И сега накъде??

Здравейте.За първи път се решавам да пиша в този така интересен,значителен и невероятен свят,който вие сте си изградили.Чувствам се горда..хаха  ,че събрах смелост да споделя и да приема критиките,който смятам,че заслужавам.Аз съм на 27 години,имам си едно малко съкровище на 6г. момиченце.Така няма да увъртам и да разтягам локуми.Бях на 19г. когато се запознах с моят приятел/брак нямаме и думата мъж не я използвам,често/ аз се влюбих ...и той в мен,забременях имахме 1 раздяла преди това,заради бившата му приятелка,после се събрахме и така 2години. Докато не се разделихме пак,поради ред причини.Той е на почти 40г. според мен и него и това има общо с цялата тази история.Той замина за чужбина,заради кредит и останах сама с бебока,бях сама,но се справях,от там започнаха всички проблеми..натякване за пари/аз не работех,понеже не ми се позволяваше,в смисъл нямам висше,а според него който няма значи се продава и няма смисъл да се работи/също така не успях да следвам...всичко стана по течението,някак си...и аз съм доста виновна за това.Разделихме се и аз поех по пътя си,заминах при баща ми и останахме при него,беше трудно,но тогава се случи нещо,аз се влюбих толкова силно,че всичко сега ми е като буря минала през мен ,човекът беше нещо,което не бях срещала преди НИКОГА.../запознахме се,заради обява,която аз пуснах в един сайт/и без много да се чакаме след 2 месеца бях при него в столицата с дъщеря ми.Само като се сетя какви са родителите му,семейството му ми става мило.Невероятни хора,добри,мили,приеха ме като дъщеря,винаги сме си помагали кой с каквото може,но финансовото ни положение беше не добро.Всички работехме с изключение на него,той беше момче изпълнено с страх и същевременно вярващо,че може всичко,но не правещо нищо,това не го разбирах,имали сме много караници,натяквания,всичко,за да проумее за какво иде реч.Знаех,че причината е в родителите/майката е имала успешен бизнес и не ги е лишавала от нищо,но когато всичко замира,всички чакат пак мама да ги храни/.Знаех,че трябва да има промяна иначе няма как да съм с човек като него,независимо от това как ме кара да изпитвам.С него опознах за първи път разбрах какво е това да си с някой и когато го прегърнеш да си точно там където ти е мястото,нещо което не бях усещала,опознах какво е да се скараш с някой и после,когато всичко мине да е точно както казват ..да се чустваш като в филм,секса за мен не беше страст и чуство ,а просто секс,който човека до мен желае и аз давам,за да няма ощетени.Имаше доста сцени,но те бяха нормални,от мен,от родителите му,от близките му,който ме познаваха и виждаха как изнемогвам,за да имаме това от което имаме нужда.Аз по принцип съм реалист човек и знаех,че един ден ще ми писне и ще замина,казвах му го много много време,баща ми говори с него,майка му...все казваше толкова много си отивате,толкова сте хубави заедно,защо не проумееш,че имаш вече жена и дете Тежко,тези думи стигаха само до нас,не и до него,занимавал се е с някакви неща,но временни и несигурни,а не е просто момче,смея да кажа ,че е много по умен,но не го използваше,този ум.Дъщеря ми не го харесва,но смея да твърдя,че именно той се държа най-адекватно с нея.Тя има доста силен характер и без да се оправдавам си ме правеше луда,но се стараех като самотен родител да и дам всичко от което има нужда,дори и да лишавам себе си.Писна ми от цялата история и реших да се събера с бащата на детето ми.Той е човек здраво стъпил на земята и незнам мислех,че   всичко ще се нареди...щастливо семейство,но заминахме за чужбина тук сме от няколко месеца,но въобще не ми харесва,толкова сама се чувствам,толкова не на място..не знам не съм щастлива и това е.Дъщеря ми е на моменти и на нея и е трудно,понякога е добре,друг ден ми се оплаква как не е харесва,но знам че това е по добрият вариянт.Старая се да се впиша в цялата картинка,но не успявам...с всеки ден ставам все по...зле знам ли,страдам,но не го показвам.Никой не ми е виновен,не знам въобще какво да правя,държавата не ми харесва,реализацията е няма да коментирам,тези който са сами в чужбина сигурно разбират за какво иде реч..,нямам нито общи цели с човека до мен нито нищо,когато попитам какво става с кой говори или нормални неща в ежедневието отговора е - в момента уча,в момента говоря или не ми се отговаря...а когато го прекъсна от нещо си стават едни караници за глупости,че зле ми става.Не е лош човек,добър баща е спор няма,всеки си има отрицателни черти,но не се разбираме и не се сработваме в нито едно отношение,не знам дали даже го проумява или си затваря очите,но аз не съм лицемерен човек,не мога да сдържам тези емоции ...дете съм на разведени родители и не искам да наранявам никой около мен,но струва ли си да пропилея всичко това,защото съм нещастна или трябва да върна този живец.За дъщеря ни пак аз едва ли не само се грижа,обобщавам тя мен ме вика за всичко с него рядко споделя и ако той е достатъчно настоятелен,бързо избухва спрямо нея,даже и за елементарни неща,това също ме товари изключително много,аз пак съм си сама..понеже работя и в събота през целият ден,ми се звънни по телефона да ми се говори това дете не слушало,аз да съм си се занимавала с нея,когато се прибера нацупени физиономии,кой какво направил,какво какво казал и аз ставам като един професионален буфер ама това писва,Когато мен ме викне ама какво ти каза,ама защо не говори с мен,вика я едни лекции почват или пък и се сърди и нали мамите се сещате какво става прибирам се пребита като куче/тук съм чистачка,което е нормално за първо време/ и се почва отначало.Другото,което е той по никакъв начин не уважава родителите ми,за него след като родителя нямал възможност/финансова/той не е родител,ама никой не е виновен за това съдби всякакви да всеки я кове,но към едни е по благосклонна,кой на кого помагал..ще помагам,те са ми родители.Общо взето те са много неща,но основното е ,че първите месеци се държах,но сега просто толкова ми тежи,че не мога нищо да споделя,няма с кой,ако споделя нещо за работата се почват едни как лесна работа нямало...да за тези който работят знаят,че няма аз го знам ...всички го знаем,но той не знае какво е да работиш,а акъли взел да ми дава и това не го разбирам,по принцип не съм от хората,който обичат да се карат,преди бях малка,неосъзната,не живяла достатъчно,слушах повече,но сега когато имам вече изграден характер и се обаждам гласно,пак стават някакви проблеми...странно съм мислела,какви неща ми идвали на акъла..то хем боли хем сърби,преди бях много малка акъла не ми бил на мястото,сега пък много съм знаела.Идва ми да хвана малката и да избягам,така ми е кипвало..бих дала всичко,за да е добре тя,но когато при чуждите хора бях по-оценена,като човек,като личност,винаги проблемите се споделяха гласно,всички бяхме задружни,та те детето повече го обичат от баба му и дядо му...някак ги сравнявам и съм ужасена от всичко това,каква я мислех и каква стана...