Дийн Кунц

В първия пост на тази тема написах кои според мен са най-добрите неща на автора и "Светкавица" определено е сред тях; тя може би даже е най-доброто.

http://www.imdb.com/title/tt1767354/
Odd Thomas (2013)
http://youtu.be/nSfKE_zRxAk
Пайрътбей

Ако не бях чел книгата, навярно щеше да ми хареса повече. Филмът се придържа доста стриктно към историята, но не е успял да улови напълно атмосферата й, може би защото режисьорът е наблегнал прекалено на хумора и забавните моменти. 6/10

Хаха, филмът е изтекъл? Егати цирка.

"Innocence" by Dean Koontz

Първите 5 глави от новия роман на Кунц за четене онлайн

Следващият роман на Кунц, който ще излезе у нас, е "The Face". Ще се появи в началото на есента.

На Кунц съм чела само "Пазители" и много ми беше харесала.
И аз като Izma, се записвам тук - ще наваксвам с четенето покрай темата.

Очаквайте скоро:



"Лицето" от Дийн Кунц

Българската корица на "Лицето":



...а самата книга излиза на 7 октомври и ще е над 550 стр.

 

"Лицето" от Дийн Кунц

Запознайте се с Лицето на новото хилядолетие – Чанинг Манхайм, най-ярката звезда на Холивуд, която буди възхищение у милиони. Всички го боготворят и благоговеят пред него.
А може би не всички.
Няколко дни преди Коледа актьорът получава неочакван подарък – черна кутия със зловещо съдържание. Кой е изпратил кутията и какво е страховитото й послание?
Докато търси отговор на тези въпроси, Итън Труман, бивш детектив от отдел "Убийства" и настоящ началник на охраната на Лицето, започва малко по малко да губи връзка с реалността: тялото на най-добрия му приятел изчезва чудодейно от моргата, някой го дебне от огледалото, а един глас, който звучи досущ като този на мъртвата му съпруга, оставя загадъчни съобщения по телефона.
Междувременно непознат мъж, който се представя за ангел хранител на десетгодишния син на звездата, предупреждава момчето да си намери добро скривалище, защото Звяра в жълто идва...
А черните кутии продължават да пристигат... и съдържанието им става все по-зловещо.
Поемете си дълбоко дъх и влезте на пръсти в света на Дийн Кунц, защото тук границата между мъртвите и живите е тънка, а зад ъгъла ви чакат призраци и серийни убийци.


Още като студент Дийн Кунц печели конкурс за разказ на списание "Атлантик Мънтли" и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на "Ню Йорк Таймс", при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият "Ню Йорк Таймс" нарича творбите му "психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин", а не по-малко престижното списание "Ролинг Стоун" го определя като "най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка".


Откъси

Корки Лапута се чувстваше отлично под дъжда.
Беше облечен в дълга лъскава жълта мушама и жълта шапка за дъжд с клепнала периферия. Жълтееше се като глухарче.
Мушамата имаше много вътрешни джобове, които бяха дълбоки и непромокаеми.
Във високите черни гумени ботуши два чифта чорапи държаха краката му приятно затоплени.
Той копнееше за гръмотевица.
Той жадуваше за светкавица.
Бурите в Калифорния обикновено минаваха без мълнии и тътен и бяха прекалено тихи за вкуса му.
Вятърът обаче му харесваше. Съскайки и подсвирквайки, той се стараеше да разруши реда, караше дъжда да жили и обещаваше хаос.
Фикусовите и боровите дървета трепереха и се разтрисаха. Клоните на палмите чукаха и тракаха.
Откъснатите листа се въртяха и образуваха страховити зелени привидения, краткотрайни демони, които се разпадаха в канавките.
Постепенно те щяха да запушат решетките на отводнителната система и да причинят наводнения по улиците, които да доведат до заседнали коли, забавени линейки и множество други дребни, но неприятни беди.
Тук, посред бурния дъждовен ден, Корки вървеше през един очарователен жилищен квартал на Студио Сити и сееше безпорядък.
Той не живееше тук. И никога не би живял.
Това беше квартал на трудещи се, в най-добрия случай – на средно ръководно ниво. Такова място не предлага много възможности за стимулиране на интелекта.
Той бе пристигнал с кола, за да се разходи тук.
Макар да бе облечен в защитно яркожълто и да лъщеше като канарче, той преминаваше по улиците в пълна анонимност, привличайки не повече внимание от призрак, изтъкан от тънка ивица ектоплазмена мъгла.
Не бе срещнал нито един пешеходец. По тихите улици много рядко минаваха коли.
Времето караше повечето хора да си стоят на топло вкъщи.
Разкошното ужасно време беше добрият съучастник на Корки.
По това време на деня, естествено, повечето от тукашните жители бяха на работа. Блъскаха, блъскаха без никаква цел.
Бе започнала ваканция и децата не ходеха на училище. Днес бе понеделник. В петък идваше Коледа. Слагайте празничната украса.
Някои от малките деца щяха да бъдат гледани от по-големите си братя и сестри. По-малко на брой щяха да бъдат закриляни от неработещите си майки.
Други бяха сами вкъщи.
В този случай обаче Корки не се канеше да използва деца като средство за самоизява. Не бойте се, не ги грозеше никаква опасност от жълтия призрак, минаващ сред тях.
А и Корки беше четирийсет и две годишен. В наше време децата са добре обучени да не отварят на непознати мъже.
Желаният безпорядък и чудесният упадък бяха проникнали дълбоко в света през последните години. И потенциалните жертви от всички възрасти бяха станали предпазливи.
Той се задоволяваше с по-малки безобразия. Стигаше му просто да излезе в дъжда и да нанесе някоя и друга щета.
В един от дълбоките си вътрешни джобове той носеше пластмасова торба, пълна с блестящи сини кристали. Изключително мощен химикал, от който растенията губят листата си.
Бе изобретен от китайската военна индустрия. Предназначението му бе, преди да се започне война, да го посеят в нивите на враговете.
Сините кристали унищожават реколтата в продължение на година. Враг, който не може да се изхрани, не може да се бие.
Един от колегите на Корки в университета беше получил субсидия от Министерството на отбраната, за да изучава кристалите. Те смятаха, че трябва спешно да намерят начини да се предпазят от този химикал, преди да е влязъл в употреба.
Колегата му държеше в лабораторията си един двайсет и пет килограмов варел, пълен с кристалите. Корки бе откраднал половин килограм от него.
Той носеше тънки защитни латексови ръкавици, които лесно можеше да скрие в широките като крила ръкави на мушамата.
Мушамата беше и като палто, и като наметало. Ръкавите бяха толкова грамадни, че той можеше спокойно да измъкне ръцете си от тях, да прерови вътрешните си джобове и да пъхне ръцете си обратно в ръкавите, стискайки една или друга отрова.
Той обсипа със сини кристали иглики, лириопета, жасмини, бугенвилии. Азалии и папрати. Парички и цъфтящи храсти.
Дъждът разтваряше кристалите бързо. Химикалът се всмукваше от корените.
След седмица растенията щяха да пожълтеят и листата им щяха да окапят. След две седмици щяха да се превърнат в купчинки смрад.
Големите дървета нямаше да бъдат засегнати от количеството, което Корки можеше да разпръсне. Тревата, цветята, храстите, пълзящите растения и по-малките дървета обаче щяха да се предадат.
Той не посяваше смъртта в двора на всяка къща. Само на една от три, без да спазва особен ред.
Ако всички къщи между четири улици се засегнеха, съседите можеха да се сплотят от общата беда. Ако някои останеха непокътнати, те щяха да се превърнат в обект на завист. И можеха дори да бъдат заподозрени.
Мисията на Корки не беше просто да руши. Всеки глупак може да го стори. Целта му беше също да предизвика разногласие, недоверие, раздор и отчаяние.
От време на време някое куче излайваше или изръмжаваше от площадката пред входната врата, където бе завързано, или от кучешка колибка зад дървена или каменна ограда.
Корки обичаше кучетата. Те са най-добрият приятел на човека, макар че беше трудно да се разбере защо бяха решили да изпълняват тази роля, като се има предвид гнусната природа на човечеството.
Понякога при обаждането на куче той изваждаше кучешки лакомства от джобовете си и ги хвърляше към входовете и през оградите.
В името на разрушаването на обществото се налагаше да надделее над любовта си към кучетата и да извърши необходимото. Трябваше да се правят жертви.
Не може да се изпържи омлет, без да се счупят яйцата, нали!
Кучешките лакомства бяха напоени с цианкалий. Животните щяха да умрат много по-бързо от растенията.
Малко са нещата, които биха могли да доведат до отчаяние така лесно, както преждевременната смърт на любимо животно.
Корки се бе натъжил. Мъчно му беше за нещастните кучета.
В същото време обаче той се чувстваше и щастлив. Щастлив при мисълта, че по хиляди дребни начини допринасяше ежедневно за разпадането на един загнил строй и за изграждането на по-добър свят впоследствие.
Съображенията, поради които не бе унищожил растенията във всеки двор, го караха да не убива и всяко куче. Нека съседите да се подозират един друг.
Той не се страхуваше, че ще бъде разкрит като извършител на тези отравяния. Хаосът, най-могъщата сила във Вселената, му беше съюзник и бог покровител.
Освен това родителите, които си бяха вкъщи, щяха да гледат тъпи телевизионни предавания, в които дъщери разкриват пред майките си, че са курви, и други, в които жени разкриват пред мъжете си, че им изневеряват с братята им.
Освободени от домашните за училище, децата щяха да се учат как да убиват хора от компютърните игри. И още по-добре, момчетата в пубертета щяха да търсят порнографски материали в интернета, щяха да ги споделят с невинните си по-малки братя и да кроят планове как да изнасилят малката дъщеря на съседите.
Корки одобряваше тези дейности и заради това се стараеше да върши работата си колкото се може по-дискретно, за да не отвлича тези хора от саморазрухата им.
Корки Лапута не беше просто елементарен отровител. Той притежаваше много таланти и оръжия.
От време на време, докато вървеше по улиците, газейки из локвите и обирайки капките под дърветата, той започваше да си тананика. Изборът му, естествено, бе Пея под дъжда, който може да бе банален, но го забавляваше.
Нямаше танци обаче.
Не че не можеше да танцува. Макар и не толкова гъвкав и с такъв фантастичен усет за ритъм като Джийн Кели, той можеше да се представи блестящо на всяка танцова площадка.
Но да се разскача по улицата, както бе облечен в жълта мушама, надиплена богато като одеждите на монахиня, не представляваше разумно поведение за анархист, който предпочита анонимността.
На пощенските кутии, поставени близо до улицата пред всяка къща, винаги имаше номера. На някои от тях бяха написани и фамилиите на обитателите.
Понякога имената приличаха на еврейски. Стейн. Леви. Гликман.
Корки спираше за момент пред всяка от тези кутии и пускаше един от пликовете за писма, които държеше с десетки в друг джоб на мушамата.
Върху всеки плик черна свастика. Вътре два сгънати листа, внушаващи страх и подклаждащи гняв.
На първата страница с дебели черни печатни букви пишеше: СМЪРТ НА ВСИЧКИ МРЪСНИ ЕВРЕИ.
На снимката на втората страница се виждаха купища трупове в двора на газовите камери на нацистки концентрационен лагер. Под нея с червени печатни букви пламтеше предупреждението: ИДЕ ТВОЯТ РЕД.
Корки не страдаше от предразсъдъци спрямо евреите. Той се отнасяше към всички раси, религии и етнически групи с еднакво презрение.
Той беше разпространил по други специално избрани места: СМЪРТ НА ВСИЧКИ МРЪСНИ КАТОЛИЦИ; СМЪРТ НА ВСИЧКИ ЧЕРНОКОЖИ; ЗАТВОР ЗА ВСИЧКИ СОБСТВЕНИЦИ НА ОРЪЖИЕ.
В продължение на десетилетия политиците бяха контролирали хората, разделяйки ги на групи и насъсквайки ги едни срещу други. Един добър анархист не можеше да направи нищо повече, освен да раздухва съществуващите конфликти и да налива масло в огъня, запален от политиците.
В момента омразата към Израел и по аналогия – към всички евреи, беше модерната интелектуална позиция сред най-големите светила в медиите, в това число и много нерелигиозни евреи. Корки просто даваше на хората това, което искаха.
От азалия на цъфнал жасминов храст, от куче на куче, от пощенска кутия на пощенска кутия, той вървеше през дъждовния ден. И сееше хаос.
Решителните конспиратори бяха в състояние да организират експлозии в небостъргачи и да причинят изумителна разруха. Те вършеха полезна работа.
Десет хиляди изобретателни и старателни дейци като Корки Лапута обаче щяха по своя тих и неотклонен начин да допринесат повече за подкопаването на основите на това общество от всичките пилоти самоубийци и хора бомби, взети заедно.
С радост бих заменил – мислеше си Корки – хиляда въоръжени терористи с един преливащ от омраза учител, който използва часовете си за хитра пропаганда, с една работничка в детска градина, изпитваща неутолима жажда за жестокост, с един свещеник атеист, криещ се под расото.
Обиколката му го изведе на място, откъдето се виждаше беемвето му, което бе паркирал преди час и половина. Всичко вървеше точно по график.
Да се задържи прекалено дълго в един район беше рисковано. Умният анархист е на път постоянно, защото хаосът е на страната на движещите се и движението осуетява закона.

*

Извади един сгънат вестник и го отвори с треперещи ръце. Лос Анджелис Таймс.
Заглавието на първата страница беше с прекалено ярки черни букви и се набиваше на очи: ФБР СЕ ВКЛЮЧВА В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА ОТВЛИЧАНЕТО ОТ ДОМА НА МАНХАЙМ.
Студена тръпка полази по гърба на Фрик.
Дланите му плувнаха в пот, сякаш бе потопил ръцете си в някакво свръхестествено море, и пръстите му залепнаха за вестника.
Той погледна датата на броя. 24 декември. Вдругиден.
Под страшното заглавие на първа страница имаше две снимки: рекламен портрет на Татко призрак и предната порта на имението.
Фрик не посмя да прочете репортажа от страх да не го накара да се сбъдне и премести погледа си към долния край на страницата. Там видя, че историята продължава на осма страница. Той отвори вестника на осма страница, търсейки най-важната за себе си снимка.
И ето че тя бе там.
Под неговия портрет пишеше: Елфрик Манхайм, десетгодишен, изчезнал от вторник вечерта.
Фрик се взираше шокиран в снимката и черно-белият образ взе, че се превърна в човека в огледалото, непознатия от телефона, ангела му хранител със студеното лице и бледосивите очи.
Фрик се опита да хвърли вестника, но се оказа невъзможно да го пусне не защото ръцете му бяха влажни от пот, а защото вестникът сякаш бе зареден със статично електричество, което го държеше като залепен.
Непознатият от телефона оживя, сякаш това не беше снимка във вестник, а миниатюрен телевизионен екран, и заговори предупредително:
– Молох иде.
Без да има спомен, че е направил дори една крачка, Фрик беше прекосил розовата стая и се беше оказал до вратата.
Дъхът му секна, но не поради пристъп на астма. Сърцето му блъскаше по-гръмогласно от гръмотевицата, която преди бе раздирала небето.
Вестникът лежеше на пода до съборената кошница.
Не след дълго той политна от персийския килим, сякаш понесен от бурен вятър, макар че в помещението нямаше и полъх. Страниците на Таймс се разлистиха, разцъфтяха и за броени секунди се намачкаха, развъртяха се и се струпаха шумно във висока човешка фигура, сякаш невидим човек бе стоял там през цялото време и вестникарската хартия бе полепнала по него.
Това не създаваше усещането за присъствието на ангел хранител, макар че със сигурност ставаше дума за него.
Усещането бе за... заплаха.
Книжният човек се извърна от Фрик и се хвърли към прозорците. Когато шумолящата хартия се блъсна в стъклото, тя се превърна в сянка, в плуващ мрак, който се всмука в стъклото по същия начин, както бе сторил в украшенията на коледната елха предишната вечер.
Призракът се стопи, сякаш се бе пренесъл по стъклото в дъжда и после, яхнал дъжда, бе изчезнал в някакво далечно и немислимо място.
Фрик отново бе сам. Или поне така изглеждаше.

Не знам доколко е reliable информацията в интернет, но се мяркат вече заглавията на две нови книги от Кунц, които би трябвало да излязат от печат до една година: "The City" & "Secret Forest"... Тоя тип е истински високоcкоростен булдозер - егати непресъхващия книжен кладенец. Жалко обаче, че на този етап още няма грам новини около "Ride Тhe Storm".

"Secret Forest" май ще остане за догодина, тази ще има "The City" и нов Чудак.
И аз не съм попадал на новини за третия роман за Кристофър Сноу, а минаха 3 години, откакто уж го беше преполовил. Иначе "Innocence" напомня малко на "Не бой се от нищо" и "Сграбчи нощта" - историята е съвсем различна, но гл. герой отново има недъг, заради който е принуден да излиза само нощем и книгата пак е написана в първо лице.

Колкото и да е продуктивен обаче, Кунц не може да се мери с Джеймс Патерсън и Нора Робъртс, които вадят по 15 романа на година  

Много вярно, да.

"Шадоу Стрийт 77" от Дийн Кунц


Откъси

Той приглади мократа си коса назад... и тогава видя нещо тъмно да се движи към него под водата. Не беше забелязал никого да влиза в басейна след него. Трептящите светлини и сенки по набраздената повърхност силно изкривяваха приближаващата фигура. Съпротивлението, когато си под вода, е по-голямо, отколкото ако плуваш на повърхността, но този плувец се движеше с лекотата на торпедо. Усилието за постигането на такъв напредък трябваше да принуди човека да си поеме дъх, преди да довърши трийсетметровата дължина, но той явно се чувстваше като риба във водата.
За пръв път от времето, когато служеше във флота, Бейли се почувства пред непосредствена смъртна опасност. Без да губи и секунда да се съмнява в инстинкта си, той се обърна, подпря длани върху ръба на басейна и се изтласка на колене навън. Някой го хвана за левия глезен. Можеше да го дръпне обратно във водата, ако не беше започнал да рита силно с десния си крак, най-вероятно в лицето на нападателя си.
Освободил се, Бейли се изправи на крака, направи с олюляване две крачки по матовите плочки и се обърна, изведнъж останал без дъх, обзет от ирационален страх, че се намира в присъствието на нечовешко създание, някакво митично чудовище, което вече не е просто митично. Нищо не го нападна.
Лампите под водата не бяха така ярки както преди. Всъщност цветът на светлината се беше променил от бял в приглушено жълт. Ивицата от сини плочки по ръба на водата изглеждаше зеленикава.
Тъмният силует се размърда под повърхността, плавно и бързо се отправи обратно към стъпалата. Бейли забърза около басейна, за да огледа по-добре плувеца. Вече яркожълт, басейнът имаше вид на замърсен с нещо, чист на някои места, но мътен на други. Трудно беше да се видят подробности за човека... или нещото... във водата.
Струваше му се, че различава крака, ръце, човешка фигура и в същото време общото впечатление беше за нещо неимоверно странно.
Първо, плувецът не риташе с крака, което беше почти задължително за придвижване под вода без плавници, освен това не загребваше и с ръце. Извиваше тялото си подобно на акула с движения, непосилни за човек.
Ако Бейли беше повече благоразумен и по-малко любопитен, щеше да откачи халата си от закачалката, на която висеше, да обуе джапанките и да се отправи бързо към стаята на охраната в северното крило на сутерена. Девън Мърфи щеше да бъде там. Бейли обаче беше прикован от зловещото излъчване на плувеца, от неземната атмосфера, настанила се в помещението.
Сградата се разтресе съвсем леко. От основите на "Пендълтън" се надигна тътен и Бейли погледна пода пред себе си почти в очакване да види пукнатини около фугите на плочките, но това не се случи.
След лекото потреперване цветът на водата в басейна отново се промени: от цвят на урина, примесена с гной, стана червен. Стигнал до стъпалата, плувецът се извъртя с лекотата на змиорка и се насочи към онзи край на басейна, към който беше избягал Бейли.
На местата, където не беше мътна, водата беше с цвят на сок от боровинки. В тинестите участъци приличаше на кръв и гнусното петно започна да се разпростира още по-бързо. Трепкащите отражения от водата по белите плочки на тавана и стените се преобразиха във фалшиви огнени езици. Дългото помещение помръкна и притъмня, а сенките се уголемиха, подобно на дим, прииждащ на талази.
Приближаващ далечния край на басейна, плувецът изглеждаше размазан, въпреки че още се виждаше в замърсената вода. Никой човек не би могъл да преплува три дължини толкова бързо, без нито веднъж да му се наложи да си поеме дъх.
Лекият трус продължи пет или шест секунди и половин минута след утихването му в сградата настъпи тишина, а светлината от лампите в басейна премина от червена в жълта и после пак в бяла. Фалшивите огнени езици, плъзгащи се по гладките стени, се превърнаха отново в танцуващи крила от светлина и помещението се озари. Мътната вода се избистри. Загадъчният плувец се беше изпарил.
Бейли Хоукс стоеше, стиснал в юмруци отпуснатите до тялото си ръце, и от него капеше вода, образувала локва. Сърцето му може да биеше по-слабо, отколкото когато някога се бе озовавал под вражески огън, но въпреки това достатъчно силно, че да го чува как блъска.

*

Когато тътенът се надигна не от разкъсваното от бурята небе, а от земята под сградата, пръстите на Туайла замръзнаха от тревога и перцето се вдигна от струните. С отзвучаването на последните акорди тя почувства как "Пендълтън" се разтърсва. Грамитата й и наградите от Асоциацията на кънтри музикантите издрънчаха по стъклените лавици във витрината зад пианото.
В очакване на надвиснало бедствие остана загледана във високия прозорец, докато назъбените светкавици разцепваха небето и накъсваха падащите струи дъжд с някаква апокалиптична мощ на блясъка си, заличаващ околните сгради по Шадоу Стрийт. Когато треперенето, идващо от земята, отмина и силни гръмотевици разтърсиха следобеда, светкавиците и дъждът се съюзиха за миг и накараха четирилентовия паваж да изчезне. Изгубиха се улиците в подножието на града, сградите и светлините от тях. Под светлинното небесно шоу като че остана само един обширен, пуст пейзаж с дълъг хълм и мъртвешка равнина под него, подобна на море от високи треви с групи черни дървета сред тях, чиито клони се протягаха като костеливи ръце към сивата мрачнота.
Това видение трябва да бе измамен ефект от светкавиците или мокрите от дъжда стъкла, нищо повече, защото щом фойерверките престанаха, градът отново си беше там, както и сградите и парковете. Гъст трафик пъплеше нагоре и надолу по дългия булевард, дъждът се лееше по черната настилка, а отраженията от фаровете проблясваха и се сливаха с червените вадички, оставяни от стоповете.
Туайла откри, че е станала от стола и е оставила китарата на килима, без да осъзнава това. Стоеше до прозореца. Това, което видя, не можеше да е друго, освен оптическа измама. И все пак устата й пресъхна в очакване на следващата поредица от светкавици. При новата серия градът не изчезна, а остана на мястото си. Пустата шир, която зърна преди, не се появи отново. Мираж. Илюзия.
Тя се обърна и погледна към витрината зад пианото. Нито една от наградите не беше паднала, но разтърсването на сградата беше реално, а не ефект от светкавиците или дъжда, замъглил прозореца.

*

С изключени компютри, работещ под светлината на една лампа, той още беше на бюрото си малко след три часа, когато блъскането на дъжда по северните прозорци привлече вниманието му. Чак сега забеляза колко е притъмняло навън. Беше се смрачило два часа по-рано от обикновено. Снижаващите се облаци бяха огромни и сиви като козината на котките на сестрите Къп и сякаш не просто надвисваха над града, а го обгръщаха и се настаняваха за дълъг нощен сън.
Проблесна серия от светкавици, а после пак и пак. Ярките отблясъци очертаха геометрични сенки от рамките на френските прозорци, преминаха през слабо осветената стая и за кратко се отразиха по стените.
Последвалият миг след това гръм, достатъчно силен да възвести Армагедон, не накара Бейли да стане от стола. Когато лампата на бюрото му угасна обаче, той бързо се изправи на крака при следващия залп от светкавици, защото този път освен сенките от рамките на прозорците помръдна и друга сянка. Разкривена и ужасно бърза. Премина през стаята като отражение на неодушевен предмет, съживен от светкавиците, но всъщност като че ли подсказа появата на неканен гост.
Имаше човешки ръст и подрипна. Безличният тъмен силует приличаше повече на пантера при пъргавото си приземяване. Бейли се извъртя от стола, отскочи от него и понечи да последва призрака, ако изобщо беше такъв. Нещото убягваше от погледа му, бързо като живак с невероятно плавното си и непрекъснато движение сред трепкащите в пулса на бурята сенки и просветвания.
Черният силует не се отбеляза на стената като дограмата, а сякаш проникна в мазилката. Светкавиците хвърлиха последните си отблясъци, светлината от месинговата лампа на бюрото се засили, а Бейли се втурна да търси нещото, което стените нямаше как да поместят в себе си.

*

Едва предишния ден Сайлъс научи, че кръвопролитната история на "Пендълтън" не е приключила през 1935 с убийствата, извършени от Нолан Толивър. Не само че по-неотдавна бе имало проява на насилие от странен характер; очевиден беше фактът, че инцидентите се случваха през точно определен период от време, на всеки трийсет и осем години с разлика от дни, което означаваше, че скоро може да се очаква подобно зверство.
Маргарет Пендълтън и двете й деца София и Алегзандър бяха изчезнали вечерта на втори декември 1897 година. Трийсет и осем години по-късно, на трети декември 1935 година, бяха убити семейство Осток и седем от прислужниците им. През 1973 година, трийсет и осем години след трагедията с Осток, никой не беше живял в "Бел Виста", тъй като по това време сградата бе преустройвана в луксозен комплекс с апартаменти; нямаше загинали обитатели. Въпреки това в края на ноември и началото на декември същата година занаятчии и работници, извършващи преустройството, били толкова обезпокоени, че някои от тях напуснали работата си и през всичките години така и не бяха споделили какво са видели. С единия от тях, Пери Кайзър, Сайлъс имаше среща в пет часа.
Той напълни отново чашата си с кафе. Не беше прибрал брендито. Поколеба се и реши този път да не прибавя от него.
Щом затвори бутилката, долови движение с периферното си зрение, нещо тъмно и мигновено. С учестен пулс той се обърна към отворената врата на коридора. Светлината от кристалните аплици на тавана разкриваше стени, боядисани в кремаво, персийска пътека, блестящ махагонов под, но нито следа от вмъкнал се нарушител.
Скорошните открития бяха опънали нервите му. Ако съдбата на "Пендълтън" й вещаеше отново да се превърне в дом на смъртта, както и друг път през декември, времето може би изтичаше. Беше четвъртък, първи декември 2011 година.

*

Бейли светна всички лампи и полилеи в дневната, трапезарията, кухнята, спалнята, гостната и двете бани. Остави ги включени дори и след като се увери, че никой не се спотайва в апартамента. Не се беше уплашил от това, което видя. Беше по-скоро любопитен. Колкото по-светло беше, толкова повече се увеличаваше вероятността да го види – ако изобщо нещо се появеше – следващия път.
Не си губеше времето да обмисля възможността създанието в басейна или фантомът, минал през стената, да са били плод на халюцинация. Той не употребяваше наркотици. Не прекаляваше с пиенето. Ако имаше тумор в мозъка или друго опасно за здравето заболяване, не беше забелязал признаци до момента. От опит знаеше, че посттравматичният стрес, причинен от ужаса на бойното поле, беше до голяма степен измислен от психиатрите с цел заклеймяване на войната.
Извади пистолет от най-долното чекмедже на нощното шкафче в спалнята си. Деветмилиметровата берета имаше пълнител с двайсет патрона, удължена цев и мерник за нощно виждане. Беше купил оръжието след завръщането си към цивилния живот и никога не го беше използвал другаде освен на тренировки по стрелба.
Вече въоръжен, не знаеше какво да направи сега. Ако нещата, които беше видял, не бяха истински свръхестествени привидения, то бяха поне паранормални. И в двата случая пистолетът нямаше да е от особена полза. Все пак възнамеряваше да го държи под ръка.
Застана до леглото с оръжие в ръка и се почувства объркан и някак глупав. По време на война идентифицирането на враговете никога не беше представлявало проблем за него. Те бяха онези, които искаха смъртта му, стреляха по него и хората му. Може и да бягаха, когато изненадващата атака не им донасяше бърза победа, но не се изпаряваха. За да оцелеят в престрелка, за да победят в нея, морските пехотинци имаха нужда не само от постоянство; необходимо бе да са добри в стратегията и в тактиката, което означаваше, че трябва здраво да се придържат към реалността, да притежават способността да разсъждават ясно. Сега стоеше с беретата в очакване на материализирал се от стената враг, поява на чудовище, израз на ирационалното, сякаш не беше морски пехотинец и никога не е бил, а бе герой от филма "Ловци на духове".
Както се случи при басейна единайсет часа по-рано, от земята под "Пендълтън" се надигна тътен. Този път се усили бързо, стана по-шумен от предишния път и сградата се разтресе за около пет-шест секунди, преди звуците и треперенето да утихнат. Той не изпитваше и капка съмнение, че това сеизмично явление по някакъв начин е свързано с мистериозния плувец и тъмния призрак, минал бързо през кабинета му. Опитът му като финансов анализатор, както и този от бойното поле, му подсказваха, че съвпаденията са рядкост и наоколо е пълно с връзки, които само чакат да бъдат открити.
Бейли чу гласа веднага след като тишината и равновесието се завърнаха в "Пендълтън". Тих и злокобен, той звучеше като водещ на новините, съобщаващ за бедствие по радиото в съседна стая, целостта на думите беше нарушена, значението им – недоловимо, ала гласът присъстваше, интимен като любовно мълвене.
Когато се наведе да чуе радиото с часовник на нощното шкафче, стори му се, че гласът идва от другия край на стаята. Приближи се до шкафа, в който беше поставен телевизорът, отвори вратичките и откри единствено тъмен екран; този път чу говора зад гърба си, струваше му се, че е още по-близо и въпреки това отново бе неразбираем.
В която и част на спалнята да отидеше, невидимото същество проговаряше от отсрещния ъгъл, сякаш се подиграваше с него.
Бейли влезе в банята до спалнята и гласът със сигурност присъстваше там, както преди това в стаята. Звучеше, сякаш долиташе иззад огледалото, след това от решетката към въздухопровода на тавана, а после – от гипсокартонените панели на самия таван.
Докато Бейли продължаваше да броди из ярко осветените стаи, стиснал пистолета в отпуснатата си надолу ръка с дуло, насочено към пода, гласът взе да става по-мрачен и заплашителен. Посоката, от която се носеше, се сменяше все по-често, сякаш говорещият бе побъркан вентрилог, поддал се на страха, че от двама им с куклата само тя е реалната.

deadface, какво е личното ти мнение за тази книга?

Интересна е. Започва като поредната история за къща, обитавана от духове... и се превръща в нещо съвсем различно