ПО– ХУБАВО ЛИ БЕ ПРИ ТАТО?

  • 1 136
  • 11
  •   1
Отговори
  • Мнения: 2 484
http://zaedno.de/article5275.html

ПО– ХУБАВО ЛИ БЕ ПРИ ТАТО?
16.10.2010    
Вървя по софийските улици и зяпайки във витрините на магазините си мисля, как живяхме до „десети ноември” и дали наистина бе по-добре тогава, както се опитват да ни убедят „другарите“ сега.

„Корекомите” бяха магазини, съществуващи през 70-те и 80-те години на миналия век, в които „левът” – националната валута на България, не беше в обръщение. Там можеше да се пазарува само в така наречените конвертируеми валути, от които американският долар и западногерманската марка бяха най-популярни тогава.

Можеше и с така наречените „бонове за Кореком” – хартиени купони без покритие, които банката издаваше след много въртели на работилите в чужбина специалисти или на получилите пари в наследство от Запад българи. Получаваха ги обаче след огромна данъчна тежест, на части, в продължение на дълго време.

Такива бонове можеха да си купят по номинална стойност и в неограничени количества само представителите на висшата партийна номенклатура.

За всички нас – простосмъртните, както сами се наричахме тогава, единствен начин да се снабдим с така жадуваната западна валута беше черната борса – нещо не винаги безопасно. По курс, много по-висок от официалния, купувахме долари от чужденци по морето или бонове от българи, притежаващи ги законно.

Често вратите на „Корекомите” се затваряха, както бяха пълни с купувачи; някой извикваше „хайка” и подът на магазина се покриваше с „ничия” чужда валута. Пред очите на нищо неподозиращите чужденци, влезли да си купят нещо, българите изхвърляха парите си на пода, за да не ги заловят милиционерите с тях. Каква беше работата? По тогавашните закони притежаването на чужда валута от българи се считаше за престъпление от тежък характер.

Сега, след толкова години, когато се сетя за тези моменти, ме напушва смях, но тогава си беше страшно.

Може би трябваше да започна със смисъла на тези магазини. Сещам се, че за младите, които не са били свидетели на тези времена, ще бъде чудно защо придавам такова значение на „Корекомите”.

Магазини за всичко, както и сега, не така луксозни разбира се, имаше много. Лошото беше, че в тях или често липсваха основни видове стоки, или се продаваха само такива, произведени у нас и в така наречените социалистически страни. По качества и дизайн те далеч отстъпваха на еквивалентните си образци отвъд „желязната завеса”.

Ходенето с дънки „Райфел” или „Леви Щраус”, закупени от валутните магазини, слушането на западна музика и други подобни, официално се наричаше „чуждопоклонничество” и се анатемосваше като западно влияние.

Ние – младите хора, не пропускахме филмите от така нареченото тогава западноевропейско и американско кино. В тях бъкаше от стоки в красиви опаковки, дрехи и други иначе обикновени неща от западния бит, до които копнеехме да се докоснем.

Култови филми за нас в средата на седемдесетте години бяха френският „Особен урок” с Натали Делон и американският „Познай кой ще дойде на вечеря” със Сидни Поатие. Сигурно е имало и други, но тези двата са оставили диря в съзнанието ми като нещо много близко до моята възраст тогава и същевременно толкова недостижимо в изолираното общество, в което живеехме. Може би и това е била и една от причините „Кореком” да бъде на особена почит сред нас.

Освен „Корекомите” съществуваха и така наречените „показни магазини”. Това бяха всъщност магазини за плодове и зеленчуци, доста по-големи от кварталните. А също така и доста по-чисти и хигиенични. Разликата от другите им подобни беше качеството на стоките; картофите и морковите бяха измити от калта (заради което бяха и с надценка); възможността преди празници, ако имаш късмет, да попаднеш на цитрусови плодове или банани.

В по-редки случаи „пускаха” и ананаси. Преди празниците по радио „Хоризонт” редовно съобщаваха местонахождението на кораба със скъпоценната стока, който всички очаквахме. „Нормална” предпразнична картина бе огромна виеща се опашка на фона на оскъдно украсените витрини и прехвърчащия сняг. Такива магазини имаше на ъгъла на ул. „Раковски” и ул.”Стефан Караджа”, близо до площад „Славейков” и на бул. „Стамболийски” до „Детмаг” срещу Търговската палата.

Другият вид луксозни хранителни магазини бяха „деликатесните”. Такива имаше на улица „Луи Леже”, на ъгъла с „Графа” до 6-то училище, на „Раковски” до театър „Сълза и смях” и на бул. „Стамболийски”, в отсечката между площад „Ленин” (”Света Неделя”) и бул. „Христо Ботев”.

В тези магазини на високи цени продаваха няколко вида уиски, английска бира в кутии, деликатесни колбаси, вносни консерви, бисквити, бонбони и шоколади. Беше скъпо за нас и оттам се пазаруваше само на празник, или когато се налагаше да подариш някоя бутилка и кутия бонбони за лекарски преглед или за свършена услуга.

За влизане в езикова или дори обикновена гимназия имаше два списъка: един за деца на безпартийни родители и друг – за деца на така наречените тогава „активни борци против фашизма и капитализма”.

Същите тези “борци против капитализма”, както и техните деца, по-късно станаха ”строителите на капитализма” в нова, демократична България. Те, „активните борци”, бяха привилигеровани във всичко. Освен че получаваха огромни пенсии за онези години, пазаруваха в специални магазини, имаха право на специална болнична помощ, хранеха се почти без пари в ресторанта на хотел "Рила" и купуваха оттам хранителни стоки, които не се намираха на пазара; имаха и куп други привилегии.

Много мога да разказвам за абсурдите, на които като ученици бяхме подложени тогава. Ще се огранича само до някои от тях. Ежедневните проверки на входа на училището за дължината на косите на момчетата или за дължината на полите на момичетата може би бяха едни от малките унижения, които бяхме принудени да понасяме. На задния вход на гимназията, сутрин, когато отивахме на училище, стояха по двама преподаватели – мъж и жена.

Тяхна задача, освен проверката на дължината на косите и полите на техните питомци, бе и да следят дали всички са с униформи и с фуражки на главите си. В Европа по това време бяха излезли на мода минижупите. У нас те, разбира се, бяха забранени. Въпреки това момичетата си позволяваха да ходят с къси поли и това им костваше неприятности с доброволните отрядници и униформените „пазители на реда”.

Не бяха редки случаите, когато милиционерите удряха неизтриваеми печати по бедрата на нещастните заловени късополи девойки. Тази „мода” полицията въведе по време на Международния фестивал на младежта и студентите, проведен в София през 1968 година.

Нас момчетата, преследваха за по-дълги коси; стрижеха ни насила, но не можеха да ни забранят да слушаме „Битълсите“, чиято музика бе забранена да се слуша официално, но всички ние притежавахме на магнетофонни ленти, презаписани от плочи, прекарани тайно през граничните контроли.

Да пътуваш на Запад, както се казваше тогава за обикновените хора /разбирай безпартийни/, бе почти невъзможно. Ако все пак се престрашеше и подадеше документи, това ставаше само с покана от роднини в чужбина, или с екскурзия по линия на „Балкантурист”- в компанията на куп ченгета, на които нещастните туристи плащаха екскурзията, тъй като в цената бе калкулирано и тяхното пътешествие, заминали на твой гръб със задача да те следят неотлъчно. Но обикновено ти отказваха.

След получения отказ за задграничен паспорт и ако не те беше страх, можеше да провериш причината в паспортното на булевард „Георги Димитров”, сега „Мария Луиза”, в една мрачна, плашеща сграда. Въпреки страха си (младите хора, които не са живели по времето на социализЪма, както казваше другарят Живков, няма да ме разберат), веднъж, след пореден отказ, се записах по надлежния ред и бях приет от някакъв офицер. Канцеларията беше почти празна, приличаше на караулно помещение; имаше само едно бюро и един стол, и хартиено „килимче” /кувиорче/ на стената. Натрапчива миризма на казармена пот допълваше общото впечатление.

Офицерът важно започна да разлиства дебела папка с жълти корици (вероятно досието ми). Попита ме какво искам. Казах му, че съм канен в Швеция, но паспортът ми не „излиза”. Запита ме къде искам да ходя, като тук е толкова хубаво. Аз пък му отговорих, че искам да видя как работят колегите в чужбина, за да пренеса този опит у нас. Той изръмжа и изтърси, че както съветските космически кораби достигат винаги до целта си, така и аз, ако е необходимо на Родината, ще пътувам?!

Имаше и други начини човек да замине и остане в чужбина: да бягаш като куче през границата. На ухо се разказваше как границата ни с южните ни съседи е представлявала всъщност една своего рода гробница, където са оставили костите си повече от хиляда млади хора, немалка част от които източно германци.

Нашите граничари са стреляли на месо без да си дават сметка, че извършват престъпление. Не са имали друг избор: ако не изпълнят заповедта, щяло да ги сполети тежко наказание. Но са получавали и награди във вид на отпуск за всеки убит или заловен жив „диверсант”, както наричаха нещастниците, решили да преодолеят телените заграждения.

Другият, по-безопасен начин за бягство на Запад, след получаване по някакъв начин на задграничен паспорт, бе просто „да забравиш” да се върнеш. Това обаче създаваше големи проблеми на близките ти, останали в България, които биваха репресирани от органите на Държавна сигурност.

Собствеността на „избягалите” в повечето случаи се конфискуваше в полза на държавата, а самите те получаваха задочна ефективна присъда от няколко години затвор. Всъщност, заминавайки отвъд „желязната завеса” по този начин, човек си затваряше вратата за връщане в Родината завинаги. Имаше хора, толкова наплашени, че десетина години след промените на Десети ноември не смееха да стъпят в страната.

Съществуваше и легален начин да се „чупиш”, като се ожениш за чужденка от западна държава. На това властите не можеха да попречат заради международно сключени споразумения по правата на човека, но правеха всевъзможни спънки на кандидатите да встъпят в брак.

Да си купиш лека кола, ако си обикновен безпартиен, също бе героизъм. Нов автомобил, разбира се съветски, или в най-добрия случай чешки или от ГДР, можеше да се вземе от „Мототехника” – единствения държавен „автосалон”, след чакане на ред около 20 /да, двадесет години/, като през всичките тези години депозитът, който трябваше да се внесе, а той не беше никак малък, стоеше в банката без да му се начислява лихва. Ако искаш.

Ако пък имаш излишни пари и държиш да си притежател на лека кола, можеше да си я купиш нова на но втора ръка, на петорна цена от хора, които живееха от направени вноски. Да си внесеш от чужбина кола на старо също не ставаше – митото бе 200% от цената, която ти определят на митницата, т. е. на стойността на нова. Другарите се подмазваха на руските си господари и не допускаха западни автомобили да се движат по родните шосета.

Ако обаче си дете на партиен шеф ти издаваха бележка, с помощта на която отиваш в магазина и на часа се сдобиваш с нов автомобил.

Така живеехме тогава, в така наречения „социализъм с човешко лице”. В интерес на истината, трудово–възпитателни лагери вече нямаше, вие по–младите преценете сами, кога сме живеели по добре…


Източник: Дими Гачев

Ако желаете, коментирайте! Повечето от написаните неща са истина. Утре ще обясня кои не са съвсем истина.  

# 1
# 2
  • София
  • Мнения: 1 273
Май много такива теми станаха  Whistling
Каква е тази жалба за отминалото време! Хора, живейте си живота днес  Hug

# 3
  • Мнения: 5 370
Аре и тоз топъл, топъл....
Бе хора, четете бе, баси досадата е това.
Ма не , чукча е писателЬ. Tired

# 4
  • в 1001-та нощ
  • Мнения: 16 444
не, не беше по-хубаво  newsm78
единствено ми липсва свободата на децата да си играят навсякъде; сега заплахите дебнат от всяка крачка  Shocked #Crazy

# 5
  • Мнения: 4 916
Стилът на бивш активен комсомолец е неповторим. Със същия патос тогава е говорел за загниващия капитализъм и как американските войници се дрогират с кока-кола.

# 6
  • Мнения: 521
Стилът на бивш активен комсомолец е неповторим. Със същия патос тогава е говорел за загниващия капитализъм и как американските войници се дрогират с кока-кола.
Joy hahaha Точно.

# 7
  • Мнения: 9 814
Не, при ББ ми е по-хубаво.
По пич ми се види...

# 8
  • Мнения: 9
Не, при ББ ми е по-хубаво.
По пич ми се види...

         Peace Пич и половина, че и Убавец,
                      но да не си отваря устата, че... ставам "терорист"/опс. влязох дето не трябва/.

# 9
  • Мнения: X
Имаме си активна тема на първа страница вече месец, но vl не може току така да пише в чужди теми! Той винаги си открива своя. Така и заглавието му стои по-лично - с главни букви!
О, суета!  Hug

# 10
  • на брега на морето
  • Мнения: 6 277
единствено ми липсва свободата на децата да си играят навсякъде; сега заплахите дебнат от всяка крачка  Shocked #Crazy

Напълно съм съгласна с това. Peace

# 11
  • Мнения: 9 814
не, не беше по-хубаво  newsm78
единствено ми липсва свободата на децата да си играят навсякъде; сега заплахите дебнат от всяка крачка  Shocked #Crazy

Да, щот тогава не са публикували в Работническо дело за серийния изнасилвач-педофил в София...и още и още...

Общи условия

Активация на акаунт