Отношенията с порасналите ни синове

Трудно ти е сега, изправена си и пред факта че ще ти липсва , но го остави сам да си поеме по пътя на успехи и грешки . Аз също съм страдала от съвети на моите родители, въпреки че са искали най-доброто за мен , дори самите те сега ги отчитат като грешки . Остави го да се срещне с живота и да го живее наистина , а не да чака на вашите финансови инжекции. Не можеш да го спреш.

Трудно ти е сега, изправена си и пред факта че ще ти липсва , но го остави сам да си поеме по пътя на успехи и грешки . Аз също съм страдала от съвети на моите родители, въпреки че са искали най-доброто за мен , дори самите те сега ги отчитат като грешки . Остави го да се срещне с живота и да го живее наистина , а не да чака на вашите финансови инжекции. Не можеш да го спреш.

Аз бих го посъветвала да завърши образованието си и тогава да ходи в чужбина. Докато учи може да ходи на бригади лятото.
Ако замине няма да продължи да учи, според мен.

И все пак ти ще го посъветваш, а той дали ще те послуша е друг въпрос.

Работата или чужбината са в основата на това решение, според теб? Ако синът ти иска да поживее в друга държава, няма ли възможности за обмен на студенти или направо да запише/продължи да следва в друга държава? Все ми се струва, че ако работата му е приоритет, може и в България да намери такава.
Иначе в промените и в опитването на нови неща няма нищо лошо.

И аз съм на мнение, че трябва да кажеш твоите аргументи на сина си, но без да му натрапващ мнението си. Живота си е негов и решенията трябва да бъдат негови. Поне моят опит в отношенията с двете ми деца, това е показал. Не винаги ще сме доволни от решенията им, но те трябва да поемат и отговорността за тях, а не да се обърнат някой ден и да кажат:"ти ме накара".

Ако просто има желание да работи и да изкарва пари може съвсем спокойно да го прави и тук. Аз го правих - поради същата причина, която изтъква и той. Родителите ми никога не са ми казали че няма да ми дадат пари за нещо, но аз не исках на 20 да продължавам да искам от тях. След първи курс започнах работа. Успях да се справя въпреки, че бях редовно (специалността ми нямаше задочно). Пропуснах всички купони, кафета, дискотеки и т.н, защото тичах между университета и офиса и учех вечер и събота и неделя. Не е без значение, че и шефовете ми проявиха разбиране и ме изтърпяха да завърша. След това записах "задочна" магистратура друга специалност - лекциите ми бяха по цял ден в събота и неделя, а от понеделник до петък бях в офиса. Общо 5 години изкарах учейки и работейки и оцелях и без пословичния сладък студентски живот
Друг е въпроса, че вече 4 години след като съм завършила съм ядосана адски на нашите... Точно както при Нали, те ме "натиснаха" да запиша нещо, което не исках. За да уча първият си избор трябваше да отложа кандидатстването с 1 година, за да ходя на уроци. Те отсякоха "Не! Ако не запишеш сега изобщо няма да продължиш да учиш!" И още ме е яд, че ги послушах и не направих това, което исках аз. Най-много ме е яд като им го кажа и ми заявят "Ами, защо не го направиш сега? Какво те спира?". Не знам... Сигурно това, че съм на 30, имам мъж, работа, чакам дете и вече не съм на 18, че да отделя 5 години за ново висше
Понякога родителите, в желанието си да направят "най-доброто" за детето си, го бутат в посока, която може да не е най-добрата. И то не заради нещо друго, а защото всеки човек е различен и има различни желания, мечти, интереси и приоритети.
Мисля, че трябва да кажеш мнението си, но без да се налагаш по никакъв начин. Дай му материал за размисъл и остави той да си вземе решението на база на информацията, която получава от различни места. Каквото и да направи, това ще си е неговият живот и неговият опит.

Това с възрастта са предразсъдъци. Просто помисли какво ще ти даде работата, която имаш, за 5 години - като квалификация, удовлетворение и допълнителни възможности. После го сравни с новата квалификация, която ще придобиеш чрез следване. Сигурна съм, че вторият избор би ти дал много повече, и то на една относително млада възраст - 35 години. Вече друг въпрос е, дали човек може да си позволи да зареже работата си и да учи.
Аз не планирам да се меса в избора на децата си, но да не се заричам, защото още са малки.

Попринцип съм на мнение, че ако човек иска да учи няма възраст. Лошото е, че работодателят трябва да е разбран, за да изтърпи 5 години да учиш - ако не е трябва да приемеш, че оставаш без работа и доходи, а разходите за висше образование не са малко. Мъжът ми ще ме изтърпи - нямам никакви съмнения и притеснения за това. Но бебето... С него няма как да се споразумеем
И аз съм се зарекла да не се меся в изборите на децата си. Дано след време да успявам да се ограничавам само до съвети.

И аз мисля, че трябва да го оставиш да вземе своето решение.  Още повече, че е заявил, че няма да спре с ученето.
Човек се учи от грешките си, дори да замине, последиците няма да са фатални, човек не знае, може пък да е за по - добре

Моят съвет е да го изслушаш първо - той подробно да ти обясни как си представя нещата във всички аспекти - учене, работа, битовата страна на нещата. Ако забележиш, че има неща, които не вижда, кажи му ги и му обясни всяка, дори и незначителна наглед подробност, която виждаш, че може да бъде грешно възприета. Т.е. дай му и друга гледна точка, която да е полезна за него и го остави да решава сам. Не е малък, но не е и голям. И страната, в която смята да отиде, също е от значение.
И е по-добре човек да направи такава крачка всестранно подготвен, за да извлече максимума от пребиваването в чужбина, защото ако не е подготвен може много бързо да се разочарова, да се обезкуражи и да се върне и после да си мисли, че винаги ще е така и да не посмее да прави втори опит по време, когато наистина ще му е полезно.
Най-важното е да му отвориш очите за нещата, които не вижда, заслепен от желанието да отиде. Но не за да го разубедиш, а за да е подготвен.
През цялото време си мислИ, че си на негово място.

Да , много точно!

Така или иначе ако упорстваш и излагаш своето мнение ще си развалите отношенията.
А аз като майка - това не бих искала.
Ти не си сигурна какво ще стане в бъдеще.
Но искаш да играе той на сигурно.
Животът си е негов.А ти като родител, можеш само да го подкрепяш, но не и постоянно да натякваш , колко грешки допуска, защото това рано или късно ще ви отдалечи.
Когато е бил на 10 е слушал, дори и да не е  бил съгласен,но се е съобразявал.
Сега е на 20 и е отделен индивид , със свой живот.

Често си повтарям и ми е станало като мото , при отглеждането на децата - Няма как да им предам своя опит, докато не го изживеят и не го разберат сами.Дори и до захлас да говоря и да обяснявам, те ще кимат и пак няма да разберат.Мога само да ги подкрепям.Но и никога, когато са сгрешили не натяквам.Това боли още повече.

п.п.Да вметна, че синът ми е на 18.Като родител постоянно си задавам въпроса - правилно ли е за него.И какъвто и да е отговора - винаги си казвам- важното е , че ме обича, че споделя, че знам къде е защото той го иска, дори и в тази проблемана тийн възраст.

Ами ако детето има някакви нереални амбиции и от теб зависи да кажеш да или не?

И аз учех и работех, но не съм изпуснала студентския живот.

  Незнам.
Досега не ми е казвал, че иска да лети в космоса, като екскурзиант.
Ще кажа НЕ разбира се, защото нямам финансовата възможност.
п.п.Мисля , че ясно е казано ,какво имам предвид.
Не търси под вола теле.

Моите родители ,да бъда точна баща ми много Грубо се намесиха в периода в който трябваше да кандидатствам и то не да изпълнят техни неосъществени мечти а да ме бутнат в правилната посока.Имаше скандали ,мразех баща си ,а той рискува в името на това да съм добре по късно.Буквално ме изнудиха.Сега съм си добре завърших и работя и то работа в която съм влюбена.Финансово съм общо взето стабилна и то в България ,благодарение на родителите ми  В заключение споделям ,че майката и бащата са най-близо до едно дете (дори и на 30 ще им е дете) и няма лошо ,те го познават да го подтикнат в правилната посока.Ако семейството е добро и сплотено ,няма начин да настъпи разрив.Аз си обичам родителите,не съм им се сърдила повече от 2 дни .Имам син на 19г. познавам си детето знам от какво се вълнува и бих го побутнала в неговата посока.Чужбина и парите не са никакви ценности,не са най-важното ,така възпитавам и децата си.Имам други ценности и не се срамувам от тях ,парите са плюс а не обезателна цел  И в България няма нищо лошо!мое мнение.