10 техники за наказание

Трудно е! Много ми хареса опита на една позната.
Като си "заработят" наказанието ги кара да правят лицеви опори около10 за 8 год. дете.
Хем здравословно, хем много бързо ги изважда от ситуацията.
Опитах в къщи -лошотията им и лиготията им мина в бурен смях. Хубавото беше, че и моя афект мина много по-бързо и леко

Това с изолирането е пълна американска глупост. Моя братовчедка има син на възрастта на моя, преди 12 години този метод е бил модерен в Щатите, прилагали са го като панацея. Но резултатите след години от него са плачевни и трагични. Племенникът приличаше на Маугли - детето от джунглата.
Единственото наказание, което съм прилагала е лишаване от удоволствие, но никога от ХРАНА. Например - няма да се гледа телевизия, да се играе на компютъра, да се слуша музика за определен период от време - ден, два. През това време на децата се обяснява кое е правилното поведение, кое е общоприето и как да бъдат оригинални и неповторими без да вредят на себе си или на другите.

Ние си имаме Непослушно място. Когато малкия направи беля - сяда на непослушното място. Това е табуретка в спалнята. Стои там няколко минути, а аз му напомням да помисли над причината, довело го до Непослушното... И има ефект. Преди да стане от там, аз клякам до него и го питам защо е там и какво е трябвало да не/прави. От доста време не се е стигало до почивка в спалнята. 
Стремжът ми сега е, да налагам един обяснителен метод - ако поведението му е стил "Още малко и ще се наказваме", гледам да му стане ясно какво прави, кого, как и какво засяга. Изяснявам му  последиците и му остявям избора - да се коригира или да седне на непослушното място. Естествено, не винаги успяваме и двамата да се удържим - понякога му кресвам или той все пак стига до наказанието си... Трудна работа е - все пак гледаме деца, не кукли.
Дай Боже да сме по-търпеливи и децата ни да са умни и добри

аз явно съм от американските глупаци,практикувам тайм-аут който още е "модерен" тук и намирам резултатите за повече от добри когато се прави като хората;няма нищо нито плачевено,нито трагично..има и редица обяснения защо работи тактиката,цели книги има писани по темата,но това е за интересуващите се,които избягват прибързаното категоризиране..
да се сравняват деца м-у другото базирано на 1 нещо от живота им ми се струва най-малкото несериозно..

Темата е отдавна, но това няма значение в случая.

Не бях привърженик на time out или игнорирането с големия ми син, но сега на моменти оставам без избор - единият трябва да се изнесе от помещението. Най-често е малката (2.5 г.), тъй като той вече е на 10 и разбира от дума 

Първите два пъти дъщеря ми изпадаше в истерия и дори и когато влизах при нея след 2-3 мин, ме гонеше от стаята. На третия път схвана напълно замисъла. От тогава 3 или 4 пъти съм я наказвала по подобен начин: тя плаче и крещи две-три минути, след което се примъква тихо и кротко при мен и започва да бърбори за нещо съвсем друго, но от 100 км личи, че е гузна и гледа да се сближим. Аз се правя, че нищо не е станало и подхващам разговора, който тя е започнала. Няма вид на травмирана или засегната, явно това е един от малкото начини да пресечеш конфликта, от каквото и естество да е бил.

Абсолютно съм съгласна с Анет. Аз също практикувам тайм-аут, когато се налага и мисля, че има страхотен ефект. Според мен това е доста по-възпитателен метод от крещенето или плясването по дупето. Много съществена част е разговорът накрая, когато родителят трябва да се увери, че причината за наказанието е ясна и детето трябва да помоли за извинение.

За да накажеш едно дете, то трябва да разбере и осмисли смисъла на наказанието. Това става на определен период от неговото физическо и психическо развитие. Детето не осмисля изолирането, то се плаши. Е да го карам да осмисля страха си - че това и академик не може да направи, камо ли едно дете.
Освен това децата не бива да се наказват заради наши пропуски. Елементарен пример - когато детето ми изрови пръста от цветята, аз първо му измих ръцете, после почистих и махнах саксиите. И дума не може да става за наказание в този случай.
 За каквото и да било физическо наказание - и дума не може да става.
Пиша това като юрист и психолог със специализации в областта на защитата на децата. Най- вече като МАЙКА.

За това, че не трябва да се наказват заради наши пропуски, съм абсолютно съгласна. И винаги трябва да се анализира какъв е мотивът. Повечето т. нар. пакости се правят от любопитство. Е как да накажеш дете, което просто е било любопитно, или се е опитало да направи нещо само. Без значение какъв е резултатът.
Скоро имахме една случка. Цвета взела пастелите си и една ножица, и ги нарязала. Влизам аз в стаята, навсякъде по земята парченца от шарени пастели. Избухнах в смях. Тя ме пита: мамо, ти няма ли да ми се караш. Аз: За какво, че си си нарязала пастелите и няма да има с какво да рисуваш ли? Тя: Да. Аз: Не, няма, ела само да ми помогнеш да съберем парчетата. Защо ги наряза? Тя: Да те видя как ще реагираш 
Детска им логика.

Наказвам я, когато вземе да хленчи за глупости. Моят метод е игнор. Така ми идва от вътре. Млъквам, оставям я да се жалва и отивам в другата стая. Казвам й нещо от сорта, че като й мине киселото настроение, може да заповяда, но на мен с такива хленчещи и разлигавени деца не ми се занимава и мисля да си поиграя малко на компютъра, вместо да й слушам жалванията.
Ама тя вярно се жалва като стара баба, с толкова драматизъм и патос, чак да ти стане смешно. Ако иска да й се купи нещо и почва: "Аз никога, никога няма да имам едикоеси. И никога повече няма да мога да си играя. Край, играта свърши. Никога няма да е същото. За винаги ще си остана тук. Сама." Абсолютна драматична артистка. Лежи, забила нос във възглавницата и нарежда. Веднъж беше решила да бяга от къщи. На думи де. Говореше как щяла да отиде в друг блок и нямало повече да се занимава с нас
Та като си помели малко, или тя идва, или аз влизам да я питам дали й е минало. Мисля, че не е толкова важно кой прави първата стъпка на сдобряването, стига накрая двете страни да се чувстват добре след това и да са разбрали кое е предизвикало случката.

Много по-трудно ми е, когато прояви с нищо непредизвикана аграсия. Случвало се е няколко пъти, сякаш подивява и започва да се държи като животинче. Тогава хем я виждам, че се чувства ужасно виновна (гледа като наакана Хем още не е узряла сама да си признае, че е сбъркала, и го замаскирва като враждебност. В такива случаи започвам да й говоря с леден глас. Случвало ми се е, ако буйства, да я завличам в нейната стая, но не я оставям сама, а съм с нея. Точно това, за което пише в статията - отдалечаване от местопрестъплението. Това трае до момента, когато се разреве. Тогава знам, че пред себе си е признала, че е виновна. Гушвам я и си говорим. Все още не разбирам кое е тригера, който я кара да избухне. Но знам, че е още малка и й е ужасно трудно да контролира тези изблици. Общо взето се опитвам да й обясня, че е нормално да се ядосва, че на всеки се случва, но да не се го изкарва на хората около нея, а на играчките. Знам ли дали съм права. Щото ако не съм, не дай боже да се окаже, че гледам у дома бъдещ престъпник.

Още един глас за тайм-аута! 
За метода 1-2-3 имам цяла книга, но ми се струва, че е още малка  и само ще се обърка

При нас пък тайм-аут не работи - щерката изпада в истерия и не спира дълго време. На мен ми се струва, че това точно наказание е твърде жестоко за нея и не отговаря на провинението. За сега се карам, обяснявам защо не бива да прави това и онова, понякога се случва да я тупна по дупето - но все още търся верния подход към нея.

След като и се скарам и тя продължава да върши нередното, я изпращам в нейната стая. Но напоследък се е научила още като повиша тон, да каже: "Мамо, извинявай!" и аз направо се разтапям...

Изброените технитки ми се струва, че биха свършили работа при по-големи деца, които съзнателно правят бели, имат лошо поведение и проч. неща. Децата докъм петгодишна възраст трудно осъзнават защо са наказани. "Лошото поведение" (примерно тръшкането, пищенето, удрянето, ако въоще може да бъде наречено "лошо поведение") при тях често е резултата от фрустрация от дадена ситуация. Ако детето бъде наказано за това, че изпитва гняв, това би влошило нещата повече.

От известно време Теди страшно много се промени и стана толкова разбран, че направо не е за вярване, че само преди около половин година не можехме да излезем на глава с него за абсолютно нищо. Ако ние му кажем, че нещо се прави така и така, защото така е възхприето, правилно..., той прави точно обратното, защото "така е решил" (отговорът обикновено беше "аз си решавам").  Ако продължим да настояваме, се е случвало  да последва - "ти си лоша". Тогава вече следва наказание. Пращах го в стаята му да обмисли поведението си и да си помисли така ли се говори на мама, като му обяснявах, че никога не се казват такива думи на родителите, защото ние много го обичаме, грижим се за него и се стараем да правим всичко така, че да бъде той щастлив. И че когато той е щастлив, ние с тати също сме щастливи.

Случвало се е, когато беше по малък, да къса от някоя книжка или да я драска. След като съм обяснила, че не се прави така, а той е отговорил: "тя е моя и аз си решавам какво ще правя с нея", съм я отнемала за наказание. И пак обяснявам, че вещите (каквито и да са те) трябва да се ценят, пазят и уважават. Защото сега му се струва интересно да изпонадраска някоя книжка, а утре ще плаче, че вече няма точно такава книжка и ще настоява да му я купим отново.

Не го наказвам за неща, които са резултата от неговото любопитство. Напримр късал е листа от цветята, за да си прави апликации или хербарии, или пък ако из цялата кухня е разпилян ориз, докато се е опитвал да сипе ориз в шише от Млечко, за да си направи маракаси.

Сега обаче той е така сговорчив, разбран, добър, старае се да помага вкъщи. Явно наистина настъпва промяна у децата след 4-та годинка. Онзи ден една приятелка остана с него, докато ние бяхме на театър. Те вечеряли заедно и Теди я напътствал кое къде стои , как се включва микровелето. Когато я изпращахме, той каза "Ирка, аз нали много ти помагах". 

И моят пост стана чудовищно дълъг. А всъщност исках само да кажа на мамите на по-малки дечица да имат търпение и да говорят много с децата си и да не се притесняват да обясняват едно и също нещо по сто пъти. Всичко това дава чудесен резултат, за разлика от наказанията, мисля си.

http://www.babycage.net/submitmain.php - 
Моля, някой да ми каже, че този сайт е изцяло майтапчийски и снимките в него са правени самоцелно.  Умът ми не го побира що за болен мозък може да измисли подобна дивотия. 

Аз самата рядко наказвам. Не защото съм супер убедителна майка и дъщеря ми само чака да излея световната мъдрост щом проговоря, но ми се струва, че някъде дълбоко в съзнанието на детето остава белег от нараняването, било то психическо и още повече - физическо. Засега разчитам на убеждаването и по-твърдия тон. За мен е много важен зрителният контакт и когато направи беля,  хващам я за раменете и я карам да ме гледа в очите докато й говоря. Но аз и не очаквам чудеса от дете на 2 години и половина...

Мишока полудя ...... не иска да се облича сутрин.... като кажа да не прави нещо, прави обратното..... ще взема да пробвам с обратна психология..... един ден реших да се скарам, защото нещата не могат да продължават....той си запуши ушите и стоя така, после си изглеждаше много нехайно...... хем ми е смешно, че е такъв щурчо, хем се чудя дали да не предприема вече мерки за дисциплиниране....
...мисля, че няма как да го накажа...а като го попитам "Защо правиш това ?"...той важно отговаря "Защото така съм решил"

според книгите тайм-аут има смисъл след 18м възраст,когато децата разбират при1ина-следствие обяснено просто;затова и казах 1е има книги и статии к описват процеса,никой не говори за "марш в другата стая" и толкоз..
*
аз го практикувам от 2 год  възраст на дъщеря ни,слу1ва се 2-3 на месец и засега работи;