все пак става дума за дете, което живее и се отглежда в чужбина.
та, дъщеря ми е на 11 г.
преди малко на вечеря ме застряла със заявлението, че тя вече трудно си намира с кой да излиза.
в последно време наистина я намирам доста самотна в това отношение... от понеделник до петък не излиза.
много е кофти даскалото тук, защото буквално по цял ден са на училище, връща се в 17.00 и се занимава с уроци и домашни до късно.
остава й събота и неделя да се среща с приятели, а се оказва, че тези приятели вече ходят в близкия търговски център.
на покупки или просто ей така. уточнявам, че шопинг центъра се намира на една спирка място с метрото или 20 минути ходене пеш от нас.
за мен това си е доста дълъг маршрут както и да го изчислявам. а и покупките...пазарили си децата дрехи, дори и обувки.
чудя се какво да мисля по-скоро не знам какво да мисля, аз ли съм изостанала, аз ли съм най-параноясалата майка...
уточнявам, че нашия тър.център е един от най-посещаваните в мадрид, винаги е лудница, дори наистина огромния паркинг не може да побере всички посетители.
и още повече да се доверя и да й дам пари кеш за да си пазари
тук идва момента, в който да кажа, че на седмица й давам по 1 /едно/ евро. за събота и неделя като излиза да играе.
винаги съм й имала доверие, но не мога да се доверя на улицата. страх ме е. постоянно по всички медии тръбят за изчезнали деца.
какво да правя?
споделете вашия опит, моля.
наистина ли 11 години са достатъчни и имам ли право да я държа далеч от света...
пращам я до близкия магазин с телефон задължително. ако ми закъснее 2 минути и почвам да звъня
режим има. зимно време до 18.30, а лятото до по-късно.
не знам дали съм права всъщност, приемам и виртуални шамари