Как възпитавате упоритост и постоянство?

Не насилвам. Оставям да мине време, да забрави и вкарвам епизода или нещото уж случайно, ненатрапчиво и на игра и да го направи без да се усети, че преди е имало проблем и после го хваля и поощрявам.
Забележки за "не мога" и "не искам" не правя, защото така става по-лошо. Колкото повече се вторачваш и настояваш за нещо, толкова повече детето се стряска и отдръпва.
Другото, което правя е, че го оставям сам да опита с даденото нещо и казвам например - мама няма да гледа, ти опитай сам, ако успееш ме викни. И ако не ме викне, не коментирам повече. Ако успее - пак инфантилно се радвам и подскачам от кеф  

Хареса ми твоя подход   Аз съм привърженик на изчакването и поощрението. Поощрявам всичко постигнато, дори да е минимално. Казваш "я виж колко хубаво стана (рисунката)", "добре, чудесно" след като е покарала колело и т.н. Въобще ,нещо положително. Оставяш го детето да си намери да прави каквото на нея й харесва. Все пак децата искат да опитат от всичко, само като видят че някое дете го прави, като карането на колело например. А чак след като пробват, откриват дали им харесва или не. Значи, не се е отказала просто защото няма воля, а защото е престанало да й харесва. И това си е нормално. Просто вниманието им не се задържа дълго. Ама това е друг проблем, ако въобще може да се квалифицира като проблем   Абе, детска работа  

Не ги уча специално на упоритост. Просто живея с тях и за повечето неща в ранното им детство съм им показвала кое как се прави, че и сега ги уча. Откакто са се родили не се е случвало да се тръшкат или да отказват категорично да правят нещо, а ако някой каже "не мога" му казвам "няма да се даваш, опитай пак". Рядко се отказват заради неуспех. Може би помага и това, че са породени и винаги я има конкуренцията или взаимопомощта. На много неща са се учили един от друг, но не го помням, защото са били съвсем малки. НИкога не ги предизвиквам на инат, защото според мен е доста манипулативно.

Провокирам интерес .
Показвам интерес аз самата към действието, съответно одобрение и възхищение / искренни/ при успех.
Всъщност "провокация " като израз колкото и да не ми харесва при подход към дете е подхода , който наистина действа.
Провокирала съм и инат/ като авторката jmoto / , но в друга конкретика   - работи .
Например той стои на място където не бива или прави това , което не трябва по моему.
Като крайна мярка съм пробвала да му кажа точно обратното на правилното / поощрявам го да прави лошото/ - веднага губи интерес и възтържествува мир 

Когато се ядоса,че не може да направи нещо и се разплаче и откаже, му казвам "Ееее,чудо голямо-когато децата са малки,не винаги успяват да направят нещата така,както ги правят големите,но когато порастнеш и ти ще го направиш добре"
След няколко дни той с по-голямо търпение опитва да направи същото действие,чувствайки се по-голям и каквото и да е направил,аз го прегръщам и му се радвам,че вече е порастнал и го е направил много добре,а той с още по-голям хъс започва да усъвършенства наученото.
Винаги действа тази тактика-просто му обяснявам,че е нормално за възрастта-дори и с плаченето в градината в началото така се справихме-казах му ,че на всички малки деца им е тъжно,когато са далече от майките си и плачат и че когато порастне,пак ще му е тъжно,но няма да плаче-след 3-4 дни като го взехме с гордост каза,че му е било пак тъжно,но не е плакал,защото е вече голям.
Но и когато реши да ми помага с нещо,винаги го оставям сам да го направи,без да го коригирам поне пред него. Например като реши да ми помогне да изчисти с прахосмукачката,естествено почти никаква работа не върши,освен да ми бръмне главата,но след него рядко чистя,само му благодаря за огромната помощ........................ Но като иде на градина на другия ден си свършвам работата. Доста компромиси правя в повечето случаи с качественото изпълнение на нещата заради него,но не ми пука-важното е да се научи да се оправя сам от рано-никой все пак не се е родил научен, а доброто изпълнение идва с повторение

Малки стъпчици.

Упоростта и постоянството според са въпрос на темперамент. И не са непременно положителни качества - могат да си противоречат с умението за постигане на компромис и импусивността, например. Говоря от личен опит, защото съм упорита и постоянна откакто се помня - просто така си се родих. Като си навия нещо на пръста - не се спирам, докато не го свърша, независимо дали става въпрос за миенето на чиниите, за писане на статия, или за дългосрочен план. И това не винаги се е оказвало положително качество.

така че според мен - едно е да го научиш да се оправя само, а друго - да се стремиш непременно да му изградиш характер с подобни доминиращи характеристики. От поста ти не разбрах точно кое от двете имаш предвид - извинявай, ако се окаже, че не отговарям точно на въпроса ти.

подходът е много добър.. стимулира по позитивен начин детето и  гради самчувствие.. аз съм за него..

Аз се сблъсках с този проблем когато записах детето на пиано, защото там са особено необходими, да не кажа задължителни, за да има някакъв напредък.
Като не ставаше нещо от първия път, а то никога не става, й казвах, че никой не се  е родил научен, че аз също не съм можела в началото, но не съм се отказала и т.н.След това й давах и примери от моята работа или хоби,дори с някоя манджа, която пробвам да направя за първи път, как не всичко мога да направя веднага и без грешка, понякога трябват доста повторения.И така , лека полека тя го осъзна и стана по-упорита.Другия ключов момент е похвалата за всяко постиганато нещо.Поне при моята дъщеря , която е мноооого голям инат ,насила нещата вървят към зле, заплахите пък въобще не вършат работа.
Само много обяснения, стига детето да може да осмисля. и похвали.
Имаше период, когато я гледаше дядо й , беше се видял в чудо да я накара да излязат навън и се хващаха на бас на 20 ст. дали може да се облече сама за 2 минути.Също работеше безотказно, пък тя се научи да смята стотинките, на 5 беше тогава.Въобще баща ми е ужасно изобретателен.Под формата на игра може да те накара да направиш всичко.

И последно  - трябват упоритост и постоянство  и от страна на родителите 

Детето ми има други интереси, коренно различни от моите. Стотици неща се отхвърлят на първи опит, едно нещо го привлича и занимава целодневно с месеци и не му омръзва. Не се меся, чакам да му дойде времето. Е не мога да кажа, че съм възхитена, но поне за едно нещо е постоянен и упорит.
Майка ми си имаше една приказка : Който иска може, който не иска си търси оправдание.

С личен пример! Демострирам упоритост и постоянство, независимо дали съм изморена, недоспала и т.н.
Не го изисквам от неговата крехка възраст, но поне му го показвам постоянно. А и създавам в него чувство на сигурност, която е важна за малкото дете!

Синът ми се държи по същия начин. Аз също бях такава като малка. Когато направи нещо неуспешно, аз намирам за какво да се "хвана", за да го похваля. но не да го хваля за щяло и не щяло, а просто търся дори само нещичко, което да изтъкна, че е добре направено. С похвалата го поощрявам да продължи. Такава бях аз самата. Щом майка ми ме изкритикуваше за нещо, аз на инат започвах да се провалям. но щом ме похвалеха за нещо, започвах да се старая повече и повече, за да оправдая похвалите.

Мойто дете е инатесто и трудно се отказва.Просто се старая този упорит инат да е насочен в някаква градивна посока.
Отскоро може с часове да си подрежда животинчетата едно по едно,да им казва имената и къде живеят,какво ядат,какви звуци издават.Пак отскоро започна да оцветява в рамките на контурите и се справя доста добре,след като му показах няколко пъти.Сега вече като си намери занимание едва,когато не може да отвори някоя кутия с моливи или нещо е твърде нависоко идва за помощ.Справя се сам и аз много го поощрявам за всеки малък успех.

Поощрението върши работа, но най-хубаво е, когато детето наистина види резултат от усилията си. Иска се време.
Дъщеря ми се опитваше да направи влакче, или нещо подобно, взела сама щипки и тиксо, импровизирала и се получило. Това я ентусиазира и с тиксо може да направи чудеса, бавно и полека.
Та ако оня първият влак не се беше получил, щеше да мине малко повече време, за да се случи нещо, което да я убеди, че си струва да полага усилия.

Мисълта ми е, че ако стимулираме децата да се занимават с неща, които имат сравнително бърз и видим резултат, значи сме свършили част от работата. И никога да не забравяме личния пример!

Най-хубавото е детето да харесва това, което прави и да има умел учител.  А това за резултатите зависи от възрастта на детето. Едно дете, което започне да свири на пиано очевидно не може да види бърз резултат, но е важно да свири с желание. Според мен е добре да има нещо като уговорка с детето да се занимава с едно нещо за някакъв минимален период от време. Например, ако на 7 години започва с пианото, да свири два месеца, пък тогава да решава дали иска да продължи или не.
И все пак съм категорично против родителят да решава с какво да се занимава детето. Ако детето не е много притеснително или неуверено, то със сигурност си намира мястото, ако има талант и съответно желание. За мен това са необходимите и достатъчни условия, така да се каже.

Казвам й, че не искам да чувам "не мога". Обяснявам й, че трябва поне да пробва нещо преди да се откаже и да твърди, че не може. Насърчавам я и съм страшно доволна, когато успее да се справи и видя усмивката на лицето й. Явно има ефект, защото тя сама си повтаря, че човек не бива да се отказва и даже понякога и мен ме "подгрява" по същия начин  


 

   Ако наистина поиска нещо да постигне или да направи, то тогава няма по-упорит човек от него. Готов е цял ден да "копа", но в крайна сметка ще постигне това, което си е наумил. Важна е мотивацията. Ако поиска да нарисува триъгълник, ще го направи. Ако го накарам аз абаче ще вика "не мога" или ще го направи на две- на три.

   Миналата година не искаше да се научи да плува. Много го беше страх, но после поиска да бъде като децата, които карат ветроходни лодки и ето ти мотивация. За нула време се научи да плува.

При пианото , както и всякакъв друг инструмент за два месеца не може да се постигне никакъв напредък, обикновено за това време се научават най-много 5 (може и 2-3) ноти, къде се пишат , къде са на клавиатурата и т.н.За да се ориентира детето към инструмент - трябва да се види дали самото то има влечение към музиката, дали е музикално, и като започне дали това нещо му се отдава.Но този период е около 2 години.Горе долу за това време започват се свирят по-мелодични неща и става приятно, научават се почти всички октави и детето добива представа от инструмента.И последно - на 7  е последния срок за започване занимания по пиано 
Писах , защото на някой може да му е интересно .Специално за пианото, имам и собствен опит и сега опит  с моето дете 

Трудно е да работиш дълго време за далечна цел. Ако обаче тя се разбие на малки стъпки, които да се овладеят сравнително лесно и бързо, чувството е съвсем различно.
Всеки се сеща да поздрави детето, когато го изпитат и има шестица, или когато завърши нещо голямо. Но личният му напредък в някоя област често остава незабелязан.
От известно време се занимаваме вкъщи с английски. Неформално. Няма някой, който да я изпитва и да й слага оценки, но въпреки това виждам сериозен напредък спрямо предишното й ниво и съм й обещала да й направя специална торта по случая.

Рисуване също не учи формално, но напоследък прави много по-интересни и зрели рисунки от преди. По този случай получи дървена фигурка за рисуване на различните пози, която си избра от "Импресия".
Мисля, че е много важно за детето да знае, че родителят е отбелязал колко е постигнало, дори това да не е крайната цел.

Колкото за пианото - сигурно има и системи, при които не се учат две години все октави? Това и мен би ме отказало.

За пианото:

Не е вярно! За два месеца дете на седем години и което ако не кипи от ентусиазъм, то поне полага усилия и свири по десетина-петнайсет минути, може да научи поне 2 елементарни упражнения от по един-два реда за по-малко от един учебен срок. Ако два месеца едно дете само пише ноти и показва нотите с едно пръстче на пианото, естествено че ще му писне! Мелодични неща се свирят още от самото начало. Например, аз и сега си ги спомням онези Гъбки, едно хорце и едно упражнение за Баба Меца от една нашенска школа за деца, които са точно от по два реда, единият от които е повторение с някои дребни детайли. Като се сложи малко  динамика, направо си е истинска музика! Деца, които са започнали да свирят есента на Коледения концерт спокойно участват с по две елементарни мелодийки.

За срока за започване на занимания с пиано също не съм съгласна. Дете, което има добър слух (тза музикалност не бих могла да говоря) и желание спокойно може да започне на седем години (да го кажем, първи  клас), че и по-късно. За по-ранно свирене, евентуално бих се съгласила, ако детето проявява очевАдно влечение към пианото, но тези деца са по-скоро изключение. Аз отдавам много по-сериозно значение на психическата зрялост на детето. Колкото и за музикално да го мисли майка му, ако то на 4-5-6 години, а някои деца и в първи клас, не може да се концентрира в продължение на един учебен час на урока или вкъщи за няколко минути да свири, или изобщо не разбира защо трябва да свири, не си заслужава тормозът.

Мога да посоча примери за такива деца, които започват със свиренето на по 4-годишна възраст, обаче поради нежелание (но майката е решила ,че детето трябва да свири отрано) или просто защото им е било рано (а учителката не е посмяла да счупи хатъра на родителите и да им каже да изчакат) напредват много бавно и трудно и биват задминавани само за една или две години от деца, които са започнали да свирят в първи клас. Има и деца, които започват в пети или шести клас, обаче имат мерак, готови са да се трудят и дръпват страшно бързо.

Със спорт.

ами ако няма спортни данни? все пак това е талант и физически дадености. 

Andariel , във форума всеки може да си пише ей така просто , и винаги може да си защитиш тезата, ако разбира се притежаваш умения в риториката.Аз написах всичко по-горе от позицията на човек, който е свирил 9 години и който можеше да продължи да всири, ако музикалното училище не беше в друг град.Плюс наблюденията ми вече две години върху моето дете плюс деца, които са около тази възраст- поне 5-6.Плюс ходене по концерти и конкурси, защото госпожите я водят и мога да видя още много деца по колко и как се научават да свирят .Та ти може и да не си съгласна с това дето съм написала, но това не означава, че не е така Мога да напиша мноооого по-подробно, но който се интересува от музика ще си прочучи нещата едва ли от форума.
Извинявай Жмото, че ти оспамихме темата

За спорта съм съгласна.

Ще си допълня поста.Може някой неща да не ти звучат логично, но са така.С пианото се започва по-отрано за да се развие колкото се може по-рано правилна постановка на пръстите и ръцете.След 8 годишна възраст се счита , че това е доста трудно, нищо че детето може да си концентрира вниманието.Часовете за малките са по половин час и чак след втората или пък на третата година , в зависимост от зрелостта стават 45 мин.Освен това ранното трениране, че едните ноти са в ключ фа, а другите в ключ сол и къде са разположени точно на октавите искат постепен напредък.
А колкото до това дали звучиш логично или не - аз писах и преди, който се интересува, ще отиде да си говори с музикален педагог , нито ще послуша теб , нито мен.И по-добре, аз макар че имам доста познания в тази област не съм завършен педагог.

Ами, хубаво, твоя си работа. А от четящите темата всеки може да реши кое за него е по-логично. Написаното от мен няма нищо общо с реториката, а с живия опит. Явно тук сблъскваме един опит с друг опит. Видяла съм много деца, които само "мъчат" пианото и себе си, говорила съм и с много родители на тази тема. Това за психическата зрялост не съм го измислила аз, а е установено с много проучвания върху развитието на децата и информацията ми не е от разни популярни книжки от вида на Д-р Додсън или Д-р Спок. Само за информация, пък ти си мисли каквото искаш - волевото внимание на децата достига се развива с  възрастта. На възраст 4-5 години все още вниманието на децата е сравнително крехко и далеч от това на тийновете или на възрастните. На възраст около 7 години устойчивостта на вниманието рязко се подобрява и почти се доближава до тази на 10-годишните.
Та, пренесено в нашия случай с пианото това означава, че ако на едно дете на 4-5 години урокът от 45 минути му е дълъг, защото в един момент започва да се разсейва (а се разсейва, защото толкова е капацитетът на волевото му внимание) и съответно работата започва да се забавя. И за същото това дете е зор да седне на пианото вкъщи и да повтори упражнението толкова пъти, колкото е казала учителката или до постигане на определен резултат. Същото това дете на 7 години има много по-устойчиво внимание, времето на урока ще е по-ефективно използвано, защото детето по-дълго време ще внимава, а като си отиде вкъщи всеки път да свири с 5-10 минути повече от по-малкото дете, за много кратко време ще мине материала. А за развитието на моториката и в частност фината моторика няма да се впускам в подробности, но при по-голямото дете логично ръцете и пръстите да са по-сръчни.

Така че, аз когато говоря някакви неща, не си ги говоря на шапката или просто ей така, да се упражнявам. Все едно ми е дали ще приемеш доводите или не (защото при теб вече е въпрос на вяра, а не на логика), но споделих опит и информация, които могат да са полезни на другите родители.
А и много зависи на каква учителка и на какви родители е попаднало детето. Най-много ме е страх от амбициозни родители и учители. Има опаснот те толкова да се вживяват в собствената си амбициозност, че да съсипят детето.
Изводът е, че до голяма степен това, на което му викаме упорство и постоянство много зависи от възрастта на детето и всеки родител трябва да се съобразява с това, когато му предлага или налага едно занимание. Ако детето не е с достатъчно устойчиво внимание няма смисъл да го държиш на пианото и да му висиш на главата да свири по-дълго време, отколкото то е способно да го направи. Иначе има начини за "трениране" на волевото внимание в ежедневието чрез игри.

Моят опит с пианото е близък до този на Andariel. Моите деца и двете свирят на пиано - голямото от две години, малкото - от една, но голямото тръгна на 7 (и беше най-малкият ученик на учителката). По-рано нито той искаше, нито на мене ми се струваше достатъчно концентриран за това и способен да упражнява последователно всеки ден. За дете със средно-статистически способности говоря, не за музикални гении.  Има един метод сузуки, който е за по-малки деца, но аз нещо не се усетих привлечена от него.
Малкият тръгна преди да стане на 7г., но това е, защото в продължение на близо година присъства на уроците на брат си. Първо не искаше, рисуваше си или си четеше нещо, докато брат му е на урок, после поиска и той, като видя как напредва брат му.
За мене е важно, че продължават да свирят - заради това, че се изискват постоянство в упражняването и концентрацията, и в резултат на това - удоволствие от свиренето. Пък докогато - дотогава.

Ели,
И педагози има колкото искаш, и ако половината са на едно мнение, другата половина ще са на друго. Зависи възпитаници на коя школа са и от кое поколение. Не бой се, не си ти единственият човек, който знае що е то конкурс и концерт! На такива странни учителки и техни ученици съм попадала, че направо нямам думи!

Какво викаш да постановката на пръстите? На 8 години било късно? Ха-ха! Който иска да научи постановката на ръцете или да се научи да свири на пиано, може да го направи на всяка възраст. Конкретно за пианистите  и изобщо ученето на пиано са правени доста проучвания и не съм забелязала някой да твърди, че ако не се започне на ранна възраст, край, никога не може да научи постановката на ръцете. Нотите и съответните клавиши на двата ключа се учат от нормално дете на 7 години максимум за два месеца, мисля че дори и този срок е голям. Другата вероятност е аз все да имам пред себе си примери за гениални деца.

Във всеки случай не можеш да научиш някого на по-голямо постоянство, отколкото той е способен да покаже в съответния момент или етап от живота си. Това с пианото е просто пример. А представИ си само за момент, ако беше изчакала само още една или две години, преди да запишеш детето си на пиано! Вероятно щяхте взаимно да си спестите проблемите със свиренето и всичко да тръгне много по-плавно.

блажка, виждам , че си в щатите, там вероятно ситемата за учене на пиано е друга и наистина нищо не мога да кажа, защото не ми е позната.Тук в бг децата са разделени по възрасти - 4-7, 7-10 и големи.Предполагам школата тук е  руска, защото още навремето имаше голямо влияние от тях.
Andariel , не искам да споря с теб, но просто нещата които пишеш не са вярни.Разбирам, че ми нямаш доверие, но ако имаш желание се срещни с някой учител по пиано, доцент или професор и го разпитай подробно.Аз нито искам да те убеждавам, нито нищо.Нещата, които пиша не са мое мнение, казах ти вече , просто съм имала досег с такива хора , от такива среди и т.н.Не откривам топлата вода.Точка   

О, не съм много запозната и аз. Тук поне разноообразие не липсва.  Учителките на децата (две засега) са започвали да учат пиано на 4г. възраст, но дали е защото са показвали някакви специални данни, или родителите така са решили, или е имало класове за деца на тази възраст - не знам. Аз в случая говорех за моите деца, които учат по една система - Piano Adventures, на няколко нива според трудността, но не мисля, че отчита разлика във възрастта. Виждала съм родители, които вземат уроци с децата си по тази система, за да ги мотивират, а и защото искат заради себе си. Няма да си вадят хляба с това, но като им дойдат гости, ще могат да им изсвирят "Хей, Джуд". 
В местната музикална консерватория има наистина сериозно разделение на възрасти, но на мене не ми се искаше да записвам децата там, прекалено конкурентно е, а това би им унищожило всяакакви мераци, те не са толкова надарени, и целта не е да стават пианисти.

Точка, де, точка! Грешката е моя - не трябваше да подлагам на съмнение нечие вярване заради някакви си нови факти. Както се казва, никого не можеш насила да завлечеш в рая!

Не, преди всичко труд. Спортни данни се изискват за големия спорт. А иначе всеки човек може да практикува някакъв спорт и особено за децата ползите от спортуването са големи.
Миналата година по това време дъщеря ми пожела да я запишем на гимнастика. И тъй като в нашия град няма спортна гимнастика, остана като вариант художествената.
Аз лично не смятам, че детето ми има данни за шампион в този спорт. В нейната група има много по-гъвкави и по-напреднали деца /е, тя е най-малката, но ще видим как ще е за в бъдеще/. И все пак за тази една година тренировки детето ми коренно се промени. С много труд, постоянство и често със сълзи на очи успя да научи всички упражнения, които трябваше да овладеят в първата година.
Помня колко се измъчи, докато успее да направи шпагатите. Ден след ден, малко по малко и все по-надолу, докато накрая успя - 4 месеца след началото на тренировките. Да не помислите, че сме я притискали, не, само я окуражавахме и подкрепяхме. Тя сама се беше заинатила, че ще го направи. А когато успя, беше толкова щастлива. Усети удовлетворението от постигнатата цел и оттогава "Не мога" е забранена фраза вкъщи.
Все още не мога да определя кое я мотивира най-силно - дали амбициозната треньорка, дали постиженията на по-големите деца от клуба или конкуренцията в тяхната група. Но каквото и да е, детето ми израстна много за тази една година и не мисли да се отказва.

спортът е чудесен метод за възпитание на много позитивни качества, като упоритост, амбициозност, хъс, постоянство, гъвкавост, колективен дух и много много други.. ако детето е в подходяща възраст би му помогнало много..
моето дете е на 2г и 5м.. това което мога да правя на този етап, е да не подтискам поривите у и да подстрекавам успехите му във всяко едно отношение.. не бих забранила думата "немога".. мисля че е хубаво всеки да потърси помощ когато не се справя.. и е хубаво да си го каже... заедно, се опитваме отново и отново.. но нашия неуспех е симвличен.. от това да не успее да измъкне играчка от торбата защото се е запела, през това да не достига горното стъпало на катерушката... всичко зависи от възрастта и способностите на дтето..

Амииии...  не съм се старала специално да възпитавам воля или каквото и да било. Но като видя, че е склонен да се откаже от нещо, което изглежда, че ще успее да направи, го... не знам как се казва - насърчавам горе- долу като на стадион - давай, давай, можеш, можеш, ще успееш - ако му трябва мъъъничък тласък / подкрепа - помагам, ама само един път, на следващия без друго вече знае, че може - накрая много бравооо, ръкопляскане и др. подобни изрази на възхита.

Когато за пръв път брат ми ме заведе на стената, ме пусна на някакъв много лесен учебен тур. Аз хич не си и мислех, че ще стигна до горе, като го почнах - после се оказа, че и той не е мислил, че ще го направя - пък и бях с някакви абсолютно неподходящи маратонки, които на второто отиване просто се разпаднаха - но когато по средата си помислих, че това вероятно е лимита ми, той просто ми каза - давай, стъпи там, хвани се там... и аз взех, че стигнах. Понеже си помислих, че щом той смята, че мога, вероятно наистина мога. Изглежда, че чувството, че околните ти вярват, че можеш, че са убедени в твоите способности, понякога те амбицира да извадиш повече, отколкото си мислиш, че имаш... не случайно спортистите смятат, че на собствен терен и тревата / леда / стените / мрежата помагат... публиката има много, ама много силно въздействие върху психиката. И по принцип никога, ама никога не му казвам за нещо, което е склонен да опита, но според мен няма да се справи "не можеш". Казвам опитай, но вероятно няма да успееш, понеже си малък", или "това е опасно, може и да успееш и пак да е много страшно, не го прави изобщо". И ако за нещо упорства, че не може - ами ти нали каза, че не можеш и не искаше да опиташ (пр. бънджито на Южния Парк) - затова сега пропускаш, пък другия път, ако искаш да опиташ, ще ти вземем билетче, но само ако обещаеш, че няма да се уплашиш...