Уф, стигнахме и до:"Мамо, аз ще умра ли?"

  Директно на този въпрос, не ми се е случвало да отговарям или не помня, отговаряла съм на въпроси от сорта- кой ще умре първи, задължително ли е поредността в раждането да отговаря на поредността в смъртта и разни подобни.
На този въпрос бих отговорила - Да, ще умреш. Освен това постоянно се опитвам да обяснявам, защо нещо се случва и каква е вероятността то да се случи преждевременно.

Незнам дали е подходящ отговор с оглед възрастта й  Освен това ме питаше със страх в очите.

  И на мен са ми го задавали безброй пъти, всеки път отговарям:
- Разбира се! Някой ден, когато остарееш и станеш стара баба...
  После пита "защо", винаги отговарям, че "такъв е живота" - хората се раждат, растат, порастват, имат свои деца, внуци, правнуци и накрая умират.
  Много трудна тема, защото поражда още въпроси - "Какво става, когато хората умрат", "Къде са хората, които са умрели" и т.н. Затова понякога й разказвам за моята баба, за това каква чудесна жена е била и как е остаряла и е отишла на небето...
  Колкото и да ги обичаме, няма как да им спестим всичко. Според мен, по-добре е да се каже като естествен развой на събитията, отколкото да се премълчи. Живота е такъв. Наистина.

И аз мисля, че трябва да му се отговори на детето с положителен отговор, но че това ще стане след мнооооого, много години, като остарее чак ... Детето трябва да е наясно, че всички хора умират ... а като порастне, то самото ще разбере, че живота е несправедлив и често умират хора, които не са видяли нищо от него и въобще не им е време.... ама съдба ... 

Аз мисля, че не си излъгала. Просто си отговорила, че няма да умре в скоро време, което според мене е питало детето "със страх в очите".
Моята дъщеря когато беше на 3,5 почина баща ми, 2-ма мои вуйчовци и още един роднина, детето започна да се притеснява от загубата на близките хора и започна да ми говори със страх, че не иска да остарявам и да умирам и аз и обещах, че НЯМА. Докато дойде време да остарея - и казах - учените ще измислят хапчета, които ще спрат стареенето и човек ще си отиде от този свят, когато сам реши, че е много уморен. Може и да е истина, човек знае ли?
А за покойниците и казвам , че са на небето при Христос и тя е спокойна, че са на добро място и не са сами.

Не съм го лъгала, когато започна да ме пита му обясних, че с всеки се случва, но има много време, че ще порасне ще има свои деца и т.н. Ако сега и кажеш "не", после трябва да и обясняваш защо  си я излъгала. А колкото до страха в очите, не мисля, че е осъзнат страх. Дацата не разбират понятието смърт доста време, така че не вярвам истински да се страхуват от смърта, по-скоро от неизвестността, но това май и за нас възрастните важи.

  да, това е отговорът

Винаги съм отговаряла пряко и конкретно на въпросите за смъртта. Според мен, колкото по-рано човек разбере, че смъртта е част от живота, толкова по-добре за него.

И аз отговорих честно - Да, но това ще стане след толкова много време, че няма нужда от сега да го мислиш!
Винаги се стремя да давам честни отговори...

И аз отговорих по този начин, като добавих, че преди това ще си идем ние с татко и, което я успокои, че има при кого да отиде.

Съвсем скоро почина ненадейно една съседка.Тъй като само една стена ни дели апартаментите,всичко каквото ставаше у тях,се чуваше ,у дома.
Боби разбра,че нещо не е наред и ме попита,защо майката на съседката,която почина плаче цял ден.
Обясних простичко,че въпросната съседка е била болна и е дошло време да иде на небето.
Започнаха въпроси от рода на"Ами мамо,човек като иде на небето после може ли да се върне обратно"Обясних,че не може.
Не знам дали ме е разбрал и дали това което му обясних е правилното обяснение за дете на 4 год.
Края на разговора завърши така неочаквано както и започна със фразата"Дано скоро никой от нас не иде на небето"Имало е въпроси,от рода на"Аз след колко време ще ида на небето,бе мамо?"На този въпрос отговарям,че ще минат много,много години преди да иде на небето.
На тази възраст задава страшно много въпроси,кои сериозни кои не толкова,винаги сме се опитвали аз и баща му да му отговаряме на въпросите колкото се може по простичко,за да ни разбере,но никога до сега не сме го лъгали или не сме му спестявали истината.
Е случвало се е понякога да нямаме подготвен отговор на зададен от него въпрос и му отговаряме,че като порастне ще разбере,че сега е още твърде малък и ако му обясним и да иска няма да може да разбере.Следва едно"Добре мамо,като порастна пак ще питам,аз няма да забравя,чули" и разговорът приключва.

Този страх от смъртта...

На такъв въпрос съм отговаря "Да, но има много време, първо трябва да порастнеш, после се остарява, и когато станеш мнооог стар, по-стар от бабите и дядовците ти"...

Не знам обаче как да се справя нощем като ми ревне "страх ме е да не умрете" и реве здраво. Вече е голям и му обяснявам, че се случва и че е съвсем нормално някой да умре, както е нормално да се раждат бебета.

Но има такива кризи от време на време, 2-3 пъти годишно

Правилно!

Аз съм пример за човек, който много го е страх от смъртта. Нямам спомен как са ми я представили моите родители, но до ден днешен, много често  вечер ме хващат параноите, преди да за спя. Когато дойде време да обяснявам на детето (дай Боже да са повече деца), ще ми бъде много трудно. Ще следя съветите ви с интерес. Може и намен да помогнете

От възрастта на детето ми е ясно,че все още не съм се сблъсквала с такива ситуации и наистина незнам как точно бих постъпила.
Но все пак си мисля дали действително най-правилното е винаги да се отговяря прямо с истината и само истината,независимо каква е тя и как би разтърсила психиката на детето.Става въпрос за мънички деца все пак,които не са дорасли да получават някои толкова сериозни отговори,като "Да,ще умреш" например.Случва се,разбира се преждевременно да се сблъскат със ситуации,които да провокират теми и въпроси,но все пак има значение на каква възраст са дечицата. Та мисълта ми е,че може би по-правилно е да даваме отговори,подходящи за емоционалното развитие на децата.Което в никакъв случай не значи да се излъже,но поне да се смекчи темата.Защото едва ли е много полезно за развитието на децата ни винаги да бъдем брутално откровенни,спазвайки правилото винаги да казваме "истината".Трябва да се действа според ситуацията.

Да,отговарям,че всички ще отидем на небето и ще станем като звездички,които светят.

Бих отговорила "да , всички хора умират ..... но ти не се притеснявай , първо трябва да пораснеш, после да остарееш и като станеш мнооого стара чак тогава ......има много време ...... хората, животните и растенията, всички  се раждат, порастват и остаряват и накрая умират ..... така е устроен света ..... смъртта не е страшно нещо "

 Преди да ме попитат дали ще умрат, вече знаеха, че Исус е пролял кръвта си, за да живее всеки един от нас, който вярва в Него, и когато умрем на земята ще отидем в Рая и ще живеем вечно!

Да, да, да всички сте прави. И аз наблегнах в поста си, че досега никога не съм я лъгала. Скоро бяхме в болница и тя беше на системи. Всеки път когато трябваше да я боцкат ме питаше ще боли ли и аз й казвах истината, както винаги досега. Но този конкретен и директен въпрос просто ме скова. Въпросът, както беше зададен, изискваше прост отговор: "да" или "не" и никакви други обяснения. И изведнъж сърцето не ми даде да кажа само: "да". Познавам си детето: след този отговор просто нямаше да ме чуе какво друго обяснявам, само това "Да" щеше да й остане в главата. И затова не посмях да кажа истината. А сега се чудя как ще обяснявам, че съм излъгала!
За пореден път правя констатацията: не е лесно да си родител.
Продължавам да мисля как да се измъкна от ситуацията.

Грешка!!! Наистина си действала импулсивно! Никоя майка не може да мисли за тия неща! Да, обаче хората все някога умират. Дъщеря ми е на близо 4 г. Ако ме попита, ще й отговоря "Да! Ше умреш!" Ако евентуално ме попита кога пак няма да я излъжа.. Ще й кажа, че никой не знае кога ще умре.. И по-добре..

Според мен всичко това е абсолютно погрешно! Всичко! Подчертавам, че за мен! Аз не бих казала нито едно от тези неща! Детето ти рано или късно ще разбере, че умират и деца (не е необходимо да му се казва разбира се), че хората ги заравят или изгарят. Чисто технически нещата седят така. А съобрано вярата и вижданията на всеки човек е отишъл къде ли не... Това си е решение на всеки родител! Аз лично няма да кажа такива неща на детето си. Моите възгледи са такива! Не искам това да предизвиква каквито и да е спорове... просто това е моето виждане по въпроса 

Аз също имам параноя по този въпрос,, затова ще се опитам най-хладнокръвно да обясня на детето си нещата така както са в действителност, без да влагам много чувства, т.е. без да предвам безпокойстеото и страха си по темата. Умея ги тия неща 
А рано или късно при всеки човек идва момента на осъзнаването за какво точно става въпрос. Колкото по-късно толкова по-добре!

А сега не мислиш ли, че е по-голяма каша в главата й? Как така другите умират, а тя няма.. Подчертавам, че напълно те разбирам, защо си отговорила така. На моя колежка почина майка й. Тя каза на дъщеря си, че е отишла на небето. Детето беше на 4 г.  тогава. Впоследствие й се наложи да иде на гробищата с дъщеря си... И тогава възникна въпроса, а сега как да й обясня къде отиваме, какви са тия гробища и т.н. Дъщеря ми е ходила на гробища, без повод, просто се случи инцидентно. Обясних й, че когато хората умрат ги закопават в гробищата. Тя помисли, помисли и изтърси.. "Мамо, това са къщите на умрелите хора, нали?"  Е, това за нейната възраст е адкватно разсъждение и аз казах "Да". Децата обичат прости отговори и съобразени с възрастта им. И най-важното, искат да чуват ИСТИНАТА каквато и да е тя... А ако съм на твое място при повдигане на същата тема, чистосърдечно бих си признала, че не съм казала истината, защото не искам тя да умре... и бих обяснила нещата вече по-спокойно. На теб може би ти е дошъл изненадващо въпроса и не си могла да реагираш.. Е, сега имаш време да помислиш и да имаш донакъде готов отговор...

Сега се замислих в колко ли подобни ситуации ще изпадаме и какви ли отговори на всякакви въпроси ще ни се налага да даваме...

Дъщеря ми беше на 3 г като почина девера ми.
Тя тогава някак си не раzбра или не беше готова да ме пита.
Сега преди няколко месеца говорихме на таzи тема. Вече е на 6.
Спомням си, че ме попита чичо и кога ще се върне.
Каzах и директно никога, че умрелите не се връщат.
Попита ме какво става с тях. Каzах, че се погребват.
Ама zащо точно се погребват. Защото така сме решили, че е редно.
Аz ще умра ли? Да.
Кога? Когато ти дойде времето.
Ти ще умреш ли? Да
Не искам да умираш.
Не искам да умирам.
А къде отивам тогава като умрем? На едно по  хубаво място.
Къде е то? В най хубавите си сънища си била там.
Ама аz не ги помня. Няма нужда да ги помниш. Тялото ти ги помни и zнае, че няма от какво да се страхува.
Защо умираме? Защото телата ни остаряват и се иzморяват. Понякога се случва много късно, zатова има и стари хора, понякога много рано, zатова умират и деца.
Децата умират, zащото са болни нали мамо? Да пиленце.
Мамо, обичам те.

Предавам ви целия раzговор, zащото се тресях цялата от нерви и накрая като ми го каzа това, аz ревнах и се гушнахме.

Съгласна съм с това мнение. Малко е рано, според мен, да се отговаря на детето: "Да, ще умреш!"... А и то въобще няма да осъзнае, за какво става въпрос.

Моето дете още не загрява изобщо, че има такова нещо като смърт, но като се втурне на улицата изтръгвайки се от ръката ми и пресича улицата, бягайки от колите, на другия тротоар..., като я хвана  после, й казвам, че ако я удари някоя кола, ще умре. Тя ме гледа опулено и казва: Не, няма... Това е единствения ни разговор на тази тема. Аз не искам да й говоря за това, нито пък да я подготвям, че един ден...

Както казва Лоран - Трябва да се действа според ситуацията.

Не мога да преценя как бих реагирала на въпроса на толкова малко дете... Принципно обаче, винаги се придържам към истината. Друг вариант е да опитам да отклоня темата или аз да започна да задавам въпросите. Нещо от сорта "А ти как мислиш?", "Защо ме питаш, с кого сте говорили за това?" Отговорите ще ми дадът информация какво точно мисли детето и какво е готово до приеме като отговор. Но не бих казала "Не, няма". Ще кажа истината или ще отклоня вниманието от конкретния отговор.
Преди време дъщеря ми често ме пигаше, но при нея въпросът беше по-често "Ти ще умреш ли?". Отговарях й, че да, но най-вероятно след много, много време, когато тя вече е голяма и няма нужда от мен. И че ще направя всичко възможно да съм по-дълго с нея. И, че искам тя да ми роди внучета на които много ще се радвам и т.н., което я откланяше от съществото на въпроса. Когато ме е питала дали тя ще умре, също съм казвала - да, но съм уточнявала, че това най-вероятно ще стане след много, много време, тя ще е стара и сама ще иска да си почине от живота т.е. смъртта ще е нещо като сън. Обаче след известно време дойде въпросът "Мамо, а понякога умират ли и деца?" Детето само "усети" пропуска в обясненията ми - до сега бях описвала смъртта само като присъща на старите хора. Нямаше какво друго да отговоря, освен, че за съжаление и това се случва. След като получи изчерпателни отговори на въпросите си, темата като че ли спря да я вълнува.
До преди 10-тина години изпитвах панически страх от смъртта. Най-вече поради факта, че в семейството ми на нея не се гледаше като на нещо нормално и неизбежно, което трябва да бъде прието без излишен драматизъм. Баща ми откато го помня, все е говорил, че ще умира. Да ми е жив и здрав, добре е, но и досега съм му сърдита за това, че предстви пред мен смъртта като нещо ужасно, което дебне на всяка крачка и присъства постоянно. Затова аз ще говоря с децата си спокойно и с усмивка на тази тема. Нищо не е толкова страшно, колкото самите хората могат да го направят - къде с премълчаване, къде с изкривяване на фактите.

Не си я излъгала много .... "Не, няма да умреш , сега" ... а и всъщност за какво му е на толкова малко дете да знае тези неща ....... като стане на 5 вече ще бъде друг човек ....  тогава може би вече ще ги знае тези неща... или ще можеш спокойно да и обясниш

Уф, много сложен въпрос. Отговорът ми беше сложен още преди 27 години, когато сестра ми (с 5 години по-малка от мен) започна много настойчиво да се интересува от смъртта. Защо адресираше въпросите си до мен, а не до родителите ни, така и не разбрах. И на нея тогава обяснявах в общи линии същото, което разказвам сега и на дъщеря ми - всички ще умрем, за предпочитане по-късно и, по възможност, трябва да се стараем да отложим във времето този момент, както за нас, така и за всички около нас (т.е., да се оглеждаме когато пресичаме, да внимаваме да не нараним други хора, да не си играем с огън и т.н.).
Не съм религиозна и до сега не ми се обръща езика да кажа, че като умрем отиваме на небето. Казвам, че тогава тялото на човека го погребват или изгарят и то се завърта в кръговрата на веществата, така да се каже - става пръст, от която изниква тревичка, изядена от животинче и т.н. Във всяко нещо около нас има по нещичко от хората и съществата преди нас и след време ще има по нещо и от нас самите, нищо не се губи (откъде такъв прагматизъм у мен на онази възраст?). А душата чака да види какво ще се случи с тялото и после избира да се "мушне" там, където й харесва. Затова различните хора харесват различни неща - животни, растения, камъни - по-често им се е случвало да бъдат това нещо и го чувстват близко. Малко будистка теория, но досега ме устройва. Когато дъщеря ми порастне, ако иска, нека си формулира своя.
А за гробовете обяснявам, че са нещо между албум и пощенска кутия - когато мислим за близки хора и си спомняме за тях и на нас ни става спокойно и чисто, и техните души усещат нашите мисли и също им става приятно. Ние често ходим с малката на гробищата - близко са ни и особено пролет и есен беше много красиво (сега доста поокастриха старите дървета). Разказваме й за роднините, погребани там, припомняме си изживени или слушани истории за тях - това за мен е част от родовата памет.
Дъщеря ми също се притеснява от смъртта, но не от самия факт, а от раздялата с близките, затова се опитвам да й внуша, че това не е истинска раздяла - те ще бъдат около нея винаги, макар и под друга форма и винаги ще има място, където ще усеща тяхната близост.   

Ваче, не мога да разбера само, наистина ли ще кажеш на Алекс на 4-5 години, когато е,... че един ден ти (например) ще умреш, ще те спуснат под земята, ще те затрупат с пръст, отдолу ще започнеш да се разлагаш... за да й стане по-ясно, можеш да й намериш и снимки по нета, да й покажеш полуразложен труп. Ако се разстрои, можеш да я успокоиш, че за да не изглеждаш така, както на снимките..., може да те изгорят и т.н. Че няма да мърдаш, че няма да мислиш, че няма да чувстваш и ще спреш да имаш каквато и да е връзка с нея? Защото това е истината и цялата истина, когато я защитаваме изцяло.
Гарантирам ти, че ако й кажеш това, тя няма да се чувства изобщо добре, дори може да получи стрес.
Аз бях 5 годишна, когато баба в нашата махала умря и тичахме да я гледаме, като я изкарват от къщи. Тогава някой каза, че "всички това ни чака". Оттогава до 3-4 клас скачах на сън и почвах да повръщам от страх. Ревях и повръщах, и все си мислех, че ей сега я майка ми, я баща ми ще умрат така, както тази баба.

Няма нужда да сте толкова откровени с децата. Правите им мечешка услуга... точно в този случай. Има време да осъзнава, какво ще се случи. Няма да остане неразбрала.

Струва ми се, че не толкова значение има какво казваме, а как го казваме. Често премълчаването, увъртането и заобикалянето на истината зад които прозира страха на родителя, е по-плашещто за детето от един спокоен отговор, поднесен без излишен драматизъм.
Отговорът също трябва да е съобразен с възрастта на детето. Ню, не смятам, че някой би навлязъл в такива подробности, когато се касае за малко дете. И самото дете няма нужда от тази информация, нито пък иска да я получи. С въпросите си, то подсказва до колко е готово да приеме фактите. Дъщеря ми още не е стигнала до фазата да попита какво става с мъртвото тяло. Попита ли, ще й кажа, че го погребват. Съмнявам се, че ще ме попита дали по-нататък с тялото се случва нещо т.е. няма да ми се налага да обяснявам за разлагането /би било излишно и травмиращо/. Това ще си дойде отсамосебе си, най-вероятно когато в училище започне да учи за биохимичните-процеси. Там ще й дадът пример с животните, но тя рано или късно ще го свърже и с хората. Т.е. аз съм "за" истината, но поднесена постепенно, съобразно възрастта.

Да, точно по този начин смятам да протече следващия ни разговор по темата. Всъщност голямото ми притеснение дойде от това, че я излъгах импулсивно, а досега винаги съм й казвала истината, особено когато е неприятна за нея. Не реагирах адекватно заради неочакваността на въпроса /не че мога да знам кога ще ми го зададе  / и малката й възраст. Ако беше на 5-6 може би щеше да ми е по-лесно да и отговоря истината. Освен това тя ме попита по повод на това, че едно по-голямо момче в детската градина и е казало, че тя ще умре, т.е. въпросът  е зададен по-рано от обичайната възраст за тези въпроси, не е породен от собствените й наблюдения и разсъждения, а е провокиран.

Много благодаря на всички ви за отговорите.

Ами това е истината.
Аз мисля, че детето няма нужда, точно когато трябва да изживее щастливо детството си, да бъде обременявано с отговори от рода на: "Да, ти ще умреш! И аз ще умра! И ще ни заровят под земята". Децата трябва да растат щастливи, пък дори и това да е с "розови очила".
Има време, кога да мислят за лошите неща. Смърт, убийства, кражби, отвличания, изнасилвания, че и като се стигне до сметките .

Така е ..... но аз и да му кажа ...с моя нехаен тон........той ще го вземе за майтап

Всъщност така трябва ..... да го кажеш, но спокойно така че просто детето да го знае като факт ... не мисля, че може да осъзнае какво значи да умреш ..... но като му дойде времето няма да е неподготвено ...пък и някои неща не се научават наведнъж, ами се натрупват с времето ... затова трябва да знае .... за да гради мислите си за това какво става с човека на правилна плоскост

Моята дъщеря иска да стане патолог, от половин година насам не си е променила решението. Знае за смъртта толкова колкото и аз. Всичко тръгна от човешкото тяло, пита, разпитва, четем и т.н. и неминуемо стигаме и  до смъртта. И да, тялото се погребва под земята, идват буболечките и т.н. или пък се изгаря...казала съм и, прие го нормално, както Ваче е споменала, когато говоря за такива неща тя приема освен думите ми и емоциите ми. И съответно не се страхува.  За душата обаче да - тя напуска тялото и става ангел/или дявол ако човека е бил лош/. Снощи ме пита 'нали ще стана ангел?' - казах - разбира се!някога, тя - знам, знам, когато стана стара баба и умра... но ангелите са красиви и млади, пък са били души на бабички!!защо? аз - защото душата не остарява, остарява тялото и затова умира, добрите хора имат млади сърца и души. и т.н....нищо страшно не намирам в такива разговори.
Това няма да и помогне да не скърби при нечия загуба, нито ще я лиши от чувствителност, надявам се да и помогне да го преодолее и продължи живота си по-лесно.
Но децата са различни. Синът ми е много страхлив на такива теми, той едно 'спешно отделение'  не може да гледа, става му мъчно, тъжно, гнусно и страшно...егати мъжа!

Абсолютно, да!! Казвала съм го и в предишни теми! Сега, мисля, че е малко прекалено изказването с показване на полуразложени трупове! Много ясно, че никой няма да покаже такива неща. На мен самата не ми е приятно да видя подобно нещо! А пък и такова нещо не съм и твърдяла.
Но, да ще й кажа, ако дори и сега ме попита, че хората умират и не е задължително да са стари. Или ги заравят в земята или ги кремират. И да, мен един ден няма да ме има. Няма да отида на никакво небе, защото не вярвам в тия неща. Дори бих й казала, че аз предпочитам да ме кремират! А пък по отношение на това, че няма да имам връзка с нея. Ми чисто физически погледнато няма да имам. Няма какво да го лъжа детето! Колкото аз имам с бабите и дядовците си, толкова и тя ще има с мен. А спомена в сърцето й винаги ще си го има. За мен това е по-важно от всички глупости (според мен) за небета и други отвърдни светове! Това са си моите възгледи. Аз така решавам и така смятам да обясня на моето дете. Всеки е свободен да избере в какво да вярва и какво да обяснява. За мен има кръговрат в природата и тя рано или късно ще го научи. Няма нужда да й пълня главата с фантасмагории и да я заблуждавам. Децата не приемат смъртта така както ние вързастните. Това дори психолозите го твърдят 

Аз писах по-нагоре ако си прочела, че моето дете е ходило на гробищата, случайно, но е ходило, беше й обяснено най-хладнокръвно какво е това място и тя нито е сънувала кошмари, нито нищо. Много често задава въпроси за хора, които са починали. Пита примерно къде е бащата на моята приятелка. Тя се стъписа първоначално, а аз й казах "Ми на Мими баща й е умрял" Толкоз! Когато узрее да пита останалите неща ще й ги обясня по гореописания начин. Лично аз смятам, че родителят предава страховете на детето си. Да, и мен ме е страх от смъртта, но аз пряко съм се сблъсквала с нея. Няма нужда да го предавам, обаче на детето си!

Ама чакай малко! Аз не съм седнала да й обяснявам когато не е питала. Тук синтезираме евентуалните отговори на евентуални въпроси. Когато детето спре да пита значи толкова информация му е достатъчна. Ако ме попита "Аз ше умра ли", аз лаконично ше й кажа "Да" и ако последват дадени въпроси те ще получат отговор... ни повече, ни по-малко. Да не мислиш, че като отидохме на грибищата съм седнала да й обяснявам технологията на кремацията или погребенията,... нищо подобно. Отговарях точно толкова колкото тя попита. Просто толкова й е било необходимо! А по отношение на това, че децата трябва да бъдат щастливи. Да, трябва! Но това не изключва, че живота е бял и черен... във всички аспекти. Аз лично смятам да не й спестявам определени неща.. не смятам, че трябва да расте в саксия и да ги осъзнае твурде късно (тук не визирам темата, говоря най-общо)

Ооо, спокойно, ще се оправиш! 
Искам да ти кажа, че в тази ситуация детето ти ще разбере и оше нещо, освен твоят отговор за смъртта. Ще разбере, че когато хората грешат могат да си признаят! Така че като цяло ще бъде добър опит и за теб и за нея. Не трябва да крием чувствата си или да караме децата да го правят. Сгрешила си, сгрешила.. обясняваш както решиш нещата и утре когато тя сгреши, ще дойде и ще ти каже "Мамо, аз сбърках" Смятам, че малко хора го умеят това! 

Хей, Флаш, такива са мъжете! Страхливи.. като стане дума за "спешно отделение". Че те всеки път като настинат - умират...  Жените сме по-държеливи...

П.С. Много се радвам да те видя!   

И моето го водих на гробищата един път. Само че не му направи впечатление, какво  е това и освен да рови из пръстта с крака (което за мен е светотатство) и да тича из гробовете, друго не стана... Не ми се ще да свиква със смъртта от 3 годишна възраст.
А ти и цялата истина да й казваш от малка, тя пак ще изживява всяка една смърт "неподготвена". Какъв е смисъла да се знае още от най-крехка възраст, че един ден няма да съществува нито детето, нито любимите му родители? И на 1 година да го осъзнае и на 10, пак ще плаче неутешимо при тази загуба и пак ще трябва много, много време, за да го преодолее... Няма смърт на любим човек, която да е посрещана с мъдростта - "така свършваме всички".
Както и да е. Да не спорим... Исках да кажа, че според мен, децата трябва да се щадят и да бъдат възможно най-дълго време щастливи. А не да се сблъскват с гадостите в света от малки още. Не помага с нищо.

Така поставен, въпросът сигурно би ме шокирал. И не мога да гарантирам какво ще изтърся. За самата мисълта това да се случи с нея е нетърпима.
Дотук тя знае, че хората умират (почина баба ми, тя я помни добре), знае какво става по-нататък (имаше рисунка на погребение в книжката й за първобитните хора и тя доста настойчиво искаше да й обясня)... обяснявала съм и също някаква свръхопростена версия на идеята за кръговрата на живота, а също и че много хора вярват, че освен тяло човек има и душа, че според някои отива на небето, според други се преражда и т.н., не е съвсем сигурно какво става, някой ден ще разберем.
Исках нарочно да й предложа различни версии, за да може да ги върти в ума си и да избере сама, а не да й кажа за нещо "ето това е истината". Като че ли най-много й харесва идеята, че мъртвите ни близки оживяват в моментите, когато си спомняме за тях, или когато правим нещо характерно за тях - например когато пържим любимите бухти на баба ми.
Не съм търсила да подхващам тази тема. Тя по едно време питаше усилено... включително и "мамо, ти кога ще умреш" - оказа се, че понеже много приказки започват с "едно малко момиченце, на което майка му умряла и баща му се оженил за зла жена", тя беше останала с впечатлението, че това се случва под път и над път.

Ами...Елина е виждала изсъхнала жаба и тутакси се стигна до момента, в който трябваше да призная че и с телата на хората се случва точно това...и то ако имат късмет да се мумифицират.
Виждала е умряло пиле, виждала е как баща и реже главата на умряла риба, за да направи супа от нея...и така.

Живот...смърт...естествени неща.

Трябва да се обясняват по естествен и спокоен начин.
Ако родителя подхожда панически към нещо, не може да се очаква друга реакция от детето.
Обратното също важи.

не знам защо правиш генерални заключения.. не приемай, че хората реагират по един и същи начин. Има хора, които приемат тия неща както ти казваш с мъдрост, коено не значи че не ги боли, други пък се сриват психически. Хора всякакви. Също и деца всякакви. Ти за твоето преценяваш, аз за моето! Наистина няма смисъл да спорим, аз смятам, че на децата не трябва да се спестява всичко, също смятам, че трябва да казвам истината каквато и да е тя!

А по отношение на подготвеността... никой никога не е подготвен за смъртта, дори и когато виждаш, че човека си отива. Защо изобщи тук намеси мъката и чувствата при условие, че говорим за простия въпрос с простия отговор "Мамо, аз ше умра ли?" И ти какво ше й кажеш.. "Не!" ???

И относто гробищата.. ми дете е.. на запад имат само един камък. и ходят върху това, което ние наричаме гроб. Така че нравите и хората са различни, но всички ги боли еднакво при загуба и всички рано или късно ще ни закопаят или изгорят! Това е простичката истина!

За сблъскването с гадостите! Това се нарича събиране на опит!!!! Аз искам моето дете да е подготвено за живота, това смятам за правилно!

Дъщеря ми навлиза в т.нар. детски пуберитет и свят ми се завива от сега, какви отговори ще давам. 
Точно така формулиран въпрос не ми е задавала, но изпаднах в потрес, когато един ден се обърна и ми каза: "Кога ще ми купиш хапчета да не умирам?"    Решила е, щом има такива за хрема и Т, то и за против умиране - също Освен да и обясня, че Тя няма нужда от такива хапчета, друго не можах да измисля.

Според мен всичко това е абсолютно погрешно! Всичко! Подчертавам, че за мен! Аз не бих казала нито едно от тези неща! Детето ти рано или късно ще разбере, че умират и деца (не е необходимо да му се казва разбира се), че хората ги заравят или изгарят. Чисто технически нещата седят така. А съобрано вярата и вижданията на всеки човек е отишъл къде ли не... Това си е решение на всеки родител! Аз лично няма да кажа такива неща на детето си. Моите възгледи са такива! Не искам това да предизвиква каквито и да е спорове... просто това е моето виждане по въпроса 

Така!
Аз съм отговарила,  както ми диктува интуицията за момента, а не какво искам да знае детето ми принципно за даденото понятие.
Детето  ми отдавна знае истината за смъртта, просто тогава не беше моментът да задълбочавам опасенията и, че ще загуби някой ден родителите си. Не сте ли забелязали, че децата нямат чувство за време, след много години, след няколко дни и т.н. за тях това е без значение, важен е резултатът ще останат някой ден без МАМА. Това е страшното, от това и мене ме е страх.
Относно какво става с телата след смъртта, в Цар лъв  е разяснено на децата и аз покдкрепям обяснението, от мъртвото тяло в земята пониква трева, тя е храна за животните и т.н. в природата нищо не се губи само преминава от една форма в друга.
Така че Вейче, не ми мисли детето каква лъжлива майка има. Няма случай да не съм била на разположение за да и обяснявам каквото я интересува,  дори тя сама ми дава знак, че и достатъчно, казва "Знам, мамо."

Аз предложих на Цвети версията за тялото и душата, която лично на мен мн. ми допада. Обясних й, че според някои /вкл. и според мен/ човек се състои от тяло и душа, като само тялото умира, а душата продължава да живее, но по друг начин и на друго място. Според други /като баща й/ човек се състои само от тяло и със смъртта свършва всичко за него. И друг път съм го писала, но бях леко шокирана, когато тя ми отговори съвсем сериозно и някак тъжно "Няма нищо, нищо след смъртта". Бях сигурна, че за едно дете е много по-логично, лесно и т.н. да избере варианта със съществуването на душата... Може би би трябвало да наблегна на кръговрата, както го описва chanoir.
Когато пита защо трябва хората и респ. животните да умират й обяснявам, че това е така, за да си починат и да има място /храна/ за новите. Иначе няма как да се раждат бебета и животинчета.

Здравейте!
И мен синът ми ме шокира преди няколко седмици, като бяхме болни от грип и той беше изгубил сили и ми казваше като му отговоря троснато "по добре да бях умрял" - много е болезнено да се говори за това, защото всички искаме децата ни да ни надживеят! И аз не знаех как да му обясня, че така не бива да говори...
Извинете за спама, но Лекси, честита лентичка, много се радвам да я видя!
Момичета, липсвате ми всички, пишете ми!!!

chanoir 

НЕ съм ВЕЙЧЕ 
Никът ми е Vache или ако предпочиташ кирилица - Ваче!

Айде де, не се сърди . Вейче не звучи никак зле. Не знам как си с килограмите, но аз бих се трогнала, ако някой се изъже да ме прекръст така

Не съм лъгала никога, включително и на тази тема.
Обяснявам, че в природата е така- старото умира, а се ражда новото.

Ееее, не се сърдя, ма виж това Вейче несериозно как седи на моята серизна особа... 

Ваче, в тукашния "Запад" не съм видяла да ходят по гробовете и много рядко се срещат такива покрити иzцяло с камъни.
Садим си китки на общо основание. Даже има ред, веднъж напролет, веднъж наесен.
Ставам луда като ходя там с децата. Тичат напред наzад, викат, искат те да садят.
Не ги е страх, zащото са свикнали от малки с "това място". Остава да ги науча и да се държат "прилично".
Когато писах по горе, споменах, че дъщеря ми ми ги zадава теzи въпроси на 6 г. Значи тя сега се е почувствала готова да раzбере. Всяко дете има раzлично темпо. Просто трябва да им подаваме информацията, когато те са готови.
Иzненадващото е, че в повечето случаи ние сме теzи, които не сме готови zа теzи питанки.
Не само zа смъртта, zа секса. За каквото се сетиш.
Много табута има около нас....

Е да де... и аз това исках да кажа, ма май се изразих неправилно 

Аз също смятам, че на децата трябва да се казва истината, но много, много деликатно. Дядо им почина наскоро и като вярващ човек обясних на моите деца (син на 5 и щерка на 9), че всеки човек умира, но животът не свършва със смъртта, че душата  продължава да живее, и че един ден отново ще бъдем заедно на "небето". Освен това им казах, че Господ и света Богородица се грижат за  дядо им и  че могат  винаги да им се помолят на дядо да му бъде по-добре.  Много често, преди да заспи, синът ми се сепва с думите: "Мамо, забравихме да се помолим на Божето за дядо. Ставай."