Поощрявате ли децата си да бъдат нахални и това ли е по-доброто за тях?

Възпитавана съм да съм скромна и услужлива. Понякога съм съжалявала за това.
Има една приказка " който няма други качества, има скромност"...

Това намерих аз в речника за нахален:
безочлив, безсрамен, нагъл, натрапчив, дързък, смел, упорит, настойчив, без да му мигне окото, дебелоок, неприличен, циничен, нахакан, тепегьоз
арогантен
досадлив, любопитен
агресивен
нескромен

Някои от думите, са с положителни качества според мен.
Малко е  сложно да определим, кое дете е нахално, кое не. Просто децата са отворени, искрени, и нямат задръжки.
За мен преди беше нахално, някой да ми прекъсва разговора, да се бута, да отиде директно и да си каже искам да ме почерпиш или да ми бръкне в пакета със солети. Но сега гледам по градинките е масово, особено за храната и бутането. Сякаш се борят за оцеляване и за налагане едно над друго. Моята също го прави, вижда че на другото дете са му извадили шоколад и тя реве и иска. Или борбата за играчки, това пак са такива прояви, но гледаме на тях като нещо обикновено. Обяснявам кое е редно, кое не, но децата сами се усещат, ако искаш да играеш, се бориш за играчките си, иначе седиш някъде отстрани.
Аз лично не знам как да разделя нахалство от упоритост, пробивност, любопитство. Не знам как да я възпитам хем да не е нахална, но и да не седи в ъгъла. Много е важно човек да може да се бори и да отстоява правата си, но е много грозно да видиш нахален възрастен.
Не знам....надеждата ми е детето да гледа от нас, и само да разбере кое е редно и положително и кое не.

И аз специално рових в речник и да допълня горното мнение-значението се свързва с неуважение на другия и умишлено вредене на другия.
Струва ми се, че доста от мненията преплитат нахалството с упоритостта.Въпросът е да не е за сметка на другия, а не да не е на всяка цена.
Аз възпитавам децата си в уважение и обич към хората, което би трябвало да ги направи ненахални, но ги уча на упоритост, независимо какво им коства това.Само да не пречат на другите!

И с нахалството (каквото и да означава то) е като с всички други морални категории - никой не го харесва, но го използва, ако върши работа. На всичко отгоре това е размазана категория, която е тясно културно зависима. Може до утре да си приказваме колко е лошо, как не го харесваме, но това е при оценка на чуждото поведение. Ние самите не се виждаме в кои ситуации някой друг би окачествил поведението ни като нахалство. Особено, ако се чувства ощетен. Затова и вече хич, ама хич не се връзвам. Уча децата си да не се отказват лесно, но и да не се борят за едно нещо на всяка цена, т.е. да преценяват в кои битки и за какво си заслужава да участват. Не ме притеснява това, че някой ще ги нарече нахални, защото винаги има недоволни. Във всеки случай не искам да са от будалите.

Наскоро,като вземах Калина от градината,една майка посрещна сина си с думите"Колко деца наби днес мама?"Детето гордо каза бройката.И мутрите имат майки,да не го забравяме.

не разбира се.Дано не се научи сам от другите деца

нахалството е в кръвта и е заложено при раждането.
То няма нищо общо с възпитанието.

И двамата с мъжа ми сме от категорията "смотани". Какво имам предвид - примерно никога не вдигах ръка в училище, което не означава, че не знаех отговора, или пък в случая с пиесата - никога нямаше да се осмеля да искам по-главна роля - каквото ми дадат, това. Такива неща. Дори сега ми е трудно да си отстоявам правата, въпреки че сега аз съм родителят и се налага да се превъзмогвам. Или пък имахме лек спор с мъжото кой да попита лекаря на сина ни нещо си - такива неща, които в крайна сметка преодоляваме. Не искам обаче синът ми да расте такъв. И той, слава богу, не прилича на нас с баща му. Заговаря дори непознати хора по улицата. Винаги ще си поиска нещо без да се притеснява. Не е грубиян, примерно да иска да свали някой от люлката, но си отстоява позициите. Насърчавам това поведение. Понякога правя забележки, ако забележа, че клони към нахалство. Добре е да не бъде смотан, но трябва да има и граници, това е мнението ми.