Заедно сме от 14 години. Той ми беше първият във всяко едно отношение - гадже, целувка, секс, брак, бебе...
Обичах го до безумие. Вярвах, че и той ме обича. Докато един ден не се прибра "влюбен" - за ок. една седмица, през която отрезвя и забеляза, че неговата мисли само за себе си, а при мен е уютно. Да не пропусна - той е умен, оправен човек, знае си интереса.
За мен последствията бяха едногодишна депресия и проблеми в секса. (иначе той се справяше отлично, и сега се справя, ама вече не ми е същото).Тъкмо се пооправях от депресията и назря решението за бебе (той беше изкл. мил в това време).
Не съм забравила радостта си от щастливата вест, която му съобщавам, неговото мълчание (казва,че бил ошашавен, въпреки че беше планирано и желано бебе) и грубостите, които ми отправи малко след това "Сложи нещо в корема и веднага почна да се разпореждаш".
После лека, щастлива, макар и бедна, бременност (с изкл. на моментите на голямо напрежение, в които той избухваше и един шамар в седмия месец).
После - бебето, безоблачни мигове тримата, майка му ми създава ядове, после моята - на него, пак тримата, щастливи...
После ме удари с детето на ръце... Ама аз все прощавам. А и той ме обича, сигурна съм.
След това - приливи и отливи, синини, последвани от обещания, че ще бъде "добричък", някои приятни моменти.
Понякога по някоя негова дребна забежка (не се стига до секс, надявам се, ама...) Множество отдалечавания и сближавания...
Сега пак много се обичаме, той се моли за още едно бебе... Нямал нищо против пак да е момиче...
А моето сърце подскача при вида на бебенце... Направо се разтрепервам, природата ми го иска.
Само че съм в ужас: този човек е насилник (казват, че не се лекувало), а и обича жените (слава Богу, не прекалено).
А аз съм толкова тъпа и непривлекателна, че не виждам друг шанс за себе си...
А и МНОГО ГО ОБИЧАМ!
Вероятно защото съм живяла с него през по-голямата част от съзнателния си живот, а и защото се възхищавам на ума и ласките му...
Толкова съм объркана, моля посъветвайте ме!
Само да добавя:
Не вземам кой знае каква заплата и ако го зарежа, както ми е минавало през ума не веднъж, не знам как ще се оправим с детето... И не само финансово - той е добър баща, тя го обожава.
Плаче ми се.
Не ми се живее в постоянен страх, но и нямам друг шанс да родя - вече съм на 35. За кога?
Обичам го и го мразя едновременно, а понякога последователно.
На нашите не мога да разчитам изобщо - те само ми създават ядове. Сестра ми е пълен провал - прекъсна следването, сега хайманосва... Нашите не се разбират много, при тези ядове и отделно безпаричието. Не мога да им споделя за проблемите си. Много искам бебе и обичам мъжа си. Той също ме обича (не само, че го казва, аз го виждам). Двамата обичаме момиченцето си. Но мене ме е страх до къде може да стигне при следващия изблик. И че няма да се справя сама. И че ще ни липсва и на двете. И... Че може да остана в положението, което ме плаши, но вече с две деца...
Боже!