Яман:Моля?!
Мира: Яман, ... знам, че си ми много ядосан, но...
Яман: Не можеш да знаеш. Не можеш да знаеш какво е като се събудиш сутринта и да не намериш любимия си човек до теб, Мира. Не можеш да разбереш какво е да се сбогуват с теб с едно писмо.
Мира: Така трябваше да стане.
Яман: Всичко можеше да е много по-хубаво. Всичко можеше да различно, ти поиска да е така. Направи крачка назад. Отказа се.
Мира: Не!
Яман: И ти ми причини същото. Остави ме зад гърба си, с едно писмо! С едно половинчато сбогуване ме забрави в хотелската стая. Браво на теб. Много хубаво ме изигра. Докато аз ти казвам, че се надявам, ти си изгубила надежда в нас.
Мира: Яман, моля те, прибери се вкъщи.
Яман: За да си успокоиш съвестта ли ме потърси, Мира?
Мира: не! Аз не искам повече заради мен да си объркваш живота!
Яман: Моят живот си ти, Мира! Но не се притеснявай. Няма да да се влача след теб. Ти направи своя избор. Дори не чу какво искам да ти кажа. Даже не помисли какво чувствам аз. Не прояви уважение към чувствата ми. Така пожела да стане. Така ще стане. Аз съм тук. Ще те чакам на мястото на което ме остави. Колкото и да продължи... бягай, колкото искаш. Няма да ти стигнат силите да се откъснеш от мен, Мира.