Как възпитавате упоритост и постоянство?

Не насилвам. Оставям да мине време, да забрави и вкарвам епизода или нещото уж случайно, ненатрапчиво и на игра и да го направи без да се усети, че преди е имало проблем и после го хваля и поощрявам.
Забележки за "не мога" и "не искам" не правя, защото така става по-лошо. Колкото повече се вторачваш и настояваш за нещо, толкова повече детето се стряска и отдръпва.
Другото, което правя е, че го оставям сам да опита с даденото нещо и казвам например - мама няма да гледа, ти опитай сам, ако успееш ме викни. И ако не ме викне, не коментирам повече. Ако успее - пак инфантилно се радвам и подскачам от кеф  

Хареса ми твоя подход   Аз съм привърженик на изчакването и поощрението. Поощрявам всичко постигнато, дори да е минимално. Казваш "я виж колко хубаво стана (рисунката)", "добре, чудесно" след като е покарала колело и т.н. Въобще ,нещо положително. Оставяш го детето да си намери да прави каквото на нея й харесва. Все пак децата искат да опитат от всичко, само като видят че някое дете го прави, като карането на колело например. А чак след като пробват, откриват дали им харесва или не. Значи, не се е отказала просто защото няма воля, а защото е престанало да й харесва. И това си е нормално. Просто вниманието им не се задържа дълго. Ама това е друг проблем, ако въобще може да се квалифицира като проблем   Абе, детска работа  

Не ги уча специално на упоритост. Просто живея с тях и за повечето неща в ранното им детство съм им показвала кое как се прави, че и сега ги уча. Откакто са се родили не се е случвало да се тръшкат или да отказват категорично да правят нещо, а ако някой каже "не мога" му казвам "няма да се даваш, опитай пак". Рядко се отказват заради неуспех. Може би помага и това, че са породени и винаги я има конкуренцията или взаимопомощта. На много неща са се учили един от друг, но не го помням, защото са били съвсем малки. НИкога не ги предизвиквам на инат, защото според мен е доста манипулативно.

Провокирам интерес .
Показвам интерес аз самата към действието, съответно одобрение и възхищение / искренни/ при успех.
Всъщност "провокация " като израз колкото и да не ми харесва при подход към дете е подхода , който наистина действа.
Провокирала съм и инат/ като авторката jmoto / , но в друга конкретика   - работи .
Например той стои на място където не бива или прави това , което не трябва по моему.
Като крайна мярка съм пробвала да му кажа точно обратното на правилното / поощрявам го да прави лошото/ - веднага губи интерес и възтържествува мир 

Когато се ядоса,че не може да направи нещо и се разплаче и откаже, му казвам "Ееее,чудо голямо-когато децата са малки,не винаги успяват да направят нещата така,както ги правят големите,но когато порастнеш и ти ще го направиш добре"
След няколко дни той с по-голямо търпение опитва да направи същото действие,чувствайки се по-голям и каквото и да е направил,аз го прегръщам и му се радвам,че вече е порастнал и го е направил много добре,а той с още по-голям хъс започва да усъвършенства наученото.
Винаги действа тази тактика-просто му обяснявам,че е нормално за възрастта-дори и с плаченето в градината в началото така се справихме-казах му ,че на всички малки деца им е тъжно,когато са далече от майките си и плачат и че когато порастне,пак ще му е тъжно,но няма да плаче-след 3-4 дни като го взехме с гордост каза,че му е било пак тъжно,но не е плакал,защото е вече голям.
Но и когато реши да ми помага с нещо,винаги го оставям сам да го направи,без да го коригирам поне пред него. Например като реши да ми помогне да изчисти с прахосмукачката,естествено почти никаква работа не върши,освен да ми бръмне главата,но след него рядко чистя,само му благодаря за огромната помощ........................ Но като иде на градина на другия ден си свършвам работата. Доста компромиси правя в повечето случаи с качественото изпълнение на нещата заради него,но не ми пука-важното е да се научи да се оправя сам от рано-никой все пак не се е родил научен, а доброто изпълнение идва с повторение

Малки стъпчици.

Упоростта и постоянството според са въпрос на темперамент. И не са непременно положителни качества - могат да си противоречат с умението за постигане на компромис и импусивността, например. Говоря от личен опит, защото съм упорита и постоянна откакто се помня - просто така си се родих. Като си навия нещо на пръста - не се спирам, докато не го свърша, независимо дали става въпрос за миенето на чиниите, за писане на статия, или за дългосрочен план. И това не винаги се е оказвало положително качество.

така че според мен - едно е да го научиш да се оправя само, а друго - да се стремиш непременно да му изградиш характер с подобни доминиращи характеристики. От поста ти не разбрах точно кое от двете имаш предвид - извинявай, ако се окаже, че не отговарям точно на въпроса ти.

подходът е много добър.. стимулира по позитивен начин детето и  гради самчувствие.. аз съм за него..

Аз се сблъсках с този проблем когато записах детето на пиано, защото там са особено необходими, да не кажа задължителни, за да има някакъв напредък.
Като не ставаше нещо от първия път, а то никога не става, й казвах, че никой не се  е родил научен, че аз също не съм можела в началото, но не съм се отказала и т.н.След това й давах и примери от моята работа или хоби,дори с някоя манджа, която пробвам да направя за първи път, как не всичко мога да направя веднага и без грешка, понякога трябват доста повторения.И така , лека полека тя го осъзна и стана по-упорита.Другия ключов момент е похвалата за всяко постиганато нещо.Поне при моята дъщеря , която е мноооого голям инат ,насила нещата вървят към зле, заплахите пък въобще не вършат работа.
Само много обяснения, стига детето да може да осмисля. и похвали.
Имаше период, когато я гледаше дядо й , беше се видял в чудо да я накара да излязат навън и се хващаха на бас на 20 ст. дали може да се облече сама за 2 минути.Също работеше безотказно, пък тя се научи да смята стотинките, на 5 беше тогава.Въобще баща ми е ужасно изобретателен.Под формата на игра може да те накара да направиш всичко.

И последно  - трябват упоритост и постоянство  и от страна на родителите 

Детето ми има други интереси, коренно различни от моите. Стотици неща се отхвърлят на първи опит, едно нещо го привлича и занимава целодневно с месеци и не му омръзва. Не се меся, чакам да му дойде времето. Е не мога да кажа, че съм възхитена, но поне за едно нещо е постоянен и упорит.
Майка ми си имаше една приказка : Който иска може, който не иска си търси оправдание.

С личен пример! Демострирам упоритост и постоянство, независимо дали съм изморена, недоспала и т.н.
Не го изисквам от неговата крехка възраст, но поне му го показвам постоянно. А и създавам в него чувство на сигурност, която е важна за малкото дете!

Синът ми се държи по същия начин. Аз също бях такава като малка. Когато направи нещо неуспешно, аз намирам за какво да се "хвана", за да го похваля. но не да го хваля за щяло и не щяло, а просто търся дори само нещичко, което да изтъкна, че е добре направено. С похвалата го поощрявам да продължи. Такава бях аз самата. Щом майка ми ме изкритикуваше за нещо, аз на инат започвах да се провалям. но щом ме похвалеха за нещо, започвах да се старая повече и повече, за да оправдая похвалите.

Мойто дете е инатесто и трудно се отказва.Просто се старая този упорит инат да е насочен в някаква градивна посока.
Отскоро може с часове да си подрежда животинчетата едно по едно,да им казва имената и къде живеят,какво ядат,какви звуци издават.Пак отскоро започна да оцветява в рамките на контурите и се справя доста добре,след като му показах няколко пъти.Сега вече като си намери занимание едва,когато не може да отвори някоя кутия с моливи или нещо е твърде нависоко идва за помощ.Справя се сам и аз много го поощрявам за всеки малък успех.

Поощрението върши работа, но най-хубаво е, когато детето наистина види резултат от усилията си. Иска се време.
Дъщеря ми се опитваше да направи влакче, или нещо подобно, взела сама щипки и тиксо, импровизирала и се получило. Това я ентусиазира и с тиксо може да направи чудеса, бавно и полека.
Та ако оня първият влак не се беше получил, щеше да мине малко повече време, за да се случи нещо, което да я убеди, че си струва да полага усилия.

Мисълта ми е, че ако стимулираме децата да се занимават с неща, които имат сравнително бърз и видим резултат, значи сме свършили част от работата. И никога да не забравяме личния пример!