Как се справяте със страховете за децата си?

За мен най-добрата терапия е тичането по конкретни задачи. Не ми остава време за параноя.

Упс, май прозвучах назидателно.  Просто споделям опит. 

Според майка ми решението е в положителното мислене.
Аз съм същата като теб, че и по-зле. За пример мога да кажа, че всяка сутрин като я оставям в градината ми минава мисълта дали ще я видя пак.   Ако я гледа майка ми й се обаждам по 5 пъти уж да ги чуя и м/у другото подхвърлям да я държи за ръка, да внимава като това или онова... А какви неща си представям - не е истина. За това и бивам най-редовно навиквана, че повече няма да ми гледа детето и минута, че не съм наред, че такива черни мисли предизвикват нещастие и пр. и пр.

Това е и една от причините да не искам още деца /преди исках 3/. Аз сега се страхувам непрекъснато, а да пусна цели три същества, за да се шматкат по белия свят, а аз да се шашкам дали няма да ги блъсне кола, дали няма да се разболеят от нещо... Не мерси.  

Всъщност да имаш поне 3 деца е част от терапията.  Не се отказвай.

Има една поговорка:"Да не ти се случва онова,което майка ти си мисли..."
Което съвсем не означава,че черните мисли пропускат моята глава.Особено,когато са болни децата.

Щях да напиша нещо подобно,но ние сме пристрастни Кабо!

А иначе ходя всяка неделя да си паля свещ,и се моля на господ да ги дари със здраве и разум,и всички покрай тях.Иначе се стремя да не мисля много,да съм ангажирана както каза Алмата,и да ...Абе справяне няма!Особенно с трима пакостници... Да са ми живи и здрави!!!

И майка ми така казва, ама... 

 Isa , благодаря ти за подробните обяснения,  непрекъснато отварям темата и започнах да се чувствам самичка в страховете си...
При мен е същото, непрекъснато обаче тормозя голямата, която ми помага много и я гледа когато се налага да изляза.
При мен е страшно вече... умирам от страх за голямата, но не само от болести, ами от катастрофа , дали някой няма да й посегне навън, дали няма да я бутне някой от прозореца в у-ще..., звъня като луда по 10 пъти и тя вече се травмира от мен.
А за малката... дори не ми се иска да спомена какво ми се върти в главата..., как проверявам по 20 пъти температура на ден, гледам лигавици за хемоглобин, търся ( уф, да не дава Господ на никой , даже ме е страх да пиша) синки по крачетата, трудно заспивам от страх, че утрешния ден може да ми донесе някакво нещастие...
Знам че граничи с лудост, осъзнавам, че трябва да го изтръгна от себе си, но се въртя в омагьосан кръг и не знам как да стане - положителните мисли не вършат работа, просто защото не стигат до главата ми.
Кабо Алма , не е съвсем така, преди две години тези мисли бяха само за голямата, сега станаха двойни, ако родя още едно ще станат тройни...
Червената Шапчица, ходя и аз и се моля в църква, това ми помага за момента, но когато се пребера в къщи ( отварям интернет) и се сблъскам със случаи тежки и толкова страшни и се почва отново...

Буболина, според моята терапевтка подобни страхове, толкова силно изразени, показват, че смяташ, че не заслужаваш детето си. Не се впусках в по-подробни разговори по въпроса.

Опитвам се да не показвам обаче страховете си пред детето, защото не искам да я травмирам. 

И аз се опитвам да не показвам, но пред голямата трудно става - разбира всичко много добре.

Буболина това със синките съм го минала,но синът ми наистина имаше такива.И аз търсех и ги намирах,не спях по цяла нощ да видя дали няма да се появят други.И като ги видех полудявах.
Слава богу диагнозата беше друга!Обаче аз пак си мислех за едно и също нещо.Докато се оправи детето няколко месеца аз луднах.Няколко години след това се чудех на себе си.Различни лекари изключват най-лошото,обаче аз като съм си навила на пръста и това е то.
Намери сили да се измъкнеш от омагьосания кръг!Много е трудно,но трябва...

 , Ali&Meli , за същото става въпрос, не ми излиза от главата... не намирам синки, но ги очаквам като мазохист всеки ден ( Боже, моля те дано никога и на никого да не се случва).
Нямам сили, не знам как да го направя, просто става по - зле....

Същото е решението и при мен    Занимавам се със няколко неща едновременно и колкото по-натоварен е графикът ми, толкова по-малко време ми остава за черни мисли и страхове.

Буболина, вместо да търсиш дъщеря си, я помоли тя да ти се обажда, когато има нужда от теб. Децата почти винаги търсят родителите си, когато имат нужда от помощ. И почти не се сещат за родителите си, когато им е добре в компания с приятели, в училище, на кино ...

Да, така съм й казала, но като не ми се обади и започвам да откачам а е само на у-ще, ако трябва да отиде някъде сигурно ще се побъркам....
Как така се справяте, като се занимавате с няколко неща , като се приберете примерно вечер не ви ли налягат мисли и страхове?
Ще пробвам и така, но не знам дали ще има ефект...

Просто си налагаш!С воля ли,с лекарства ли,с психотерапия ли...А ако наистина ги видиш?Моят син имаше заболяване с такива синки /аз тогава разбрах на какво са симптом/.Първоначално не ги търсех,просто един прекрасен след обед се събуди с тях и ми беше ясно,че е невъзможно да се е ударил на толкова много места.
Когато най-лошото беше отхвърлено /ама от къде толкова акъл да мисля/ е тогава започна страшното за мен.
С това искам да ти кажа да си пазиш силите,защото човек не знае какво го чака.
Полека лека изплуваш...Е сега като го заболи корема например и си мисля за апандисит /аз съм оперирана/,ама това е друга тема.

Е ,това е проблема - не помагат лекарства, нито психиатри, нито психолози, нито хомеопати, нито хипнози, нито скапаното ми съзнание, а волята ми се изпари за такива нещо...
Разбирам какво си преживяла  , да е живо и здраво детето, знам за това заболяване, чела съм, но като си представя такива неща пропускам всички други заболявания и мисълта ми се насочва директно към най - страшното...

Честно да ти кажа, повече ме притесняват боледуванията му. Имам чувството, че с всяка по-сериозна настинка светът свършва. Няма нещо друго, което така да ме паникьосва. За сериозни болести, инциденти и т.н. не ми остава и време да мисля. А и вярвам, че ако има нещо лошо да ми се случва, то ще ми се случи независимо колко се страхувам и обследвам. Както и съм сигурна, че няма начин да предвидим всички нещастия, които могат да ни сполетят. Така, че умерена доза предпазливост е най-доброто нещо, което можем да правим вместо да залитаме в някоя крайност (от непукизъм до параноя).

Ето това нещо ми направи силно впечатление на мен.Тогава,когато имах страхове за детето си и то в по-малка или в по-голям степен реални,въобще не съм мислила,че не го заслужавам.

Не обръщай внимание на горното. Все пак това не беше съждение на моята терапевтка, а зададено като въпрос към мен. А дори и да е нейно мнение, се отнася до мен - не може да се приложи към всеки. Беше глупаво да го пиша. 

Иса, пиши всичко за което се сетиш, истината се крие някъде и имаме нужда да я открием.

Защо?Аз не го написах като укор,а при мен как е било.Интересно ми е да прочета мнението на специалист.

Освен Иса да ни запише при нейната терапевтка и после да си търси комисионната от нея.

Майтапа настрана Буболина,повече ангажименти и няма да има време за чак толкова лоши мисли.Нормално е понякога да ни минават по-черни мисли през главата,но не винаги.

Ами освен да пробвам и при нейната

Бубо, ти работиш ли накъде? В смисъл да имаш работно място, където да отиваш, да имаш колежки, колеги. Това при мен помага, но от 8 до 17.30. Хора ме питат нещо, говорят, трябва да взема някакво решение, да отида някъде, от мен се очаква нещо.
За болестите - следя развитието на децата, радвам се с родителите и на най мъничкия успех. Хич ли не си чела за успехи, само за признаци на заболявания ли четеш?
Преди три дни влязох в стаята на сина си, и ми се стори, че не диша. Познай от самонавиване докъде се стига. Пет минути стоях вцепенен по средата на стаята, докато успея да мръдна. Накрая проверих де, с ухо пред лицето му. Обаче като споделих с майки, се оказа, че на всички им се е случвало.
Информацията за болести се понася, това, което ме срива абсолютно тотално, е смъртта на деца, наши, форумски. Да са живи и здрави колегите ми. Само те ме спасяват.

Няма рецепта. Всички си имаме страхове. Преди няколко месеца с дъщеря ми бяхме в болница със сътресение на мозъка. Докато й определят диагнозата - 3 дни, бях откачила /не знам дали е най-точното/. Тогава си дадох сметка, че каквото има да се случва, ще се случи. Аз съм безсилна. Понякога успявам да смачкам страховете, понякога те мен. Опитвам се да ангажирам деня си с различни неща, за да не мисля. Избягвам някой форуми и теми, защото боли дори когато става въпрос за хора, които не познавам. Моля се, Бог да е милостив към всички майки и да закриля рожбите им.   

Старая се да не давам на страховете си да ме победят. Откакто детето , когато беше на две години, щеше да умре и аз чаках пред реанимацията да ми кажат дали ще оцелее, непрекъснато ме е страх да не му се случи нещо. Но гледам да мисля позитивно и когато ме връхлети страх, бързо да го изтласкам от съзнанието си, не че успявам де.

Като ви чета, момичета, и започвам да си мисля, че аз съм ужасна майка Оставям сина ми за половин ден при майка ми или свекърва ми и не се обаждам по телефона , мисля че ако имат нужда от нещо, те ще ми звъннат. Когато е болен ми е притеснено, разбира се, но по-скоро как ще го приклещя да си изпие лекарството, а не толкова от това, че болеста ще се превърне в нещо още по-страшно.

 Wolf , не работя никъде.
Просто когато се роди Джули, реших да си я гледам - нещо което не успях да направя с голямата.
Трудна работа е да започна да работя, защото няма кой да я гледа, не мога да я запиша на ясла ( не е ваксинирана) и остава само варианта да си стоя в къщи с нея.
Опитвам се да чета за успехи, но някак не ги намирам такива статии, само за болести и най - фатален изход.
Информацията за болести се понася, това, което ме срива абсолютно тотално, е смъртта на деца, наши, форумски. - ето от такива неща се съсипвам и още повече откачам...
Чарита, това са глупости, знаеш ли как искам да съм като теб

Буболина, моите съвети са два
1. Започни работа или намери занимание, което да ти запълни деня. Ама това занимание да не е свързано с децата!
2. Спри да четеш и да слушаш негативни неща.

Аз направих и двете и се чувствам много по-добре. Не съм стигала до това, което ти пишеш, но ясно виждах как се движа по наклонената плоскост  Напоследък много зле ми влияят всякакви новини за болни деца, катастрофи и пр. Просто не ги чета и слушам Човек е мазохист, обича да чува такива неща, да рови в подробностите и пр. Така сме устроени просто. Малко хора подминават хладнокръвно такава информация. Може да е егоистично, но аз избягвам да получавам негативна информация за непознати хора. Това е! Психичното ми здраве е по-ценно!

Няма и да намериш такива! Просто медиите ни заливат с негативни новини. Аз лично съм си поставяла за цел да видя как е подредена една новинарска емисия. Раждането на тризнаци е изтикано на заден план от катастрофи. Това е! Откъде накъде катастрофата ще е по-важна от ражднаето на нов живот. Казвам ти всичко идва от мазохизма на човека да слуша такива неща. Аз в себе си се опитвам да го подтисна и ми е по-леко.

Самоконтрол и шопинг терапия.

 Аз също съм психо на тази тема. Не успях да прочета цялата тема, че имам много работа. Но синът ми е зорко наблюдаван от мен, всяка вечер го опипвам  за възпалени лимфни възли . Откакто наистина съм по-натоварена в работа и с изпити по-рядко се заравям в черногледството, но все пак... има една книжка "Състояние на страх" ... дали ще е паника от катастрофи, болести, война или друго, състоянието на страх ни е натрапено и живеем с него. Многото информация до там води 

Аз мога от личен опит да споделя,че откакто чета в бг-мамма някои от подфорумите и аз се пернах леко.Не колкото тебе,но ако не бях спряла честото посещаване,щях да съм на същото положение.Вече влизам в този подфорум, красива мама и готварски.Новините по тв отдавна не ги гледам, особено пък на Нова телевизия. Само на Канала и то само ако знам,че нещо от международно значение се е случило.Но при тебе е лошо и че не работиш.Въртиш се в затворен кгръг. Дано намериш за себе си скорошно решение

Работа, работа и пак работа... само това ме откъсва донякъде от страховете ми за дребната. Но не напълно 
Ще продължа да следя темата. Маааалко по - спокойна съм, че не психясвам само аз 

Колкото и клиширано да звучи, ключът е в теб.Аз какво правя, като ми щукне кофти мисъл и веднага гледам да я изтикам с друга- положителна. На пример вземам да чета някакво развлекателно списание /ако трябва на глас/ или гледам да се заговоря с някого. За това е хубаво да си сред хора, да работиш нещо. В началото ми беше трудно да бягам от лошите мисли, но това се тренира. И избягвам да чета за болести, смърт и подобни.
Доста неща научих от борбата си с паническото разстройство, но основното е - да имаш воля.

Bubolina започваш работа и наемаш детегледачка.
А няма ли начин на детето да му се поставят ваксините и да тръгне на детско заведение.

Отговарям конкретно на въпроса ти-детето е почти винаги с мен,рядко го поверявам на майка ми/тя е работеща/.Докато е с баба си,съм напълно спокойна,защото знам ,че е супер грижовна.Ще трепери над детето,дори прекалено.Когато е на детска градина/от един месец не е/пак съм спокойна-не знам и аз защо,но е така засега!
 Когато съм у дома,съм в интернет най -често/това е хобито ми/-чета тук във форума,но рядко влизам в Здравословни и в Клюкарника.Умишлено избягвам тъжните теми,защото плача много ,когато прочета някоя от тях.Знаейки за тази си слабост,просто избягвам .Това е.
 След форума се захващам с ежедневния преглед на торентите -ровя се и търся детски филмчета на детето и комедии,романтични или семейни драми.Никога не гледам фантастика,ужаси,крими и прочее натоварващи.По обед гледаме с детето новите филми,после играем,четем приказки,ходим на разходка.
  Мисля как да  разнообразя ежедневието ни,къде да идем да се забавляваме,къде да идем на гости,коя постановка да гледаме и т.н.
Дори не знаех за синините,озадачихте ме,сега сигурно  и аз ще започна да се вглеждам всекидневно в тялото на детето,ох!
Но,Буболина,ти си прекрачила границата на нормалните страхове,според мен,затова ,моля те,стегни се.Успех ти желая.

И аз съм от тези, които много се страхуват

Като майка и аз се страхувам...даже по едно време обмислях сценарий...как да реагирам при земетресение( ако детето е на градина)...при биологично оръжие, при атомна бомба... и почват едни черни мисли, как се прекъсва тока, моб, телефони...а градината е на километри...ужас направо.
 Мислех за хиляди опасности, които дебнат детето ми и нас, и които реално могат да се случат, докато по един повод с детето не отидохме на лекар-Хомеопат. Отидихме за детето, а лекарката прегледа и мен( поразпитва ).Само от няколко думи и ми каза "много тревожен родител си, а това се предава и на детето". След 2-3 часа разговори ми даде да пия едни  хомеопатични гранулки...и да ви кажа, момичета от 1 мес. съм съвсем различна. Не че съм станала непукист, но съм определено по- спокойна, не ме тресе неоснователен страх за детето и на бъдещето на света. Не съм и предполагала че мога да живея в мир със себе си, но ето че се случи. Естественно аз също още се тревожа- като отива до магазина, само надничам през прозореца, как ще пресече, дали някой няма нещо да му направи...следя го нон- стоп..Даже не разрешавам без мен да се слиза на площадката....ноооо рано или късно и това трябва да се преодолее, та нали утре ще излизат сами за у-ще... Трябва да се стегнем!!

Аз съм решила да си направя раничка за спешни случаи и да науча детето в случай на опасност да я грабва и да тича навън или другаде ...но кога ли ще стане 

Еее, хора недейте така! По тоя начин се живее в постоянно напрежение, а нали се сещате, че то не може да се натрува безкрайно. В един момент ни избива предпазния клапан 

И аз да се запиша в тази тема! И аз съм тръгнала по-пътя на голямата тревога. Постоянно се притеснявам и тревожа, някой път ако няма за какво в момента, се тревожа за бъдещето им( напр. случая със сестрите Белнейски ме държи още в ужас). И на мен тези новини ми действат много зле.
И аз постоянно си мисля как ще реагирам в случай на земетръс и др. подобни бедствия. Като светкавица бързо ми минава през ума плана за действие. През нощта при най-малкия шум се стряскам, данеби някое да е вдигнало Т. И сърцето ми започва да бие лудо. Когато отваря форума, първо влизам в здравословни проблеми...
Много се притеснявам от тази тревожност. А знам че само Бог може да ги пази!

Ох, голяма е отговорността да си родител.
Може би при мен факта че не работя активно вече толкова време ми се отразя зле.

Виждала съм , че така правят в САЩ, Япония и на други места по Света ...това си е в реда на нещата...детето трябва да знае как да реагира адекватно, напрегнато ми е като знам, че не съм го направила

Ох ... аз си мислех , че не съм наред  , но явно не съм единствена ...
Мен от болести не ме е страх , но много го мисля да не се нарани нещо , примерно да падне и да си извади око , да не си пререже пръстче или нещо подобно  Ужасно е и не знам защо си го представям ...
Иначе не съм толкова тежък случай - днес цял ден е при свекървата и не съм звъняла , но от време на време ми се прокрадва някаква мисъл как би могъл да се залее със супата от котлона примерно  въпреки ,че изрично предупредих свеки да махне оттам тенджерата .
Но си налагам да не мисля такива неща . А и аз ходя на работа , детето на градина ...
Просто се чудя защо ми се пракрадват такива идиотски мисли и то все - най - гадното си мисля 

Естествено, и мен понякога параноята се опитва да ме полази. Ама аз я гоня- тъпо и упорито. Много рядко влизам в тъжни и трагични теми  Влезна ли, старая се да не мисля много- много по въпроса.  Още по- малко пък си представям това да се случи с дъщеря ми.  Твърдо отказвам да си представям как нещо лошо се случва с детето, мъжа ми, брат ми, баща ми и т.н. и т.н. 
Върнах се на работа.
Затрупах  се с работа.

Мисля позитивно, усмихвам се и излъчвам позитивизъм.

secretgarden, това с раничката ми напомни един случай - едно време в училище, незнам в кой клас 1,2 или трети, имахме военно обучение и ни вкараха долу в мазето на училището и ни показваха как се слага противогаз, пускаха ни да чуем сирената при атака, и там ни показваха въпросната торбичка за спешни случаи,която да съдържа консерви, вода и т.н. )още я помна, военното зелено с 3 джобчета).Такъв стрес изживях тогава, че още го помня. Така ни бяха наплашили горките малки дечица, че си спомням че ме беше страх да седя в къщи сама и имах чувството че всеки момент ще чуя сирената, и ревях денонощно, защо майка ми не ми е направила торбичка, и всеки ден посрещах баща ми с "Тате, днес купи ли противогаз".
Та си представям ако тръгнеш да обясняваш на детенцето за какви точно случаи е тази торбичка, как може да се стресира.

ха- ха , лоша работа ... ще внимавам, благодаря

     И аз не вярвам да има родител, който да не се притеснява /страхува/ за децата си, както и не вярвам че има схема на поведение, която човек трябва да следва за да избегне подобен род мисли. Аз лично, колкото и да избягвам да мисля за лоши работи на моменти се усещам как ми се въртят в главата, то става почти несъзнателно, сякаш е нещо което не може напълно да се контролира, но е нещо /поне за мен/ съвсем в реда на нещата. Има една приказка: "да не ти се случва това, което майка ти си е помислила..." един вид майките някак имат тази склонност да си мислят за някакви лоши неща, които евентуално биха могли да се случат. Фактът, че на всички ни се случва ме кара да си мисля, че е нещо нормално.
    Истината е, че колкото по ангажиран е умът ми с други неща, толкова по-рядко се хващам да мисля по този неприятен въпрос със страховете. Така че си намирам занимания, които са ми приятни и забравям на секундата за лошото.

Как "недейте така"? Именно когато човек знае, че е подготвен да реагира адекватно при кризисна ситуация, тогава има разумни основания да се чувства спокоен.  Разбира се, че във всеки дом трябва да има приготвен пакет за спешни случаи с най-необходимото - лекарства, материали за първа помощ, трайна храна и вода, дрехи. Какво остава, ако има малко дете!
Страхът сам по себе си няма как да е положителна емоция. Но ако човек разумно се замисли за това, което може да направи, за да предоврати или намали последиците от бедата - това не само че реално ще помогне, ако тя се случи, но и съществено успокоява. Човек се чувства по-уверен и способен да се справи. Няма да се уморя да популяризирам това, което във всички цивилизовани страни е нещо съвсем тривиално - всички хора, малки и големи, трябва да знаят как да реагират в случай на криза (инцидент, бедствие, катастрофа и пр.), как да окажат първа помощ, как да се пазят от насилие и др. Това няма нищо общо с черните мисли. Няма нищо общо и с начина, по който едно време ни преподаваха "Гражданска отбрана". Има си толкова хубави методи на обучаване и на най-малките деца, без да се плашат, а да се чувстват знаещи и можещи.

Хубави мисли и разумни действия на всички! Поздрави! 

Личен опит.
Лятото се зачетох в една безумна тема. Всеки ден я преглеждах- наново и наново.
Всичко това ми донесе невероятна страхова невроза, която за малко да ми развали цялото лято, да ме разведе и да ме докара до пълно безумие, тъй като от размисли  и страсти си загубих дори съня.
Слава богу, осъзнах къде ми е проблема, спрях да влизам във въпросната тема, или поне спрях да приемам нещата толкова присърце и да вярвам сляпо на списващите в нея ( пълни безумници и параноици).

Сега отново се чувствам прекрасно, щастлива съм.
Продължавам да влизам в темата, но вече гледам с друго око на нещата, на активните й потребители, на думите им. 

Благодаря ви, че пишете 
Някак, като чета и ми минават тези страшни мисли....
Е, знам, че утре пак ще се появят, но пак е нещо това, че сега не мисля.
Радвам се, че останах вярна на себе си и не пуснах анонимна тема, знам също, че много мами не посмяха да пишат тук, срам ли ги е не знам, но съм сигурна, че не сме единствени.
Трудно ще се справя с тръгването на работа, а и няма как да ваксинирам Джули ( това е също част от фобията ми), поне на този етап не съм сигурна, че мога да поема такава отговорност - да я ваксинирам и после месеци и години всяко разболяване да ме изкарва извън релси и да чакам някакви симптоми на разболяване благодарение на тях.
Иска ми се, но вътрешно имам потребност да съм до нея, усещам, че тя ми дава най - голямото спокойствие и сила, че дори тези мисли и страхове не могат да ми вземат радостта от това, че имам възможност да съм 24 часа с нея.
Днес посетих поредния психиатър, е човека цъка, търка си брадичката и заключи, че почти не е срещал толкова силно изразена фобия.
Дори си позволих да попитам дали не съм луда , но той отрече ( дано не ме е успокоил само ), даде някакви хапчета ( не са антидепресанти, според него нямам нужда от тях, защото това било хронично при мен) и ме изпрати по живо,по здраво да продължавам напред.
Въпроса е как да стане по-  безболезнено за мен и за близките ми.
Umma , темата от този форум ли е? ( много ми е любопитно )

Буболина,а когато детенцето ти трябва да тръгне на училище какво ще правиш?Нали и за там са задължителни ваксините?

Не се справям, търпя ги.
Майчинските страхове са полезни (за децата), защото подтикват майките да осигурят максимална сигурност.
Това и правя, гледам да отстранявам потенциални опасности, доколкото мога, и си се притеснявам за останалите.

Ааа, чакай сега... в Япония ги тресе непрекъснато Земята  , там е нормално да имат багажче. В САЩ пък по мое лично мнение, неангажиращо никого са параноични маниаци на тема бедствия. Само филмите им виж, метеорити, цунами, земетресения... всички бедствия дето се сещаш  Разбира се, човек трявба да е подготвен за разни критични ситуации, но пък моля те не си приготвяй багажа и не живей в непрекъснато напрежение, освен разбира се ако има някаква конкретна  и реална опасност   

Едно време като беше студената война се подготвяхме за ядрено нападение, баща ми го викаха от запаса по нощите да видят как реагират  Те реагираха като цакаха карти до сутринта А истината е, че като тресне бомбата ще намятаме чаршафите и ще вървим бавно към гробищата  (малко черен хумор не е излишен)

Буболина, спри се бре, жена!!! Ето за това говорех. Какво те интересува коя е тази тема и къде е. Недей да попускаш мазохизма да те завладява. Щото гаранция, че ако пуснат линк ще отвориш темата и ще затъваш в страховете си. Стягай се, всичко идва от разумът ти и контролът му.

Добавям и нещо друго, след като по-внимателно прочетох постинга. Добре де... ти Джули не я ваксинираш заради тази фобия, а как си ваксинирала голямата си дъщеря!? Знам какво ще ми кажеш.. тогава не си имала толкова информация  Да, ама това доказва една моя мисъл, че информацията колкото полезна, толкова и вредна може да бъде. В случая за теб е вредна. Ти си прочела някакви неща и си създала тази фобия. Защо е необходимо това? Да, човек трябва да е информиран, но и да контролира нещата, които чете, да преценява достоверността им. В никакъв случай не оспорвам решението ти, то е твое, но не може ли след като си го взела вече да продължиш напред без да се замисляш пркалено. Аз така правя. Взимам едно решение и край, знам че съм го взела и карам напред. Спри да четеш повече за вредата от ваксините, защото си вкарваш в главата страшни филми. Това важи за всякакви други страхотии.

И аз съм от страхливите. Непрекъснато ми е свито сърцето за нещо. Когато се върнах на работното си място (преди това работех вкъщи и точно хората ми липсваха) нещата малко се поуталожиха. Но чувството за топка в стомаха почти никога не изчезва.
Ето, и сега като четох темата, открих за какво да се притеснявам. Дъщеря ми редовно е със синки по крачетата. Освен това се оплаква непрекъснато, че крачетата я болят. Понеже не зная на какво е признак това, знам как ще ми мине денят - ще ми е чоглаво и ще използвам всяка свободна минута да ровя в нета по въпроса. Ще се обадя по-късно на педиатърката, която отново ще ме сиктердоса, отново обяснявайки ми, че съм параноичка.
Така че, ако някой ме осветли, и ми спести малко притеснения, ще съм му признателна.

Знам това , не съм малоумна ... мисля, че е редно хората да имат отработена идея за действия, защото когато са под напрежение и паниката ги завладява не могат да мислят

Аз - едно си баба знае, едно си бае  Извинявам се, ако досаждам 
Та според мен хватката "не го мисли" не работи. Повечето вътрешно смятаме, че все пак има вероятност лошите ни предчувствия да се окажат истина и едва ли не тогава да се почувстваме още по-виновни, задето не сме им обърнали внимание.
Аз лично съм за следното: 1. да се радваме на мига - днешният ден, в който сме толкова щастливи с децата си, няма да се повтори и всеки миг трябва да сме благодарни за това, което имаме. 2. да се опитваме, когато ни хрумне какво лошо може да се случи с нас или с децата, да видим какво можем да направим, за да го предотвратим или да намалим вредните последици, ако се случи. Оттук следват две възможности: има какво да се направи - правим го, няма какво да се направи - преставаме да го мислим (защото така или иначе нищо не можем да променим, освен вярващите - с молитви, и лошите мисли ще нанесат само вреда и напрежение и на нас, и на детето). Искам само да дам някои примери за неща, които можем да направим:
Страх ни е детето да не стане болнаво и да настива през ден - извеждаме го често навън, каляваме го, водим го на планина и море
Страх ни е детето да не стане хилаво или дебело и т.п. - храним го здравословно и го учим то самото да възприема такива навици
Страх ни е някой да не отвлече детето - учим го как само да избягва контакти с непознати
Страх ни е в училище да не пребият детето - учим го да избягва конфликти, да се справя с агресори и пр.
Страх ни е като тийнейджър да не хване СПИН - учим го на сексуална култура
Страх ни е  от катастрофи - слагаме го в специална седалка, учим го от малко с личен пример на култура на движение, как да пресича, да кара колело с каска и пр.
Страх ни е  от инциденти, при които детето ни се наранява - учим се да оказваме първа помощ, учим и детето само да си помага, да помага и на другите. Западните страни са пълни със статистика колко много животи спасява това.
Страх ни е  да не стане земетресение или пожар - учим себе си и детето как да реагираме, къде да застанем, как да се евакуираме, какво да направим след това (обикновено не много хора загиват при самия инцидент. Големите проблеми започват след това. Понеже стана дума за приготвената раничка - ами представете си, че става земетресение, достатъчно силно, за да направи пукнатини по сградите, но без да падат. Естествено,почти всички успяваме да се евакуираме, но в следващите седмици никой не може да влезе в тези сгради, докато не им се направи експертиза. Първите дни магазини, естестевено, не работят. Най-разумното е, ако имате кола, да бягате бързо при близки в съседен град. Е, ако сте оставили бензина на нула, ако нямате пари, ако сте с бебе, но нямате достатъчно дрешки, памперси и храна, дори това пътуване ще бъде кошмар. А ако нямате кола и трябва да прекарате нощта навън, животът на детето ви ще се окаже още веднъж в опасност. А е толкова елементарно да се подготвите. Не знам дали знаете, но най-силното земетресение в Европа през 20 в. е в България  )

Не смятам, че всички тези мерки са параноични. Те само ни помагат да действаме разумно, за да оцелеем в съвременния свят. Те ни дават действителна основа да бъдем малко от малко по-спокойни.
Извинявам се за дългия пост, но искрено се надявам мъничко да съм помогнала с тази гледна точка.
Поздрави! 

 ... и аз тъй мисля вече  ... шегувам се .... Много добре написано 

Аз имам чувството, че не ме разбрахте. Да, човек трябва да е подготвен за критични ситуации, но трябва да го направи разумно. За мен разумно означава да обхване реалните възможности за критични ситуации. Лично аз ако няма реална опасност не бих си подготвяла торбички с питейна вода и консерви например. Но пък когато заминавам някъде, дори и за една нощ взимам най-необходимите лекарства за детето, необходими за неща първа помощ. С две думи, подготвям се за реалните опасности, като вдигане на Т, а не за евентуална ядрена война или земетресение. Това не означава, че не мисля за опасността от земетресение  Или няма да се подготвям за наводнение при положение, че около мен няма река. Това за мен е реална преценка на ситуациите, другото вече е параноя, защото ако тръгнем да се замисляме в какво бедствие е възможно да попаднем ще попаднем точно в това, което не очакваме.
Мисля, че поизместихме темата на Буболина 

Като че ли най-големи страхове съм брала, когато съм била бременна. Откакто децата са се родили, тревожили са ме най-вече реалните им здравословни проблеми - алергия, ангини, шарки, злополуки, наранявания и т.н. Всички останали страхове, които имам, си казвам, че ще ги мисля ако се случат, а не предварително.

Като всяка майка, и аз съм влизала понякога в капана на "Ами ако..." Спасявам се със самовнушение и позитивно мислене. Знам, че звучи малко глупаво, но при мен действа.
Когато стана катастрофата до река Лим, детето ми беше малко, седях си по майчинство в къщи, не откъсвах подпухнали очи от телевизора и го изживях наистина като лично моя трагедия. В един разговор с мъжа ми казах първосигнално, че "Никога няма да го пусна сам на път, поне докато не започне да шофира сам!" Започнахме обаче да разсъждаваме заедно по темата, и тогава си дадох едно обещание - че просто НЯМА да разреша лошите събития, които се случват непрекъснато, да влияят толкова пряко върху живота ни. Когато за първи път синът ми тръгна на лагер, докато не се чухме по телефона, че са пристигнали благополучно, бях като откачила.  Вторият път - почти... Чак на третия се държах като нормален човек.
Съчувствам на всички хора, пострадали по някакъв начин, опитвам се и да помагам, когато ми е по силите, но в никакъв случай не проектирам трагедиите върху нашия живот. Винаги всичко е възможно е да се случи, но защо трябва да го мисля предварително?

Както съвсем правилно е казала Vache, подготвям се само за реалните, непосредствени рискове. И, както се казва - "не дърпам дявола за опашката".  Преди много време бях чела нещо от сорта, че деца, на които по сто пъти на ден се повтаря "Не ходи бос, че ще настинеш", обикновено по-често настиват, ако ходят боси (дори и в по-зряла възраст), защото това им е запечатилата се матрица - ходиш бос - настиваш. Същото е и с мислите, мисля си само хубави неща 

Успех на всички, които се борят със страховете си   

Буболина, има едни хапчета - Remotiv, лично аз мисля да си ги купя. Понякога е важен и психологическият ефект на това, че приемаме нещо.

Да ви кажа честно, за мен най-голямото и страшно природно бедствие е тълпата. ей от това наистина ме е страх.

Понеже и аз се страхувам много (май повече от нормалното) ми подейства леко облекчаващо да прочета, че не съм само аз... 
Избягвам да чета теми, които са евентуален източник на допълнителни страхове. Не гледам често и новини, май пак поради тази причина - уви преобладават ужасиите. Когато все пак ме застигнат такива мисли ми трябва някакво време за да се отърся или поне да посмачкам малко страховете си. Ако не се получава с позитивни мисли се "успокоявам" някак, че случките със съдбовно значение в живота ни си се случват въпреки нас и усилията ни...

Още като забременях, награбих учебниците на майка ми и си поставих всички страшни диагнози и на двете ни. За после - да не говорим... Не само за физическото й оцеляване се боях, ами по едно време се страхувах и да й говоря, защото смятах, че дори аз лично мога да й навредя емоционално и психически, ако не внимавам какво казвам.
Все още ставам нощем да видя дали диша.., но колкото повече се сблъсквам с трагични новини, толкова повече си давам сметка за следното - не мога да я опазя от всичко. Невъзможно е. Уповавам се на вярата си, на предотвратяването на нещастията и болестите, в рамките на нормалното (надявам се), и до колкото е по силите ми.
Не мога да бъда Господ за детето си. Аз съм само майка.

ще ви отклоня малко в друга посока на страхове.Преди година или две в "Родители в чужбина"имаше тема"На кого бихте поверили децата си,ако се случи нещо с вас?".Ставаше въпрос да се направи нещо като завещание кой ще се грижи за детето/децата ако,недай си боже,нещо се случи с родителите.Бях в шок след прочитането на темата,защото никога не ми беше идвало наум да мисля за подобна ситуация.Но идеята за подобно завещание не е лишена от смисъл и напоследък все повече си мисля на тази тема....Та ,всеки със страховете си....

Изчетох цялата тема и вече имам буца на гърлото.Много ме е страх!А не ме беше страх по-рано,с възрастта страховете ми нарастнаха и продължава така.От болести и катастрофи най-много ме е страх.Синът ми днес замина на хижа на Витоша,пак ме е страх.Като кара сноуборд умирам от страх,ами като започне да кара кола!?Ами дъщеря ми,като я гледам и сърцето ми се свива.Как ще ходи на училище,до колко години трябва да я вземам от там.А жива ли ще съм да отгледам децата си?А ако не съм?Беболина,къде ти трябваше да пускаш тази тема,мила.

Съжалявам наистина , тези страхове ме убиват всеки ден, малко по малко, просто исках да разбера вие дали се справяте и как...
Дано са ни живи и здрави децата , дано тези страхове останат само спомен и да се смеем след триисет години на тях

Опитвам се да им разрешавам повече опасни неща,като с това тренирам хем собственните си нерви,хем тяхните,и си се надявам това да ги направи по отговорни като по големи,защото мен от пубертета най ме е страх...Защото аз по мое време съм присъствала на такива неща,че сега трудно заспивам,като си помисля че и на тях можеу да им се случи...В смисъл възпитавам ги,но не винаги имаш възможност да избираш...

Гледахте ли например за изоставеният младеж в Стара Планина?!Аз никога не съм изоставяла приятел,в каквито и да е моменти,но...Като майка ако трябва да избирам детето ми да застраши собственният си живот,за да помогне на друг...Аз може би бих избрала да се пази само себе си,но пък точно само себе си не би оцеляло...ОХ!Много е трудно...

Дано станат човеци,и господ да ги пази!!!

И това съм си го мислила...  даже веднъж се опитах да говоря с брат ми по темата, т.е. да знае, че той ще ми гледа детето, ако се случи нещо с мен и той едва не ме наби 




Какви неща? Дай пример, защото изобщо не мисля, че бих събрала смелост за подобни "тренировки". Въпреки че си знам, че аз не мога да я опазя. Моля се само Господ да я пази 

За съжаление децата не могат да се завещаят 
Иначе аз съм мислила и за това. Скоро си направих застраховка на името на дъщеря ми. Инструктирала съм бившия си мъж какво да прави ако с мен се случи нещо и как да отглежда Дариа, дори за какво ще са парите от застраховката ми. Още докато бяхме заедно говорихме и решихме ако и с двама ни се случи нещо, че брат му и снахата ще гледат Дариа. Казахме им го и те приеха...

За мен това са си важни неща. 

Иса,не става само с устна уговорка(ако няма документи се намесват социалните).Наистина се пишат една купчина документи за да се уреди този въпрос.Използвах думата "завещание" за да бъда по-добре разбрана,но всъщност юристите използват други понятия в конкретно тези документи(не съм съвсем сигурна,но мисля,че ти имаш юридически познания).Аз вече задействах нещата откъм консултации и подготовка на документи,но все още се колебая .
 А застраховките  не са достатъчни ,при тях няма това реално настойничество за което аз говоря .

мен също ме обхваща параноя от време на време.старая се да държа нещата под контрол и да се притеснявам в рамките на разумното,но не винаги се получава.не мога да тичам при педиатъра за всяко нещо,а и често въобще не го намирам.затова се ровя в интернет,но така човек открива какви ли не други неща и изпада в още по-голяма паника.
Буболина, моят съвет е да избягваш всякакви тъжни теми, да излизаш повече с приятели и да се стараеш да не мислиш за лоши неща.

Благодаря ви, че се включвате в темата, дано Господ дава здраве на децата ни