Ох, няма да свърши работа тоз котарак! Поне да беше сиамски, щеше да имаш надежда.
- Публикувана: 30 апр. 2009, 22:07 ч.
- Последно мнение: 27 май 2009, 11:41 ч.
Как се отнасят родителите с жилището, което са ви дали?
Аз съм на принципа, че никой никому не е длъжен. Родителите не са длъжни да подсигуряват децата с апартаменти, така че това са жестове на добра воля. И съответно в такива ситуации трябва да се изтърпяват и негативите или да се отреагира, сменяйки жилището. Когато човек е създал семейство или възнамерява да го създава, трябва да е наясно и как ще се издържа, къде ще живее и т.н., а не да очаква някой друг да му предостави жилище наготово.
И си права принципно. Но при условие, че самите те все казват, намекват, че ще си идат, че искат да помогнат...Не знам. Не баш е помощ това. Така става нито шия, нито врат. Нито си самостоятелен (с всичките му негативи или положителни страни), нито си с някой (да кежм да знаеш, че никога няма да ти освободят, защото това не им влиза в сметките). Хем да казваш, че ще се махнеш, хем да стоиш година след година...де да знам... А за преписване никой не говори. И аз съм против. Това кара възрастните да се чустват несигурни. Неее, просто да освободят място. А те уж ще си ходят, а ремонти планират. Е, по-добре не казвай, че ще ходиш някъде тогава.
Съгласна съм с мнението за наема, но да не забравяме колко е трудно вече - човек не знае другия месец дали ще е на работа. И при тая ситуация да слушаш ежедневно как уж искат да ти помагат... В един момент ще си отидат, но тогава вече ще са на възраст, в която ще дойде гледането, болежките... и пак ще се върнат. Вече по необходимост.
Аз го виждам така - или даваш свободно изцяло, за да се научи детето ти на самостоятелност, или ако ще твърдиш, че помагаш помагай наистина, а не само да се чудиш как да се прикоткаш в града
ами който плаща, той поръчва музиката! Те могат да кажат и че на луната искат да отидат да живеят...
А това дали като дадат нещо от добра воля, после ще се бъркат на младите относно ползването си е въпрос на техни виждания и възпитание. Но ако не се държат както на младите им е скимнало, си е проблем на младите. На 30 год. не може да очакваш, че хем всичко ще ти е наготово, хем ще се съобразяват с прищевките ти.
Извинявай, но ми се струва нагло от твоя страна. Значи не ви се дават пари за наем, живеете в тяхното жилище, за което те са давали пари, храната я плаща свекървата, а ти искаш да се махнат, защото ти пречат да си самостоятелна
ами който плаща, той поръчва музиката! Те могат да кажат и че на луната искат да отидат да живеят...
А това дали като дадат нещо от добра воля, после ще се бъркат на младите относно ползването си е въпрос на техни виждания и възпитание. Но ако не се държат както на младите им е скимнало, си е проблем на младите. На 30 год. не може да очакваш, че хем всичко ще ти е наготово, хем ще се съобразяват с прищевките ти.
ами който плаща, той поръчва музиката! Те могат да кажат и че на луната искат да отидат да живеят...
А това дали като дадат нещо от добра воля, после ще се бъркат на младите относно ползването си е въпрос на техни виждания и възпитание. Но ако не се държат както на младите им е скимнало, си е проблем на младите. На 30 год. не може да очакваш, че хем всичко ще ти е наготово, хем ще се съобразяват с прищевките ти.
А защо те трябва да се махат? Вие сте в тяхното жилище и се възползвате от облагите! Като не ви харесва - прав ви път! Не може хем да искаш да изядеш тортата, хем тя да е цяла. Във вашия случай хем да смучете благинките, хем родителите да ги няма! Щом си млада и работиш си вземай мъжа под мишница и се изнасяйте! Явно той е достатъчно мекушав или хитър, че само да се възползва и да ви оставя двете да си мерите любовта към него. Техните са се намесили, защото той им е позволил.
А защо те трябва да се махат?
Стефче, щом искаш да се преборите сами, за какъв дявол живеете при тях? Вземемте си жилище на изплащане, като не виз се дават пари за наем. Ако нямате възможност - ще давате пари за наем. Като не искате нито едното, нито другото ще се съобразявате със СОБСТВЕНИЦИТЕ на жилището. Твойта работа е: "Сърби, боли, драго ми е". Много е безочливо да се нанесеш в къщата им и да ги гониш на село. НЯМА значение какво казват - те са си в къщата и ще се изнесат ако искат и когато искат. Като не ти изнася - знаеш къде е входната врата.
Аман от използвачи!
Аман от използвачи!
Стефче, щом искаш да се преборите сами, за какъв дявол живеете при тях?
Няма да коментирам другите неща, защото явно отказвате да разберете, че не желая подкрепата им. Нито се зачитате в това, което съм написала. Дадох и прост пример за климатика, мога и други да ви дам, но не желая да изпадам в спорове с вас. В каря на краищата по-важното е, че трябва да проведа друг спор скоро време с маманка. Поне що се отнася до разглезването на синчето.
Стефче, щом искаш да се преборите сами, за какъв дявол живеете при тях?
Няма да коментирам другите неща, защото явно отказвате да разберете, че не желая подкрепата им. Нито се зачитате в това, което съм написала. Дадох и прост пример за климатика, мога и други да ви дам, но не желая да изпадам в спорове с вас. В каря на краищата по-важното е, че трябва да проведа друг спор скоро време с маманка. Поне що се отнася до разглезването на синчето.
Ами значи проблема ти е твоя съпруг,м а не родителите му. Не ги изкарвай тях виновни. Може да не са прави в убежденията си /по принцип ил испоред теб/, но са ви дали подслон и ви гледат. Даже и сами да си купите климатика, даже да си купувате храната и да делите разходите за ток и т.н., ще се чувстваш ли като преборила се сама в тяхното жилище?
А защо те трябва да се махат?
Тогава вземай нещата в свои ръце. Чувала ли си приказката, че обещаването не е като даването? Майка му никога няма да се промени, а ако останете там най-много да нажежи нещата между вас толкова, че да се разделите. На него му е удобно да го обгрижват две жени и докато някоя от двете жени не направи нещо различно, той няма да стане самостоятелен и на милиметър.
stefka.k,
твоята история много прилича на моята.
В голяма грешка си, като си мислиш, че ще се променят нещата.
Аз живях с моите свекъри 8 години, къщата им е с таванска и приземни стаи (полувкопани в земята).
През цялото време се кълняха, че ще се преместят в приземните стаи, защото им било трудно вече да се качват по стълбите, а ние ще останем сами в апартамента.
Можеш да познаеш от първия път дали това се случи за тези осем години?
Когато се оженихме, аз не бях съгласна да живеем при тях, но те ме засипаха с доводи, че няма смисъл да си пръскаме паричките за наеми, а те такава голяма къща да имат.
Млада бях тогава и достатъчно глупава да се съглася.
След сватбата се нанесохме в техния апартамент от 120 квадрата.
Имаха три огромни стаи и една по-малка, в по-малкатата ядяха, спяха и денонощно висяха там. В едната голяма стая се настанихме ние, останалите си стояха празни.
Ядяхме на туристическа масичка поради липсата на място в миниатюрната стаичка, пълна с кухненско обзавеждане, легла и какво ли не.
Банята бяха превърнали в килер, а тоалетната в баня. Самата тоалетна беше с клекало и балансирайки върху него ставаше къпането.
Свекърите ми са кротки хора, не сме имали конфликти и кавги никога, не съм се опитвала даже да променям нещо в обзавеждането или реда в къщата. Не мога да се оплача от тях, но начина им на живот не ми допада.
Слугуването и отношението към синчето бяха същите, както ти ги описваш. Настоявах да плащаме поне част от храната и тока, имахме възможност да го правим, но това беше отхвърлено с възмущение.
Ако има нещо изцапано, мама ще го почисти, ако си гладен - ще сготви каквото кажеш, ако нещо в къщата е развалено - тати ще го оправи.
При това положение няма мъж, който сам да се откаже от тези благинки.
Изкарах няколко месеца така, но битовизмите и различията в начина на живот взеха да ми идват в повече.
Започнах да мрънкам да си вземем жилище под наем.
Не мога да опиша учудването и възмущението у тях - нали всичко правим за вас и т.н. и пак обещания, че ще се преместят в приземните стаи.
Видях, че няма да го направят и взехме компромисно решение да се изместим на тавана - стая с бокс и баня.
Мислех си, че най-после ще имаме наше си място.
Е, не стана така.
Свекървата се качваше да чисти стаята докато съм на работа, вечер ни чакаше ядене, в почивните дни рано-рано ни викаха на закуска, после на кафе, после на обяд, следобедно кафе, вечеря и т.н.
Опитвах се поне събота и неделя аз да си приговям храната, но при толкова покани, как да им откажеш на тези мили хорица, не разбираха, че имам нужда поне 1-2 пъти седмично да се отпуснем и да вечеряме само двамата.
Отстрани изглежда перфактно, но всъщност в действителност е доста задушаваща тази загриженост и липсата на изцяло лично пространство.
И така 8 години, докато взе да ми омръзва този начин на живот и перспективата да прекараме живота си на тавана.
И пак заговорих за квартира... и този път наистина го мислех, започнах да търся и в този момент съдбата се намеси, почина баща ми, след него баба ми, изведнъж се оказаха свободни къща и апартамент, с брат ми си ги разделихме и един хубав ден държах в ръцете си документите за апартамент, изцяло на мое име, направо летях, веднага започнах да събирам багажа за преместване и тук отново започнаха обещания от страна на свекърите да не сме отивали там, друго било да живееш в къща, отново се кълняха, че слизат на приземния етаж, а моя апартамент да сме го дадяли под наем.
Е, този път имах достатъчно акъл и не се съгласих.
Преместихме се. Първите няколка масеца бяха ад от агитации да се върнем и звънене по телефона по сто пъти на ден с покани за гостуване, непрекъснато измислят причини да отидем до тях, случвало се е сутринта да сме били на гости и вечерта да ни канят на вечеря.
Накрая един ден свекървата си призна, че не им харесва да са сами и им е скучно.
Три години вече живеем сами и тава са най-хубавите години от живота ми.
Свекърите май още не са се примирили, защото миналата година вече наистина започнаха ремонта на приземния етаж и както върви наистина ще се преместят там, тогава техния апартамент ще бъде свободен и атаките да се върнем още по-силни.
Малко дълъг се получи поста ми, но исках да обясня нагледно на Стефка как би се развила нейната история, ако продължи да чака и се надява нейните хора да освободят мястото, това просто няма да се случи никога.
твоята история много прилича на моята.
В голяма грешка си, като си мислиш, че ще се променят нещата.
Аз живях с моите свекъри 8 години, къщата им е с таванска и приземни стаи (полувкопани в земята).
През цялото време се кълняха, че ще се преместят в приземните стаи, защото им било трудно вече да се качват по стълбите, а ние ще останем сами в апартамента.
Можеш да познаеш от първия път дали това се случи за тези осем години?
Когато се оженихме, аз не бях съгласна да живеем при тях, но те ме засипаха с доводи, че няма смисъл да си пръскаме паричките за наеми, а те такава голяма къща да имат.
Млада бях тогава и достатъчно глупава да се съглася.
След сватбата се нанесохме в техния апартамент от 120 квадрата.
Имаха три огромни стаи и една по-малка, в по-малкатата ядяха, спяха и денонощно висяха там. В едната голяма стая се настанихме ние, останалите си стояха празни.
Ядяхме на туристическа масичка поради липсата на място в миниатюрната стаичка, пълна с кухненско обзавеждане, легла и какво ли не.
Банята бяха превърнали в килер, а тоалетната в баня. Самата тоалетна беше с клекало и балансирайки върху него ставаше къпането.
Свекърите ми са кротки хора, не сме имали конфликти и кавги никога, не съм се опитвала даже да променям нещо в обзавеждането или реда в къщата. Не мога да се оплача от тях, но начина им на живот не ми допада.
Слугуването и отношението към синчето бяха същите, както ти ги описваш. Настоявах да плащаме поне част от храната и тока, имахме възможност да го правим, но това беше отхвърлено с възмущение.
Ако има нещо изцапано, мама ще го почисти, ако си гладен - ще сготви каквото кажеш, ако нещо в къщата е развалено - тати ще го оправи.
При това положение няма мъж, който сам да се откаже от тези благинки.
Изкарах няколко месеца така, но битовизмите и различията в начина на живот взеха да ми идват в повече.
Започнах да мрънкам да си вземем жилище под наем.
Не мога да опиша учудването и възмущението у тях - нали всичко правим за вас и т.н. и пак обещания, че ще се преместят в приземните стаи.
Видях, че няма да го направят и взехме компромисно решение да се изместим на тавана - стая с бокс и баня.
Мислех си, че най-после ще имаме наше си място.
Е, не стана така.
Свекървата се качваше да чисти стаята докато съм на работа, вечер ни чакаше ядене, в почивните дни рано-рано ни викаха на закуска, после на кафе, после на обяд, следобедно кафе, вечеря и т.н.
Опитвах се поне събота и неделя аз да си приговям храната, но при толкова покани, как да им откажеш на тези мили хорица, не разбираха, че имам нужда поне 1-2 пъти седмично да се отпуснем и да вечеряме само двамата.
Отстрани изглежда перфактно, но всъщност в действителност е доста задушаваща тази загриженост и липсата на изцяло лично пространство.
И така 8 години, докато взе да ми омръзва този начин на живот и перспективата да прекараме живота си на тавана.
И пак заговорих за квартира... и този път наистина го мислех, започнах да търся и в този момент съдбата се намеси, почина баща ми, след него баба ми, изведнъж се оказаха свободни къща и апартамент, с брат ми си ги разделихме и един хубав ден държах в ръцете си документите за апартамент, изцяло на мое име, направо летях, веднага започнах да събирам багажа за преместване и тук отново започнаха обещания от страна на свекърите да не сме отивали там, друго било да живееш в къща, отново се кълняха, че слизат на приземния етаж, а моя апартамент да сме го дадяли под наем.
Е, този път имах достатъчно акъл и не се съгласих.
Преместихме се. Първите няколка масеца бяха ад от агитации да се върнем и звънене по телефона по сто пъти на ден с покани за гостуване, непрекъснато измислят причини да отидем до тях, случвало се е сутринта да сме били на гости и вечерта да ни канят на вечеря.
Накрая един ден свекървата си призна, че не им харесва да са сами и им е скучно.
Три години вече живеем сами и тава са най-хубавите години от живота ми.
Свекърите май още не са се примирили, защото миналата година вече наистина започнаха ремонта на приземния етаж и както върви наистина ще се преместят там, тогава техния апартамент ще бъде свободен и атаките да се върнем още по-силни.
Малко дълъг се получи поста ми, но исках да обясня нагледно на Стефка как би се развила нейната история, ако продължи да чака и се надява нейните хора да освободят мястото, това просто няма да се случи никога.
Жалко, че на толкова хора им се налага да живеят с родители. Просто жалко. КОлкото по-далече, толкова по-добре. Ако имаш нужда от помощ - искаш им на заем. А не да изтърпяш всевъзможните им безумия, които те виждат като помощ, а ти като мечешка услуга. НИкога няма да се разберат хора от различни поколения.
ПО-любопитно ми е гостът, писал преди мен...а какво се случи с мъжа? Той не стана ли мързел, промени ли се с времето? Или си остана такъв само дето в твоето жилище?
ПО-любопитно ми е гостът, писал преди мен...а какво се случи с мъжа? Той не стана ли мързел, промени ли се с времето? Или си остана такъв само дето в твоето жилище?
stefka.k,
ние не бяхме принудени от финансова гледна точка да живеем с тях, по скоро ни изнудиха психически с безкрайни молби и обещания, по никакъв начин не искаха синът им да живее на друго място и това му се втълпяваше ежедневно.
За тях перфектния начин на живот е всички в едно жилище, по възможност в една стая, за да са сигурни, че детето не гладува и не харчи пари за ток.
Проблема за мен е, че са толкова мили, че няма как да им откажеш, една дума напряко не съм чула, но тоталната липса на лично пространство ме побърква.
Не искам да ми чистят, не искам да ми готвят, не искам да гледаме колективно всяка вечер телевизия, не искам да ставам по график в почивните дни заради закуската, не искам по цял ден да съм на масата заради ядене или пиене на кафе и т.н.
Мъжът ми, разбира се, нямаше нищо впротив да си живурка по този начин, това положение идеално го устройва, а и чувства вина, че ги е "изоставил".
Той не е мързелив по принцип, но ако има кой да ти свърши работата и да плаща сметките, малко трудно е да предприемеш крачка към непознатото.
Мъжът ми си има собствен малък бизнес, достатъчен сами да се грижим за всички разходи по домакинството.
Той е съгласен с тях, че е по-добре да живеем там. Ако сега му кажа, че се местим обратно, с радост ще хвръкне да събира багажа.
Аз реших да се местим на тавана, аз реших да живеем в моя апартамент, но се постарах да го убедя, че говоря сериозно и място за компромиси няма.
Сега понякога лекичко подхваща темата, но аз го режа с безкомпромисен тон.
Аз не съм майка, нито слугиня - научи се да помага в домакинството, да си прави сам някои ремонти, за които преди викаше тати.
Мога да кажа, че имам съпруга, който винаги съм искала, но нямаше как да стане такъв, когато вкъщи го отглеждат като бебе.
Когато си на своя територия, без всекидневно чуждо влияние (на гости ходим само веднъж седмично) е много лесно да диктуваш правилата и да подредиш живота си така както ти харесва.
Пожелавам ти да намериш пътя към собствен дом.
Разчитай на действието и рискувай, ако се налага, отстоявай с твърдост позицията си и не разчитай с чакане да доживееш до момента, когато те ще изпълнят обещанията си.
ние не бяхме принудени от финансова гледна точка да живеем с тях, по скоро ни изнудиха психически с безкрайни молби и обещания, по никакъв начин не искаха синът им да живее на друго място и това му се втълпяваше ежедневно.
За тях перфектния начин на живот е всички в едно жилище, по възможност в една стая, за да са сигурни, че детето не гладува и не харчи пари за ток.
Проблема за мен е, че са толкова мили, че няма как да им откажеш, една дума напряко не съм чула, но тоталната липса на лично пространство ме побърква.
Не искам да ми чистят, не искам да ми готвят, не искам да гледаме колективно всяка вечер телевизия, не искам да ставам по график в почивните дни заради закуската, не искам по цял ден да съм на масата заради ядене или пиене на кафе и т.н.
Мъжът ми, разбира се, нямаше нищо впротив да си живурка по този начин, това положение идеално го устройва, а и чувства вина, че ги е "изоставил".
Той не е мързелив по принцип, но ако има кой да ти свърши работата и да плаща сметките, малко трудно е да предприемеш крачка към непознатото.
Мъжът ми си има собствен малък бизнес, достатъчен сами да се грижим за всички разходи по домакинството.
Той е съгласен с тях, че е по-добре да живеем там. Ако сега му кажа, че се местим обратно, с радост ще хвръкне да събира багажа.
Аз реших да се местим на тавана, аз реших да живеем в моя апартамент, но се постарах да го убедя, че говоря сериозно и място за компромиси няма.
Сега понякога лекичко подхваща темата, но аз го режа с безкомпромисен тон.
Аз не съм майка, нито слугиня - научи се да помага в домакинството, да си прави сам някои ремонти, за които преди викаше тати.
Мога да кажа, че имам съпруга, който винаги съм искала, но нямаше как да стане такъв, когато вкъщи го отглеждат като бебе.
Когато си на своя територия, без всекидневно чуждо влияние (на гости ходим само веднъж седмично) е много лесно да диктуваш правилата и да подредиш живота си така както ти харесва.
Пожелавам ти да намериш пътя към собствен дом.
Разчитай на действието и рискувай, ако се налага, отстоявай с твърдост позицията си и не разчитай с чакане да доживееш до момента, когато те ще изпълнят обещанията си.
Жалко, че на толкова хора им се налага да живеят с родители. Просто жалко. КОлкото по-далече, толкова по-добре. Ако имаш нужда от помощ - искаш им на заем. А не да изтърпяш всевъзможните им безумия, които те виждат като помощ, а ти като мечешка услуга. НИкога няма да се разберат хора от различни поколения.
ПО-любопитно ми е гостът, писал преди мен...а какво се случи с мъжа? Той не стана ли мързел, промени ли се с времето? Или си остана такъв само дето в твоето жилище?
ПО-любопитно ми е гостът, писал преди мен...а какво се случи с мъжа? Той не стана ли мързел, промени ли се с времето? Или си остана такъв само дето в твоето жилище?
Тези на които им се НАЛАГА, са много малка част от живеещите с родителите си. Повечето не могат и не искат да се разделят с тях, измисляйки си оправдания от типа на Световната икономическа криза или "защо да харчим пари за наем".