Роузи Дътън посещава различни училище, за да преподава на децата техники за трениране на вниманието, управление на емоциите и подобряване на междуличностните отношения. Наскоро тя публикува във Facebook страницата си – наречена Relax Kids Tamworth – урок, който е провела с децата за училищния тормоз.
Ето какво пише тя:
„Днес в един от часовете показах на децата две ябълки (преди часа бях хвърлила едната ябълка няколко пъти на пода, но децата не знаеха това и нямаше как да го видят, защото и двете ябълки изглеждаха перфектно). Започнахме да говорим за ябълките и децата описаха как двете ябълки изглеждаха еднакво. И двете бяха червени, с еднакъв размери и изглеждаха достатъчно сочни.
Взех ябълката, която бях хвърляла на пода, и започнах да им говоря как не харесвам тази ябълка, как мисля, че изглежда отвратително, че цветът ѝ е ужасен и дръжката ѝ е прекалено къса. Казах им, че тъй като аз не я харесвам, не искам и те да я харесват и те също трябва да я обиждат.
Някои деца ме гледаха, сякаш съм луда, но предавахме ябълката в кръг и я обиждахме – „ти си смрадлива ябълка“, „не знам изобщо защо съществуваш“, „сигурно в теб има червеи“ и т.н.
Наистина разкъсахме горката ябълка на парчета. Направо ми стана жал за бедното нещо. Отново взех в ръце двете ябълки и пак говорихме за приликите и разликите – нямаше промяна, те продължаваха да изглеждат еднакво.
След което разрязах ябълките. Ябълката, с която се бяхме държали добре, беше свежа и сочна отвътре. Ябълката, която бяхме обиждали, беше наранена, мека и покафевяла.
Мисля, че в този момент на всички деца им просветна. Те действително схванаха, че това, което виждаме вътре в ябълката – нараняванията, изсъхналото и счупеното, е това, което се случва с всеки от нас, когато някой ни нагруби с думи или с действия.
Когато хората биват нападани и тормозени, особено децата, те се чувстват ужасно отвътре, макар че понякога може да не покажат или да не кажат на другите как се чувстват. Ако не бяхме разрязали ябълката, никога нямаше да знаем колко болка сме ѝ причинили.
Споделих собствения си опит от миналата седмица, когато пострадах от груби думи. Отвън изглеждах нормално, продължавах да се усмихвам. Но отвътре ми бяха причинили болка и ме болеше.
За разлика от ябълките, ние имаме способността да спрем това. Можем да научим децата, че не е окей да си казват груби неща един на друг и да обсъждаме как това кара другите хора да се чувстват. Можем да научим децата си да се защитават един друг и да спрат училищния тормоз, както едно момиче направи днес, когато отказа да казва обидни неща на ябълката.
Ако никой не направи нищо, за да прекрати училищния тормоз, още и още болка и вреда се трупат отвътре. Нека отгледаме едно поколение от внимателни и грижовни деца.
Езикът няма кости, но е достатъчно силен, за да разбие сърце. Бъдете внимателни с думите си.
Източник
Ето какво пише тя:
„Днес в един от часовете показах на децата две ябълки (преди часа бях хвърлила едната ябълка няколко пъти на пода, но децата не знаеха това и нямаше как да го видят, защото и двете ябълки изглеждаха перфектно). Започнахме да говорим за ябълките и децата описаха как двете ябълки изглеждаха еднакво. И двете бяха червени, с еднакъв размери и изглеждаха достатъчно сочни.
Взех ябълката, която бях хвърляла на пода, и започнах да им говоря как не харесвам тази ябълка, как мисля, че изглежда отвратително, че цветът ѝ е ужасен и дръжката ѝ е прекалено къса. Казах им, че тъй като аз не я харесвам, не искам и те да я харесват и те също трябва да я обиждат.
Някои деца ме гледаха, сякаш съм луда, но предавахме ябълката в кръг и я обиждахме – „ти си смрадлива ябълка“, „не знам изобщо защо съществуваш“, „сигурно в теб има червеи“ и т.н.
Наистина разкъсахме горката ябълка на парчета. Направо ми стана жал за бедното нещо. Отново взех в ръце двете ябълки и пак говорихме за приликите и разликите – нямаше промяна, те продължаваха да изглеждат еднакво.
След което разрязах ябълките. Ябълката, с която се бяхме държали добре, беше свежа и сочна отвътре. Ябълката, която бяхме обиждали, беше наранена, мека и покафевяла.
Мисля, че в този момент на всички деца им просветна. Те действително схванаха, че това, което виждаме вътре в ябълката – нараняванията, изсъхналото и счупеното, е това, което се случва с всеки от нас, когато някой ни нагруби с думи или с действия.
Когато хората биват нападани и тормозени, особено децата, те се чувстват ужасно отвътре, макар че понякога може да не покажат или да не кажат на другите как се чувстват. Ако не бяхме разрязали ябълката, никога нямаше да знаем колко болка сме ѝ причинили.
Споделих собствения си опит от миналата седмица, когато пострадах от груби думи. Отвън изглеждах нормално, продължавах да се усмихвам. Но отвътре ми бяха причинили болка и ме болеше.
За разлика от ябълките, ние имаме способността да спрем това. Можем да научим децата, че не е окей да си казват груби неща един на друг и да обсъждаме как това кара другите хора да се чувстват. Можем да научим децата си да се защитават един друг и да спрат училищния тормоз, както едно момиче направи днес, когато отказа да казва обидни неща на ябълката.
Ако никой не направи нищо, за да прекрати училищния тормоз, още и още болка и вреда се трупат отвътре. Нека отгледаме едно поколение от внимателни и грижовни деца.
Езикът няма кости, но е достатъчно силен, за да разбие сърце. Бъдете внимателни с думите си.
Източник
и да отчете дейност!
