Всичко, което ще прочетете, се отнася само и единствено до момичета и въобще семейства, които от по-дълго или по-кратко време желаят целенасочено да имат бебе и нямат доказана здравословна (физическа) причина да не се е появило такова. Нашият случай беше такъв.
Няколко са нещата, в които се убедих през петте години на опити да направим бебе. Продължавам да се убеждавам в тях постоянно.
Иска ми се да споделя не за болката от изгарящото желание, надежда и непоносимо разочарование месец след месец след месец, от мензис до мензис, а за другата болка. По-лошата. Онази, която идва от мъчителното осъзнаване, че не ти харесва всичко това, че губиш способността да се радваш на важните неща в живота, на това, че си млада, че те вълнуват мъжете, че морето може да е само удоволствие, а не поредната смяна на обстановката, която може би ще те накара да заченеш. Говоря за конфликта дълбоко в мен самата, ужасът, че губя себе си, че не се харесвам такава, че безвъзвратно съм се отдалечила от онова си аз, което съм харесвала и с което съм се чувствала добре. Говоря за мъчителното осъзнаване, че има сянка в отношенията с мъжа, който е до теб, че нещата н са както преди и че не искаш да е така.
1. Една жена сама определя докъде може да стигне за дете. Прави го в повечето случаи несъзнателно (или подсъзнателно, кой както предпочита). Ако решите да имате дете след петото инвитро, ще го имате след петото, ако дотогава не сте се разорили и не сте продали всички имоти. Имам позната, която забременя на десетото. Просто била решила, че повече опити няма да прави. Много жени, които са от съвестния и сериозния тип – към тях имам склонност да се причислявам – правят грешката да ходят прекалено много по лекари и да се отдават прекалено на различни ненужни диагностики, в това число прекалено инвазивни. Например лапароскопия без достатъчно строго медицински назначения, а с мотивацията „ми я да видим какво става там вътре.” Обикновено лекарите, като не открият медицински проблем с нормални и разумни прегледи и изследвания, вместо да признаят, че „стерилитетът” е много често на психично-емоционална основа, се държат като питбули и не отпускат захапката. Компетентно препоръчват безвредно дупчене на корема и тур с камери из вашите полови органи, просто за да разгледат хавата и, не на последно място, да ви вземат някой и друга стотачка. На мен лично са ми предлагали 3 пъти лапароскопия, щото бяхме направили всички възможни тестове (хормонални, проходимост на тръби с контрастна материя, тест за пенетрация, няколко теста за антитела, толкова специфични, че не нормален човек не може да ги произнесе, например „антиовариални антитела”). Всеки път отклонявах любезната покана. Доводът ми беше прост. Ако лапароскопията покаже, че нормално забременяване е малко вероятно, се пристъпва към инвитро така и така. Защо е необходимо да се прави тази операция само и изцяло с диагностична цел?! На краткия ми въпрос какви са ми трайните ползи от лапароскопия, неизменно и уклончиво ми се отговаряше: „Ами ще си знаете дали нещо ви има.”
Та думата ми е, че ако сте решили да си направите лапароскопия и тогава да забременеете – действайте. Може и да стане. След една напълно ненужна и дори противопоказна хормонална стимулация, която имаше много тежки ефекти върху тялото и психиката ми и на която ме подложи една лекарка от МА, преосмислих всичко. Оттогава подлагам на съмнение всяко предложение на лекари, срещу което ми се съпротивляваше интуицията, дори направихме инвитро почти без хормонална стимулация (бях чувала за един реален опит при един единствен лекар, който се нави и при мен да направи същото).
При нас стана след първото инвитро. Щото си бях казала, че ще направя максимум 2 опита. Не само заради финансовата страна, а и заради хормоналното издевателство над тялото, пробиването на какво ли не с разни дълги тънки шишове, упойки и психическия стрес. Между първия и втория опит вече бях бременна, спонтанно. След първия опит – очевидно неуспешен - докторът ме навиваше да пия 3 месеца Регулон, за да подпомогнем втория опит. На възражението ми, че не искам, защото бих могла да забременея междувременно, той само махна с ръка от досада заради глупостта и наивността ми и пълното невежество, в което тъна по отношение на чудесата на традиционната медицина. Пък аз простата, реших да оставя нещата на природата.
Защо го правим това жените? Само и единствено заради оправданието пред себе си и другите. Пред себе си, когато се чувстваме несигурни някъде, когато се самобичуваме, че ние сме виновни за липсата на две чертички, когато не сме доволни от работата си, или от собствените си чувства към мъжа до себе си. Оправданието за пред другите идва от страха, че ще ни обвинят, че не сме направили всичко възможно, че сме егоистки, че мислим за себе си, че едно забременяване и майчинството въобще изисква жертви. През последните хилядолетия обществото много успешно е насадило убеждението, че ако няма бебе, виновна е жената. Всички живеем като продукти на това общество и, уви, носим тези парадигми.
2. Второто нещо е, че бебето идва, когато майката е готова. Ако човек има някаква съпротива дълбоко в себе си срещу дете, особено при по-емоционални натури, много вероятно е и да се позабави забременяването. Отново говоря за дълбоко подсъзнателна съпротива. Иначе е ясно, че всички тук ще възкликнат като ощипани: „Ама разбира се, че съм готова за бебе! Толкова искам!” Аз, когато започнах да зрея, си задавах въпроса защо искам дете. Понякога неистовото желание се дължи на съревнование – колежката вече има три, еди кой си – две и т.н. Или поради неудовлетворение от работата. Или по друга причина. Когато узрее главата на майката, се получава. Уви много малко лекари отдават дължимото на психологическия и емоционалния фактор, или, с други думи, факторът „Божа работа.”. С благодарност споменавам някои лекари, които с една дума успяваха да ми вдъхнат надежда и спокойствие.
Чувството за вина и непълноценност и чувството, че няма време са най-страшните фактори, които ни карат да се чувстваме нещастни от забавянето на забременяването.
Няма да давам съвети, а ще кажа, какво според мен може да помогне..
1. Навременните стандартни и разумни тестове – за овулация, хормони, пенетрационен тест евентуално и т.н. Задължително солидарност от страна на мъжа – спермограми, преглед при андролог (много внимателно с андролозите – в БГ се броят на пръстите на едната ръка, а добрите сред тях са доста по-малко).
2. Сексът трябва да е удоволствие. Дори и по време на предполагаемата или същинската овулация. Иначе няма смисъл.
3. Обичайните занимания срещу депресии – с постоянство и воля: по-здравословно хранене, спорт, безобиден флирт (интересът към другия пол е знак, че хормоните са ви както иска майката природа), редовно фризьор и козметик, модни дрехи.
4. Отключване. Харесвате си някоя жена, която е бременна или е с дете/деца и си пожелавате и вие да сте като нея. Щом е станало при нея, ще стане и при друг. Най-вредното е овчето падане духом при вида на бременни/бебета – от типа „Ето, те имат, а аз не. Не ми е писано.” И прочие простотии. Дразнителят трябва да се превърне в стимулиращ фактор. Мъченичеството и самобичуването не са добър избор.
5. Подкрепа от страна на мъжа. Както знаем, мъжете са като децата и животните - не чуват обясненията, а четат израженията и усещат какво се крие зад поведението, дори и да не го съзнават. Ако имат до себе си една тръшкаща се депресирана маниачка, обсебена от мисълта за бебе, в най-добрия случай нещо у тях се убива. И то не нещо, полезно за вас, като например досаден навик, създаден от свекървата. А любовта му към вас, желанието да бъде до вас и с вас, желанието да се прибира у дома. Той също си спомня каква сте били по-рано във връзката ви и сигурно желае пак да сте такава. За секса по задължение дори не говоря. Ако мъжът усети, че жена му иска дете, но в същото време не губи себе си и прави усилия да продължава да е нормална, той подсъзнателно й дава незаменима подкрепа. (Обяснението е отново просто – мъжете, като децата, изпадат в първичен ужас ако жената, или майката, е болна или безсилна – тогава кой ще се грижи за тях?! Обратното – ако усещат, че нещата са под вашия контрол, те са спокойни и всичко е хармонично). Балансът е фин. Желанието за бебе трябва да е точно дозирано, за да се отдаде дължимото на еволюцията и да го кефи, че умирате от желание да продължите рода именно с него (независимо дали той ще стане биологичен баща или осиновител).
6. Вярата в собственото тяло и в силата на природата.