Втори "баща" за децата ни - фиктивно присъствие или тотална липса

Някои от жените вече посочиха вероятността да пресилваш фактите. Това е нормално предвид страха ти детето ти да не бъде отхвърлено. Страхът винаги ни прави по-чувствителни към проблема. Помисли над тази възможност. Например как би реагирала при същите ситуации,но ако на мястото  на сегашния ти мъж виждаш биологичния баща на детето.
Упреците към по-големите деца са повече, защото от тях очакваме  повече. Може би в някои от забележките си мъжът ти е прав.
Трябва да поемеш отговорност. Сигурно си имала своите основания за избора на втория мъж, но,въпреки че не можем да виждаме в бъдещето къде ще ни отведе даден избор, НИЕ го правим,затова  сме отговорни за него. Усещането за отговорност (т.е.ти си създател) ще те избави от чувството,че си жертва на ситуацията, а това ще те направи силна.
Решението,което ще вземеш оттук нататък, без значение  какво  точно  ще е то (отново да преживееш раздяла,да останеш или ако има някое друго) не бива да приемаш като "добро " или "лошо ",защото това ще те стресира при избора. Каквото и да избереш, първо,бъди сигурна,че си обмислила нещата от възможно най-много ъгли(и все пак никога  не разполагаме с всичката информация  на света ),второ мисли за решението само като за "удачно" или "неудачно" за твоята цел (доколко то ще те доближи до целта ти), и накрая остава да поемеш по избрания път с чувство  на отговорност, че изборът си е твой, и да направиш всичко възможно  най - добро с него.

Аз съм майка на дете, което расте с втори баща и те разбирам. Първо ще ти дам съвет, а после ще споделя как е при нас. Мисля, че е добре да разговаряш със специалист, който ще се опита да погледне обективно. Може би и бащата и момчето трябва да разговарят с него, за да се изяснят всички гледни точки. Само така ще си спокойна, че нещата не са плод на свръхпротективно поведение от твоя страна. Аз поне така бих оостъпила, ако имам съмнения в преценката си. Аз самата много съм мислила по тази тема. Синът ми живее с втория си баща от както беше на годинка и половина. След година му се роди братче. Не е прекъснал връзката си с биологичния си баща и лятото прекарва поне по месец с него. Не съм имала поводи да се съмнявам в любовта на втория баща, защото е някак искрена, но  признавам си, винаги съм била нащрек. Понякога забелязвам различно отношение към двете деца, но след като съм мислила надълго и наширико съм стигала до извида, че е заради разликата във възрастта. Знам колко чувствителна може да бъде една майка в такава ситуация. Мисля, че раьликата в отнишенията между децата може да повлияе на техните взаимоотношения един ден, а това е много важно. И понякога дори без повод разговарям с мм за това. Виждаш, че и аз съм свръхпротективна, въпреки че съм спокойна с отношението на мм към децата. Понякога и със сина ми разговарям и по заобиколен начин се опитвам да разбера как се чувства. Мисля, че на първо място имаш нужда ти самата да се успокоиш и, щом след разговор с мъжа ти не го постигаш, поговори с психолог. И скедл това мисли как да постъпиш. Извинявай, но пиша от телефон и допускам грешки.

И аз съм майка на 2 деца,едното от първи брак.Е няма как да ти кажа,че не съм в постоянни мисли,пренебрегнато ли е първото ми дете.Но винаги говоря с мъжа ми за нещата,които са пробудили инстинкта ми като майка,защитаваща детето си.

И той какво ти казва?

Винаги съм усещала искреността му в обясненията,които ми дава относно поведението родител-дете в дадената ситуация.Разбирам,че се вманиачавам,драматизирам и получавам спокойствието,което търся.Мисля,че съм развила комплекс,благоприятстван от заобикалящото ни общество с утвърдените стандарти за семейство.Нали се сещате "детето трябва да живее с баща си"(биологичния),независимо от всичко и прочие.Когато видя студенина или строгост към каката се напрягам,но в определени моменти я проявява и към беба.Всичко е до вътрешно усещане според мен.Аз съм спокойна,че децата ми не са делени,но това не ми пречи да съм нащрек😈

Темата е стара. Аз съм песимист и затова няма да коментирам, но се изненадах приятно от тези, които споделиха, че децата им имат хармонични отношения с вторите си бащи. 
С моя втори баща сме твърде различни - той беше от типа на вечно неодобряващите и недоволни родители, действащи на принципа "Слушай какво ти говоря, а не гледай какво правя". Много се дразнеше, когато му обръщах внимание на разликите между неговите поучения и собствените му постъпки в ежедневието  Тогава сменяше плочата на "Когато говориш с мен, ще мълчиш".
Майка ми винаги е вярвала, че с него трябва да сме си близки като баща и дъщеря, и този неин идеал й причини много душевни терзания. Така и не успях да я убедя, че е напълно достатъчно да имаме добри, пък било то и хладни отношения. Винаги му козирува за всичко, не дава дума да се издума по негов адрес и на всичкото отгоре му докладва всеки разговор между мен и нея, дори да става дума за съвсем банални, дори чисто женски теми. Може би смята, че така ни сближава, обаче аз несъзнателно си налагам автоцензура, когато говоря с нея.
Давам си сметка за напрежението, което тя е изпитвала и продължава да изпитва, при това у нас никога не е имало някакви драми, просто несходство на характерите.

Въобще не видях, че темата е стара. Дано нещата да са се развили добре. Но наистина има много родители в подобно положение...

Направо описа моята майка,вторият й мъж(няма как да го нарека баща,моят почина като бях на 11) и мен.

Странно е такова отношение на вторите бащи, но хора всякакви.
Мисля си, че ако обичаш жена си, би трябвало поне малко да обичаш и да се привържеш към детето и. Та това е дете.
Първата ми братовчедка е отгледана от втори баща. Биологичния за нищо не става, безотговорен човек и пълен алкохолих. Чичо ми (втория и баща) си я обича като родно дете, даже повече от двамата си родни сина. Всичко дава за нея. А е доста обикновен човек, понякога простее много, с основно образование, ама ето, че не дели децата на мои и чужди, работи като вол и всичко за тях дава. Като дете му споделих, че ми е мъчно как моя роден баща нищичко не прави за мен, а той който не е биологичен баща на братовчедка ми дава мило и драго за нея. Каза, че обича много леля ми и щом я обича нея, ще обича и детето и, което е част от нея. Даже го помолих да ми стане баща. Разплака се човека. Тогава почна да ми обръща повече внимание. Даже започна и сметка да ми държи за оценките. Имаше подход човека, та ги пооправих за да не го разочаровам.

Стига, бе, напоследък май стандартът е разведени, втори брак, дете от този брак. 

Момичета, стана ми много мъчно за момчето на Мигла. Наистина не сме запознати и с другата гледна точка за да бъдем 100% обективни, но от историята на майката личи огорчение от липсата на достатъчно любов към детето, а това е достатъчно. Не съм привърженик на идеята, че всичко е "в главата ни", тоест, че ние сами си причиняваме проблемите. По скоро смятам, че нашите усещания за нещата и инстинкта ни определя най-добре дали има проблем или не, тоест щом усещаме, че нещо не е наред, то е точно така.
 
Прочетох и историята на Christina80, и в други теми съм я срещала и много й съчувствам за нейното момче, което също мисля изпитва липса на любов от роднините. Кристина, наистина представям си колко е тежко за теб, като дете, което е получавало малко обич, да гледаш, че подобно нещо се случва и със сина ти. И какво като е проблемен. Това пък винаги най ме е дразнило в отношенията към децата, сякаш те заслужават по-малко. Напротив мисля, че децата с проблеми имат нужда от двойно повече любов и внимание.

Относно историята на fatoumata. Аз съм отгледана от биологичните си родители, но живях години наред със същите реплики, а и до сега ми се повтаря "Ти не гледай нас какво правим, гледай себе си". Това вечно неодобрение го разбирам перфектно, и сега ми се натяква защо аз съм такава, сякаш човек може да избяга толкова лесно от модела зададен от родителите си. И въпреки всичко се боря със все сили със себе си, да не предам всичко това на детето. И се дразня, когато неговият биологичен баща, колкото и добро намерение да има няма усет и подход към детето в повечето случаи.

За гледната точка на детето, което има втори баща/майка, препоръчвам горещо романите на Джаклин Уилсън, особено The Suitcase Kid. Прекрасна е тази жена, много реалистично описва какво се върти в главата на дете, живеещо заедно с втори баща/майка и деца, доведени/родени в новото семейство. Краят на историята е много позитивен, макар и героинята и вторият и баща, съответно втората й майка, да не постигат съвършенството в отношенията, бленувано от родители като моята майка.   

За съжаление, едва сега започват да превеждат Джаклин Уилсън на български.

Започнах с думата песимизъм, но за да завърша оптимистично - детството е много кратко и децата се оправят някак. Това, че единият родител е по-студен или незаинтересован, не е чак такъв проблем само по себе си, особено ако другият родител съумее да подкрепя детето си, без да прави драми.

А дали се замисляте, че подсъзнателно в главата на 6-годишниото дете се заражда негативизъм към сестричката му, защото усеща, че то е отхвърляно, а другото не е. Боже, ревността към второто се получава и при прекрасни сплотени семейства, които не делят децата въобще, камо-ли при такова отношение. Едно дете никога не би трябвало да се чувства отхвърляно. Само по себе си!

Аз разбрах именно заради деленето, че вторият ми баща е втори. Твърде малка разлика имаме с другите деца, че да помня. Като купуваше нещо, купуваше само на неговите си деца, даваше пари (примерно за вафла или закуска) само на тях.

Айде стига бе... Ужасно