За решението да имаш дете

За всеки е различно. При мен беше така : заедно от 7 години, оженихме се, после просто не се пазихме особено и забременях. Бях в шаш и паника въпреки че го исках... и още съм шашната. Имаме известна финансова стабилност - имаме жилище, доходите ни са прилични и имаме много помощ и подкрепа от родителите ни... така че от всяка гледна точка мисля, че бяхме готови за тази стъпка  Все пак мисля че 26 години за първо дете ... дори е по-скоро късно, просто си ни беше време според мен.

Със съпруга ми сме заедно от 6 години и едва сега решихме, че е време да имаме дете. Аз съм на 28, а той е на 32. Мисля, че взимането на решение за дете е строго субективно за всяко семейство. Ние искахме да сме готови финансово и психически за дете. Също така да сме се реализирали професионално, да сме попътували по света и т.н. И сега се чувстваме готови да имаме дете, което да е планирано и желано.

Много труден въпрос...Май при мене определящият фактор беше биологичният часовник( в момента съм на 31). Знаех, че определено искам да имам дете, и си помислих, че е по-добре по-рано, отколкото по късно. Защото причини да си кажеш, че не можеш точно сега да си го позволиш има много(аз поне си имах много "оправдания"), обаче се изплаших, че един ден, когато уж всичко ми е наред и аз най-накрая се наканя, може пък да не се получи...
Така че, спрях да си измислям причини и ето - имам прекрасна дъщеричка. Както са писали някои мами по-горе - д---е знае 2 и 200. А от децата по-важно няма

Аз бих отговорила, че любовта и разумът по отношение на детето трябва да вървят ръка за ръка.  Всяко дете има право да бъде желано, но и да има шанс за спокоен и щастлив живот. За второто трябват доста средства. Как се случи при нас: винаги съм обожавала децата, но винаги съм смятала и знаела, че аз случайно дете няма да имам. Една сутрин се събудих до мъжа до мен и разбрах, че не мога да си представя живота без него и видях в съзнанието си нашето дете. Споделих с него идеята, че искам бебе. На него му трябваше време да узрее за идеята, в смисъл, че искаше нещата да станат естествено -да поживеем заедно, да си вземем апартамент, за да има къде да го гледаме бебето и да можем да му осигурим нужната сигурност. Аз се съгласих и приех неговите доводи, потърсихме апртамент, започнахме да живеем заедно след двегодишна връзка. Започнахме и опитите за желаното бебе. Но то не идваше и така 3,5 години. Минахме през кошмара на проблемното забременяване и през хилядите изследвания, през отчаянието, гнева, надеждата и безсилието. който го е преживял, ще ме разбере. Имахме една празна стая, добър социален статус и се обичахме, но бебето не идваше. Когато накрая забременях, нещата се объркаха откъм материалната страна. както се казва, като нямахме проблеми с парите, нямаше и бебе, а като се появи се наложи смяна на бизнеса и доста лишения покрай това. Но, все пак ние бяхме потготвени с нужните пари за бебето, точно защото решението за него беше взето и с разума, а това е много важно, особено в един такъв тежък момент. Възникнаха и проблеми с бебето след раждането, но въпреки целия кошмар, който преживяхме, сега се радваме на нашата дългочакана и много жадувана дъщеричка. И това осмисля всичко. желая ти да изпиташ това щастие и да не се налага да го изтрадваш както ние.

rapunzel все едно е говорила от мое име /само дето ние сме малко по-стари  /
Иначе за мен беше много важно да знам че мога без проблем да посрещна нуждите на детето

Според мен колкото повече чакаш да дойде правилния момент;да имаш хубава работа,жилище,кола...толкова повече отлагаш и един ден може и вече да е късно мисълта ми е че не трябва да си материално осигурен а социално отговорен за да имаш дете всичко друго се нарежда от само себе си   

Няма определящо според мен, при всеки е различно.
За мен беше, че това ми е шансът за дете, след всички приказки на лекарите, че много трудно ще мога да забременея и т.н. Не съм се колебала изобщо. Като ти кацне птичето на рамото гледаш да го хванеш, че втори път може и да няма.

Убедена съм, че детето трябва да е резултат от отговорно взето и обмислено решение на стабилно (във всякакъв смисъл, вкл. и финансово отношение), а не "спонтанно" или "случайно". И да, за съжаление у нас детето е лукс, който не всеки може да си позволи.

Пак ще повторя своето мнение (писала съм го много пъти): решението да имаш изобщо дете трябва да се базира на любов (която да получиш и да можеш да дадеш), разбирателство, готовност на родителите да станат родители, желание (т.е. да не е спонтанно решение, защото връщане назад няма). А решението за всяко следващо дете трябва да е базирано и на възможностите на семейството (материални, финансови, емоционални и т.н.).

В дадения пример ми е странна готовността на втората жена да гледа 3 деца, без достатъчно условия. Но не разбирам и бизнес-дамата, която има възможност да гледа деца, а не ги иска (ако правилно съм разбрала).

За мен най-важният критерий за взимане на решение да имам деца беше мъжът ми. Ако до себе си нямах толкова отговорен, влюбен, стабилен, силен, добър, раздаващ се и сигурен човек, едва ли бих родила дете ей така, заради идеята. Не си падам да съм самотна майка. Двете ми деца изцяло изпълват мислите ми, дните ми, сърцето ми - не искам да имам трето, защото няма да мога да му отделя толкова внимание и време, колкото съм отделила на децата си досега. От финансова гледна точка мога да отгледам и трето дете, но от емоционална - не.

Не мога да кажа кое е било определящо при мен, защото честно казано не съм била изправена пред дилемата - или пари, или дете. Благодаря на Бога за което Но все си мисля, че ако бях материално затруднена, щях да родя поне едно дете. То се отглежда някак си. Повече вече е въпрос на възможности. Не бих гъчкала 3 деца в 45 квадрата. Дори в момента не бих искала трето/то второто е още на път де /, защото жилището ни не го позволява. Но когато някой ден имаме по-голям дом, ще си родя и трето детенце А ако дойде по-рано, няма да го върна, просто ще бъда стимулирана да работя повече, за да изкарвам повече и по-скоро да мога да осигуря нужното на всичките си деца.
С две думи - децата стимулират прогреса в нашето семейство, а не обратното.

Забременях "случаино", имахме възможност да осигурим на детето си всичко необходимо, без да го лишаваме от нищо. Много искам и второ дете, но съм наясно с факта, че трябва да подобрим матералното си положение за да можем и на него да осигурим нормални условия за живот  Вярно е, че любов и нежност, грижа и разбирателство не се купуват с пари, но е безумие да обричаш и детето/децата си на мизерия.


 

Нашето решение за бебче беше много спонтанно, уж на шега, но веднъж вече споменали за това не можехме да мислим за нищо друго, освен колко го искаме това дете. Нямахме нищо, нямахме дом, сигурни заплати.. имахме само заеми и любов. Но въпреки всичко аз знаех, че можем да отгледаме детето без да му липсва нищо. Хората са доста креативни когато искат нещо толкова много. Сега си имаме едно малко ангелче, имаме дом, не сме цъфнали и вързали но се справяме, даже по добре от колкото си мислех, щастливи сме и даже мислим за второ. А аз пак съм сигурна, че ще се справим. 

за първо дете всеки с размах решава да го създаде.Все някак ще се отгледа,но за второ май трудно се взема решение

с такива впечатления съм останала.....

Според мен детето трябва да дойде когато човек е спокоен, а спокойствието всеки сам си определя от какво зависи.