваха (ние не отидохме до нея – ние по-скоро седяхме до вратата). Някой отиваха в различните краища на джамията и почваха да се молят, други пък просто си тръгваха.

По едно време след като се бях заплеснал да гледам тавана, че чак врата ми се изкриви Халил ме хвана за ръка и ми кимна да излизаме. Навън моите обувки си седяха на мястото си.

“От тази скала навремето Мохамед е литнал с бял кон и се възнесъл на небето” започна разказа си Халил. “Четирите порти дето ги видя са четирите посоки на света. Джамията е висока 30 метра и тоя купол дето виждаш е поставен на един барабан, който пък се държи на четири колони”. Чух май и броя на прозорците, ама не го запомних. Иначе купола е от дърво. От вън облепен с позлатено олово, а от вътре както ви казах май с мозайка (ми много на високо беше, че да я видя по добре).

Сами въздъхна облекчено, като ни видя да се прибираме. Разделихме се с Халил. “Хайде към колата.” Ама поне тунела до стената на плача не мога ли да видя бе ... Този път Сами дигна ръце. “Не ти наистина си невъзможен. Избирай хотела или ...”. Аааа ми щом ще ходим и на други места няма начин - толкова съм послушен, че на идея си нямаш (къде беше жена ми да спори тя какъв съм). Седях толкова кротък на задната седалка, а Сами от време на време ме поглеждаше през вътрешното огледало и се подсмихваше.

“Ако обещаете, че няма да къртите от кората на дърветата, ще ви пусна” каза умолително францисканския свещеник (оказа се, че Сами се познава и с него). Не само обещавам, ами се и заклевам – всъщност дори и не ми е идвало на ум, че мога да направя нещо такова. Според светото евангелие, до такова дърво (маслинено) в Гетсиманската градина Господ се е молил. Той всъщност се е молил май на някакъв камък, ама сега на тоя камък има църква, а тя пък била затворена. То естествено онова дърво го няма де, пък и не е сигурно дали го знаят кое е било, затова църквата си е избрала няколко такива за визуална представа нали. Между другото наистина е доказано, че са много възрастни.

“А това е златната врата. Ако ти прави впечатление зазидана е” каза Сами, докато отново бяхме в колата и пътувахме към гроба на Пресвета Богородица. Сега се сетих, че и на храма на Божия гроб едната врата беше зазидана. “Сами, това някаква мода ли е да се зазидват вратите бе ?”. Неее ти пък. Според християните тази е зазидана е от един византийски император. Според преданието през тази врата Исус е влезнал в Йерусалим (църквата отбелязва това събитие на Цветница като вход Господен в Йерусалим). После пък този император като намерил пак кръста Господен (щото бил откраднат или взет от перси ли бяха или мюсюлмани не помня) минал пак през тази врата и после я е зазидал.  Сега ... има и друга версия (на евреите), че е зазидана от мюсюлманите от страх пред легендата, че от там ще излезе еврейския месия и ще възвърне царството им. “Ми тези паметници отпред какви са ?”. Гробища. “Гробища ли ?” Най-скъпите май в света. Според поверието, когато дойде месията, той ще излезе от тази златна врата и първо ще опрости греховете на тия, чийто гробове са пред него. Затова някои дават луди пари да ги погребат тука.

Храма, в който беше гробът на Пресвета Богородица е в подножието на Елеонската планина срещу Златната врата. Беше пълен с богомолци и аз не можах много подробно да го разгледам. Слиза се по едни стълби надолу. В средата имаше нещо като каменен саркофаг предполагам, където е било тялото на дева Мария. И пак така от тавана висяха много кандила, ама като казвам много значи за моето въображение наистина си бяха много. Успях обаче да се поклоня пред иконата на Пресвета Богородица Йерусалимска. Години след това дали същата икона или нейно копие беше донесена в София за поклонение и чакахме много часове пред храма “св. Александър Невски” за да и се поклоним.


В София два дни след като се върнах ... “Млади господине” обърна се към мен доктора по телефона. “Първо, ако ми избягате пак така без да ме дочакате ще си говорим на сериозен тон и второ дигайте се в болницата, че сте пипнали такъв ентероколит, че не е истина. Май ще се наложи втора сонда, за да се уверя, че няма усложнения и да ви приемаме в болница на системи. И изобщо в това състояние кой идиот ви е пратил в Израел.”. Първо да ме извиняваш, ама аз, ако знам кой е този идиот ще се моля за него докато е жив. Впрочем по-късно разбрах, че един колега е трябвало да ходи на мое място, но впоследствие се е наложило да поеме друг ангажимент и аз по някаква случайност (случайност ли казах) съм го заместил. И второ съжалявам мой човек, ама сондата си я завирай на друг, на мен не ми трябва. Нито развитие има там твоя ентеро не знам какво си, нито пък него самият го има май или аз поне една седмица не съм го усетил. Впрочем развитие имаше. Да вярно след години, само един единствен път, но тогава си бях виновен и не ми трябваше чужда помощ, за да осъзная какво бях направил...

Дали наистина осъзнаваме понякога какво се случва с нас ? И как мислите имали случайни неща в живота ни ?

Следващия път. Втори път в Йерусалим. Благодатния огън и ... “протестните” скандирания.

Хайде сега - в касичката... 

ООоо Тигре как надуши момента!

Бубе мерси за сладоледа и точно навреме за жегите дето идват 

И Бубе ми снимаш го тоя сладолед снимаш барбекюто снимаш блокираните пътища ние тука любопитни всичко да видиме 

Дядо Хаджия толкова интересно разказваш четох разказите ти на моите хлапета и те всеки ден ме питат има ли още 

Аз след този разказ...ще замълча и помисля...
Благодаря ти дядо хаджия 

Заплащам даже предварително, сега ще го чета  !

Мама Цоцоланка, само не идвайте гладни, че туко-виж гладни сте си останали  Наяжте се предварителни и скачайте на самолета, няма да ви гоня 

дядо хаджия, разказа си го приготвям за преди сън, да се приспивам с приятни емоции 

лека на уморените герои 

Няма да ви оставя гладни,спокойно.Правя много хубави сандвичи и страшна салатка  Мога също таратор,яйца на очи,бъркани яйца,варени картофи   Ще се моля полицията,пожарната и бърза помощ да не се намесва в готварските ми изпълнения и ще бъдете нахранени 

Мерси,ама мома отдавна не съм.....

Хаг самеах!Хора напоследък е страшна лудница в нас.И не помня къде какво.......и хапчетата не си вземам..... дори тях забравям..... (онези Мемоплант ли,как бяха ...)

И пържени яйца върху картофено пюре......

basis, може разбира се.Това са двойка религиозни еврейски младежи на  среща.Те така - не се пипат ... Тези дори вървят много близко един до друг , а и интересно как бяха сами ... Сигурно някой от фамилията хвърля по едно оЧо на  младите от някъде. Без майтап. То и запознаването им става чрез родители, познати ...неможе така - видяли се и хайде да се канят да излизат - сакън !  Проучва се родата и всичко трябва да се знае  .

Утре на пресен МозЪк ще чета разказа на дядо Хаджия  .

Лайла тов !