Да бъдем или да не бъдем

Мда...  А освен всичко аз се чувствам първо жител на Земя, а после на държавата България.


Това обаче няма общо с желанието ми за 4 деца 

изобщо не бъркам българите с китайците, бележката ми беше закачка, но както и да е... на мен пък са ми смехотворни целия този национализъм и вълнения за малцинства, мнозинства, държави, задължения на държавата да стимулира раждаемостта на населението, очакванията да се раждат деца като дълг за увеличаване на нацията и т.н. във време когато светът наистина става едно голямо село. трагедията според мен не е, че населението ни намалява и евентуално китайците ще ни залеят, трагедията е, че населението ни затъпява.

Мда, права си. Хайде всички да се изнесем в държави, които са си решили проблемите и там дружно да се посмеем.

Тук съм много съгласна с позицията на Иса.
И проблемът не е, че държавата не прави нищо за майките и децата. А че го прави в грешна посока. Защото многодетството (аааа, каква дума измислих) се счита за социален казус. И респ. се полагат социални помощи. Което за мен е нелепо. Тази тема сме я бистрили доста. Но позицията - аз раждам на държавата прирастче - е погрешна. Не, аз го раждам за себе си. Евентуално държавата ще има полза но само при определени условия. Ако то получи добро образование и остане тук. Защото ще плаща много повече данъци и ще бъде активен потребител на стоки и услуги. Стремежът на държавата трябва да е тези хора да са много повече.

Още нещо, защо майките с малки деца не могат да се интегрират?
Отивам в банката с количката и подскачащо 4-годишно и ме гледат като изкопаемо. Ставам нарицателно, служителят (ужасно добронамерен) ме изпраща с думите: като ме търсите, кажете, че сте майката на младежа, който спа в моя офис, за да се сетя.
Кърменето на обществени места скандализира. Заведенията, в които ще ти предложат детско столче се броят на пръстите на едната ръка (даже не на всичките), отделно отношението на персонала към врякащите/гонещи се/играещи хлапета. И т.н. и т.н. неща, с които ежедневно се сблъскваме.

И последно:
И аз познавам. И то не малко. Много честа тема на разговор е колко трудно се гледа дете. И то извадено от материалния контекст на въпроса. Като почнеш от съветите на нашите майки и баби (на които наистина не им е било лесно) - роди си едничко, най-много двечки и си гледай работата и живота - и стигнеш до голяма част от форумските теми. Има толкова много условности, на които се робува при гледането на малки деца, че наистина могат да ти направят живота черен и да ти се отще да имаш деца.

Въпросът не е колко деца раждаме, а колко от тях остават в България. Въпрос на възпитание, усещане, принципи. Явно младите с авантюристичен дух са повече от традиционалистите. Аз имах пълна възможност да се изстрелям към САЩ още на 16 г. Задържа ме не "любов към родината" /не вярвам в това/, а страхът от неизвестното, въпреки, че до голяма степен се знаеше как ще протекат първите години на емигрантството ми - отсядам при състоятелни роднини, те поемат обучението ми и т.н. Не съжалявам, че останах. Не съжалявам, че родих две деца. Ще се радвам, ако и те останат тук. Ще ми бъде мъчно, ако обстоятелствата ги принудят да предпочетат друга държава, защото няма да са до мен. Но, ако погледнете назад в историята на света, ще видите, че всяка държава е минала през период на бедност, слаба икономика, политически репресии и др. моменти, които са принуждавали хиляда хора да потърсят нова "родина". Това са нормални процеси и се надявам нашата държава скоро да преодолее икономическите трудности, поради които младежите ни се ориентират навън.

Значи пак опираме до нагласите.

Моите претенции към държавата не са в това да ми поеме децата - финансово или физически или както ще да е - а да демонстрира отношението си към проблема: чрез законите си да покаже, че децата са важни. Най-важни. Всички деца, с всичките им проблеми - здравеопазване, образование, безопасна среда.
Това е първата стъпка към промяна на нагласите.
Защото колкото и да твърдим, че нашето отношение не се влияе от отношението на държавата, всъщност дълбоко в себе си подлежим на внушения.
- може да се паркира по тротоарите - важни са колите, а не децата
- може да се разхождат кучета без каишки - пак не децата са важни
- може да се режат бюджетите за здравеопазване и образование - всеки да се оправя сам
- може да се отказват данъчни облекчения на семейства с повече от три деца - да не са ги раждали
Такива дребни на пръв поглед държавнически актове формират обществените нагласи.

Защо се нахвърляте всички върху Иса? Тук сякаш спорът се вихри между многодетни (дали своя принос за прираста на населението ) и такива с по едно дете. Включвам се в групата на Иса със съзнателният избор на едно дете  .

Проблемът в България е комплексен, многопластов и включва цялата ни действителност. Индивидът решава колко деца ще има (респективно дали ще има прираст или не) на базата на това какво предлага държавата за съществуването на семейството като социална единица. От една страна е отношението на Държавата (като общо понятие) към майките, децата, здравеопазването и образованието им, включително облегчения и т.н., от друга страна е действителността, в която всички ние живеем (ограничен трудов пазар, ниски доходи, ежедневен бюрократичен стрес, криминогенна обстановка, агресия по пътищата и т.н.). Съгласна съм с baibibi , че от съществена важност е колко от родените вече деца ще останат в страната. Дори и първото условие да бъде изпълнено 100%, т.е. условията за майчинство и гледане на деца да са перфектни, ако отрасналите младежи не виждат своето място в България те отново ще напускат и респективно ще раждат децата си в други държави.

В този ред на мисли считам, че когато България се интегрира достатъчно в клуба на “развитите” държави, тогава и въпросът с прираста ще си дойде на място. Човек е устроен да не бяга от хубавото. Независимо от глобализацията на света, миграционните процеси (с всичките им последствия) се дължат на ниския стандарт на живот. В големите западноевропейски държави съотношението на населението се изменя не толкова заради ниския прираст у местното население, колкото заради притока на емигранти от страни с нисък стандарт.

Според мен всеки от нас може да играе и играе роля при решаването на този проблем, но ролята не е задължително свързана с репродуктивността  .

Смятате ли, че това ви засяга? Да и аз съм дала нещо , молко.
Смятате ли, че от вас зависи нещо? Да ще се опитам да ги възпитам в обичкъм родината , както аз съм възпитавана.
Смятате ли, че държавата може да направи нещо по въпроса? А трябва ли? Трябва и може
 Колко много си права.

Аз си мисля, че световната тенденция е към глобализация и размиване на нациите, расите и държавите. От тази гледна точка статистиката не е толкова трагична. За мен е важно дали ние и нашите деца и внуци ще намерят своето подобаващо място в този глобален свят. Затова съм съгласна с Isa - не е важно количеството, а качеството на продукта. А сега, по настоящем се влошават и двете. Хората в нашата Родина масово имат претенции без покритие. Искат високи заплати, без да показват умения. Явно това е някаква много лоша болест в нашата страна. Ето това ми се иска да се промени - да се научим да бъдем самокритични и да се борим за усъвършенстване, за да имаме място в бъдещето на света. А какво става - образованието ни се влошава, децата не искат да учат, защото получават друг практически пример - че се живее по-добре по друг начин - с измами, кражби, престъпност и прочие; че да учиш е някаква глупост и приумица. Мен това ме плаши.
Нашата държава по никакъв начин не ни стимулира да имаме деца. Майката не може да ползва майчинство, защото рискува да я изритат от работа. Държавата не я интерсува това. Законите са написани, но не се спазват. Но какво е държавата - тя не е личност, а съвкупност от всичките си граждани. Значи проблемът е в нас и ние сме проблемът. Сега се сещам за инициативата на момичетата от СНБМ - те намериха начин да променят статуквото и да извоюват за българката, за майката повече възможности да има деца и кариера.
Така, че нас българите ще ни погуби съзнанието ти, индивдуализма ни и това, че все гледаме в чуждата паница и там всичко изглежда все по-добре, отколкото в нашата ....
И пак се сещам за оня виц за българите в Ада и защо на нашия казан няма дявол с вила - просто няма начин някой да се измъкне от казана, защото понечи ли да се опита, все ще се намери кой да го дръпне обратно.
Така, ако продължаваме - няма да ни бъде и то не само заради отрицателния прираст.

Абсолютно си права 

Има дребни неща, които те карат да се чувстваш добре просто, дори и да не ти помагат особено. А в БГ дори напротив - нещата са направени така, че да те прецакат. Като се върнах на работа и си прекъснах майчинството, половината, което ми даваше държавата не успяваше да ми покрие осигуровките и членския внос за месеца... С какво ме стимулира държавата да се върна на работа? - С нищо.

Според мен обаче темата следва да се раздели на две: Изобщо трябва ли да се стремим към прираст и ако трябва на каква цена.

Не разбирам защо се дразните от хора с финансови възможности избрали да нямат или да имат едно дете? В толкова теми всички са на мнение, че децата имали нужда основно от любов, а не от пари, а тук обратното... Има много хора, които не желаят или не биха могли да дадат любов на деца, защо трябва да имат такива само поради финансовите си възможности? По улиците, че и тук виждам хора, на които аз и куче не бих дала да отглеждат... а те гледат деца 

Темата е изключително сериозна, но не мисля, че броят на децата ми зависи от това, какво ще или няма да ми осигури държавата. Сигурна съм, че имате познати, които нямат нужда от подпомагане, но от чист егоизъм, не желаят да променят начина си на живот и да отгледат дете.

Не и като самоцел, защото както се казва “отлагането на проблема НЕ Е решаване на проблема”. Раждането на деца тук и сега, ако всичко останало се руши, няма да доведе до увеличаване числеността на нацията. Когато си оправим държавата, прирастът сам ще дойде.

Не знам. Аз самата имам разни подозрения, които нямат кой знае какво общо с държавни социални политики. Нямах проблем с интегрирането си в страната, където съм, но след като родих второто дете, имах достатъчно голям проблем с интегрирането си в т.нар. българска общност тук. То не беше цъкане с език, тюхкане, подпитване "що така я няма майка ти", арогантни изцепки от рода на "вий пък, луди като американците ... що са ви тия две деца с малка разлика". Когато започнах да се подготвям за изпити в университет, си изпросих пък коментара "Абе ти виждаш ли се? Накъде си тръгнала с тия малки деца?" Кошмарът дойде, като трябваше да си търся почасова детегледачка, за 10-тина часа седмично, защото все пак ме приеха в университета с "тия малки деца". Исках детегледачката да е българка, търсех по всякакви възможни канали, реакциите бяха разнообразни : "И к'ви са тия деца? Две момчета? Аааамииии, не мога аз да си развалям спокойствието". Или пък умопомрачаващи претенции за заплащане, без дори да споменеш кой си и какво можеш. Или пък - открит смях, това един студент, дотам бях стигнала, да търся в университетските списъци някое българско име с надеждата, че току-виж, познават някой, който би се навил да ми помага. Разбирам да не познават, ама кое му е толкова смешното?
Защо почасова детегледачка, а не ясла? - Ами защото да плащаш ясла и градина за две деца + такса за образование за мене тук е просто непосилно. Майките-студентки нямат никакви облаги. Никакви!
Може да съм била частен случай с тези български детегледачки, не знам. Но тази ситуация, съчетана с напрегнатото ми положение тогава, съвсем ме докара до циничния извод, че нашето племе се опиянява от идеята за деца, и много ги обича, и обожава да ги хвали, да не говорим пък как обича да ги разнася на снимка, но - не и да ги гледа.
За да не си вгорчавам още повече живота, просто спрях да контактувам с българи. 2-3 години по-късно горчилката ми попремина.
Историята с детегледачката в крайна сметка се разви благополучно. Станах интернационална, без каквито и да е претенции за раса и нация. Търсенето и намирането на подходяща жена ми отне няколко дена.
Не вярвам, че българската нация ще изчезне чак толкова бързо. Все пак след излизането от турско робство българите са били 1 милион, нали? Самата аз се старая децата ми да понаучат български език, доколко успешно е начинанието, е друг въпрос. За тях България е шанс, и не искам да го губят. Но на този етап аз от тук не мърдам. Ако допринасям за отрицателния прираст на България - съчувствам. Но най-многото, което мога да направя, е да отида на психотерапевт, за да си избия комплекса, и да функционирам нормално, защото това е важно за семейството ми.

solaris не сме се нахвърлили върху Isa Просто тя пише активно и ние говорим с нея. Аз специално много често съм съгласна с нейните мнения по обсъжданите във форума въпроси.

Ей това е нещото, което най-много искам да се промени в българите, тогава ще се промени и държавата ни.
На привържениците на глобализацията искам да кажа, че тя не е в противоречие със запазването на националната идентичност на един народ. Няма нужда да се самозатриваме, за да се глобализираме.
Освен това аз самата нямам нужда от никакви стимули за да родя още едно дете. Единственото, което ме спира е че съм преминала средата на тридестте си години и най-вероятно, ако родя още едно на 40 ще ме гледат като полезно изкопаемо Това обаче не ми пречи да смятам, че ДЪРЖАВАТА Е ДЛЪЖНА да осигурява добри условия за отглеждането на децата в България, както и да подкрепя семейството по всякакъв начин.
Не знам дали ме разбрахте, обаче долу-горе искам да кажа това, което е казала и Секстет малко по-горе.

Какво искаш да кажеш? Че и мен така ще ме гледат като се запътя да раждам номер 2 и 3 на 40 години ли?