Дойде време и аз да напиша моята тъжна история тук. Нещо, което никога, никога не съм вярвала че ще ми се наложи да направя.
Връзката ни е от почти 10 години. Обичахме се, бяхме добре. Брак сключихме преди 3 години. След много години и трудности (опити да имаме дете правим още преди да се оженим) имаме малко момченце. От известно време знаех, че нещо не е наред. Мъжа ми гледаше само как да не е вкъщи, закъсняваше, лъжеше ме. Знаех, че нещо става, но не можех да допусна че точно той може да има друга. Не е такъв човек! Имахме проблеми, бяхме се отчуждили, наистина, но не знаех че нещата са стигнали дотам. Разбрах че има друга жена. Говорихме, каза че съжалява, че заради детето ще продължим напред, прекрати да се вижда с нея (вярвах му за това). Аз реших да дам втори шанс заради детето, а и не само, защото вярвах в доброто. И много скоро след това каза че не може повече. Че съжалява че изобщо се е оженил за мен, изкара ме толкова лоша, че чак ме боли. Че ако не е било детето, досега да сме се разделили. Причината да се отчужди така, е че имаше един период след бременността ми, когато не ми се правеше секс. Да, може би съм виновна че оставих нещата твърде дълго по течението. Трябваше да поговорим... Аз пределно ясно осъзнавам че не съм безгрешна, и е имало ситуации в които не съм постъпвала добре... но той е толкова озлобен към мен вече, че не вижда доброто у мен, а само лошите неща, и то преекспонирани в огромна степен. Не иска да проумее, че и той донякъде е виновен за това. Аз бих направила всичко за детето си, та аз обичам и мъжа си и съм готова да дам още един шанс на семейството ни, да простя забежката му. Но той обвинява за всичко мен. Не вярва че нещата могат да се оправят. Не вярва че мога да се променя. Просто явно няма желание. И така, оставам с малко дете на улицата. Жилището в което живеем е негово. Там претенции не мога да имам. При родителите си не мога да ида - сестра ми с мъжа й и децата живеят там. За квартира обмислям, но просто не виждам как ще се справяме физически с доходите ми...... Жал ми е за детенцето ми... много боли, боже, много. Знам, че ще помага за детето винаги и с каквото може, но това, което ще му причини няма как да се излекува. Не мога да повярвам, че ми се случва. Не мога да повярвам, че толкова години и такова страхотно дете не са достатъчна причина за да даде човек всичко от себе си, за да се опита поне да оправи нещата. той не е простак, не е безотговорен, не е лош човек... И щом постъпва така.... явно наистина нещата са необратими. Не знам какво ще правя, просто незнам.... незнам.
Съжалявам за обърканите си мисли....
Писах в "Родители, отглеждащи децата си сами", но малко хора споделиха мнение.... всъщност не знам дори какво очаквам някой да ми каже...