Загубили братче или сестриче

Аз съм имала сестричка,били сме близначки,като две капки вода..но тя си е отишла само 6 дни след раждането ни.Майка ми и до ден днешен/вече 33 години/когато говори за нея очите и се пълнят със сълзи и аз гледам да избягвам темата,Странното е,че и мене много ме боли от тази загуба и много пъти съм си задавала въпроса"какво ли щеше да бъде,ако тя беше до мен.."
за теб моя сестричке :

Плача и ми е мъчно като чета написаното от Вас момичета. Дали и моят син някой ден ще тъжи за  своето братче, което видя един единствен път?Дали го помни ???? ?goi, той също беше на 6 годинки  ..............

-за вашите братчета и сестрички !

Майка ми също е загубила дете преди да се родя аз. Доколкото знам е нямало сърдечна дейност (надявам се да се изразявам правилно). Не знам много подробности само, че е било някъде към края на май, защото мама ходи да пали свещичка всяка година. Мисля, че е било момиче, но не съм сигурна. Много пъти съм си мислила за това и какво би било да имам по-голяма сестра или брат. Дори не знам имал/а ли е име. Но някак си не събирам смелост да поразпитам мама. А дали има друг начин да разбера?

  за теб

рени нашите деца и на тях ще им е тежко ,затова че са загубили братче и сестриче ,не може да не им е тежко ,просто сега са малки и неосъзнават какво точно се случва .съжелявам момичета за вас ,които имате починали братя и сестри ,нека да почиват в мир .

Незабравям, така добре те разбирам! Споменавала съм неведнъж, че преди мен родителите ми са имали 3 момчета! Не си представям какво са преживели милите ми мама и татко да загубят последователно три деца! Това ми се е отразило в смисъл такъв, че съм била много пазено дете, трепереха ми постоянно и нямах голяма свобода. От друга страна винаги съм тъгувала, че нямам братя и сестри и раста сама, че нямам братска подкрепа, а съм можела да имам. Виждала съм им актовете за раждане, но много отдавна и не им помня имената, не смея да питам мама, защо да я натъжавам!
Но пък вече 2 пъти в живота ми се случва във важен момент да се появи някой, който да ми е подкрепа, да ме окуражи и накара да си повярвам и сякаш ми се иска да вярвам, че моите братя-ангели ми помагат, но пак е тъжно.

ех,мечтице,разбирам те.И моята сетричка е била до мен в най-трудните ми мигове,колкото и странно да звучи това.Тя се е казвала Ивелина,исках да кръстя дъщеря си на нея,но баща ми ми каза"недей,това име е само на сестра ти,а на майка ти и е достатачно тежко"...и аз уважих тази молба..той за първи и за последен път отвори дума за това..нали е мъж..прави се на силен,но знам че и неговата болка не е малка.
Липсваш ми,сестрице.. 

Ами аз и тук имам какво да напиша.И двете ми баби са загубили по едно бебе но тогава по онова време за каква медицина може да се говори.Но много ми става мъчно като си помисля как моето Цвете ще тъжи за братчето си все пак как ще й обременя съзнанието с тази тъга мъчно ми е така

Майка ми имаше няколко спонтанни аборта, всичките в края на шестия и началото на седмия месец. Последния си го спомням сякаш беше вчера - бебето се роди живо но живя само няколко дни (беше много малко, по тогавашните стандарти на медицината). Детския ми спомен е (била съм тогава около  осем годишна), как утешавам баба и мама, че всичко този път ще е наред. Винаги съм искала да имам брат или сестра. Това стана реалност три години по-късно. Цялата си бременност мама изкара по болници-серклаж и само на легло. Брат ми беше изключително болнаво дете-спастичен бронхит, н-броя бронхоспазми... всички в къщи бяхме тренирани за спешна помощ. Изпитвах неистов ужас да оставам сама с него (е, тази школа ми помогна да си гледам моите деца с изключително спокойствие). Винаги всички сме треперили над него. На 18 години едва не го загубихме-падна от 5-я етаж, монтирайки антена. Шокът беше страхотен за всички. Майка ми и баща ми рухнаха (психически и физически)-това толкова години чакано дете и да го загубят. Минах през деветия кръг на ада-рентгенови снимки при приемането му (трябваше да присъства роднина, а мама и татко бяха рухнали на успокоителни в друга стая), денонощно дежурство в стаята му, отскачайки само да нагледам мама и татко и дъщеря ми. Едва ли не по това зарязах собственото си дете, тогава на 3 г. (добре че живеех на 5 мин от Военна болница и всички роднини, останали с малко акъл в главата се грижеха за нея). Не стига и това, ами по това време аз бях бременна с второто ми дете. 
Ужасът, че мога да загубя и този път брат, а покрай него мама и татко ме мобилизира до крайност. Не мислех за себе си и за бъдещото ми бебе-исках само брат ми да се оправи, мама и татко да бъдат спокойни (до колкото може в тази ситуация) че има близък който да дежури до леглото му ( да следи монитори и изпълнява всички желания). Възстановителния период не мина много леко. Наложи се да се преместя в апартамента на родителите ми-заедно с щерката. Така ми беше по-лесно да се грижа за всички-за брат ми, дъщеря ми и родителите ми. Родих едва ли не в "суматохата", разпределяйки вниманието си към останалите. Багажа ми за болницата си стоеше в багажника на колата-звънах на майка ми , брат ми и на съпруга ми (редът е точно този), че отивам към Майчин дом за раждане, да имат грижа да приберат щерката от градина и да се стегнат да пооправят МОЯ апартамент и в близкия месец да не разчитат на мене. Май това се оказа лечебното хапче за всички. Брат ми (да е жив и здрав) пое инициативата

Моите родители са изгубили 4 деца - първо близнаци (мъртво родени), после още едно детенце (пак мъртво родено), след това се е родила сестра ми, която е жива и здрава, Слава Богу, след това в 6 месец майка ми е направила спонтанен аборт и идва моя ред - едва не ме е сполетяла съдбата на моите братя и сестри - увита пъпна връв, едва са ме спасили... Много често си мисля за нещастието, което е сполетяло семейството ми. Мъчно ми е за родителите ми, защото братята и сестрите не съм ги познавала, а и нямаше да познавам, ако те бяха живи (т.е. нямаша да ме има мен). Възхищавам се на силата на мама и татко да имат други деца. И естествено съм им много благодарна за цялата любов, с която са ме гледали! Често, когато имам някакъв проблем, си мисля, че всъщност нищо фатално няма, освен това да изгубиш близките си и най-вече дете.

ПОКЛОН пред всички изгубили най-святото на този свят! Нека Господ ви дари със сили да продължавате напред!

моята леля е загубила първото си бебе на 6м.Мъжът й и неговата рода са я изгонили,защото не могла едно бебе да гледа....Сега тя има 2 прекрасни породени дъщери-мои каки.Да са и живи и здрави!В семейството не се говори по случая,защото думите са излишни....

Моята маминка е загубила 2 деца...едно преди мен и едно след мен.
Момиченцето,което е трябвало да бъде моята кака е починало в 6я месец от бременността,след като бившата вече свекърва на мама я е накарала да простре прането и сама да си занесе лигена до балкона Естествено никой до ден днешен не желае да говори за това и се отрича.... За другото бебенце не знам много,само че го е загубила след развода с тате и че е било момченце. Сега имам сестричка на 9 годинки,която обичам безкрайно много. Разликата ни е 11 години. И с тази бременност мама имаше проблеми. Сестра ми се роди с дупка в непцето и много оплетена в пъпната връв. 3 месеца след раждането у нас беше кажи речи като болница. Тя не ядеше,караше предимно на глюкоза и хумана. Но постепенно започна да яде,да пълнее и си влезна в нормата. Когато стана на 1 годинка я оперираха,за да ѝ зашият дупката. Естествено благодарение на калпавите лекари за малко да я изпуснат,защото за такава операция се използват разграждащи конци,а те я зашили с обикновенни за рани,които бяха загнили и...не ми се мисли!
Сега моята сестричка е жива и здрава и е най-красивата принцеса на света. Въпреки всичко все още си задавам въпроса какво ли щеше да бъде,ако ги имаше моята кака и малкото ми братче. Никога няма да разбера. Но мама казва,че е за добро,защото така нямаше да ни има мен и сестра ми...
Все пак....поклон пред вас мои неродени братче и сестричке

За съжаление и аз се вписвам в тази тема.Имах сестра,беше на 17  когато почина при катастрофа.А аз бях едва 11годишна,за първи път губех близък човек.Незнаех как да се държа,дали да покажа мъката си или да я скрия...Само знаех че трябва да съм до мама и тати.Другия месец ще станат 10год от както почина и знаете ли за кое най много ме боли,че тогава стават и 40дни от както изгубих собственото си детенце.Никога не съм си помисляла че ще се обърна към мама с думите "мамо знам какво е да изгубиш детето си".Сърцето ми се разкъсва от мъка,дано двете ми принцеси да са заедно там горе....

поля Много е жестоко.........

поля, миличка, те са добре... 
доста ще си поплачете с твоята мама тогава...

Милички, изстрадали Душици,
Аз , слава богу не съм изгубила дечицата си , но вчера бях на погребение на едно 10 месечно момиченце. Много ми е тежко а на родителите е неописуемо тежко.
Аз имам една версия за смъртта на такива малки човечета. Според мен, човек се ражда на тази земя , за да се усъвършенства и да изкупи грехове от минали прераждания. И по тази логика след като толкова малки бебенца са си отишли от тази земя, толкова бързо, след раждането си, то те са съвършенни души и нямат грехове за изкупване. Затова си остават Ангели.
Смятам , че така по-лесно ще си изясните загубата и дано Ви стане по-леко. Борете се и не ги забравяйте, защото дори за краткия си живот те са Ви научили на много неща.


 Спи спокойно малко Слънчице, Габка!

И съм има брат.. но него го няма вече. Било е преди да се родя, и за него вкъщи не се говори. Аз разбрах от случайно изпусната реплика от баба ми, но не посмях да питам родителите ми. Щом са преценили да не ми казват-тяхна воля, явно така им е по- лесно. Но пък това обяснява, защо съм отгледана като писано яйце.
Винаги паля свещичка за него, макар да не знам дори името му. И съм сигурна че той ме закриля.

И аз ще се включа при вас    - година и половина  преди да се родя аз майка ми е загубила първите си две бебчета - близначета момченца. Живели са едва няколко дни. Никой не им е казал от какво точно са починали - обяснили са им, че бебчетата са се родили по-рано и са били много мънички. Едното е живяло повече - 5 дни, но изобщо не са му издали акт да раждане и смъртен акт, което винаги ми е изглеждало съмнително.
Мъжът ми също има едно починало братче - когато е бил на 2 години и не помни нищо. Бебчето е живяло 5-6 дена и са казали, че е починало от плевмония.
Майка ми е имала братче преди тя да се роди, то също е починало от плевмония, но е било на една годинка.
Сега  чакам първото си бебче и честно казано малко ме е страх, заради тези 3 бебчета - на майка ми и на свекърва ми.

Хайде и аз да се вкюча, през 1994 година загубих най голямата си сетра.
Нея най много обичах, нея чувстах като майка.
Сега когато 14 години вече я няма продължавам да се чувстам зле и подтисната.
Тя не беше бебе а едно 12 годишно дете, което никога не стана на 13
Когато майка е била бременна в 3 месец се е опитала да направи аборт, но се е отказала, но късно.
Сърчицето на малкото бебе било ранено.
И следкато се е родило, то се е борило за живот, но умря в моите прегрътки.

Само да можех да и кажа че много ми липства, че все още я обичам и че искам пак да ме прегърне.
Умря защото беше настинала лежа почти месец в една тъпа болница, и накря докторите и скасиха живота.

Майка изхвърли всички нейни вещи и аз от 1994г.28 октомври след погребение товече нея видях
Боли ме че я сънувам и немога да я гушна, че гробът и едно цвете няма.
Знам че тя там нее добре!

Смъртати не бе наказана никога сестричке!

А може би е по-добре ,защото  там със сигурност няма болка и страдание ....
Fallen_91, аз също съм изгубила дете със сърдечен проблем. Знам колко ти е мъчно и тежко.

Преди 6 години загубих моето братче. Остана на 19, завинаги.
Нямам силите да опиша защо и как. Само ще кажа, че беше насилствена смърт и че той беше съвсем здрав. Обичам го много и до момента не мисля, че съм приела смъртта му.

Много искам да изкажа моята тъга за вашите братчета и сестричета.
Слава Богу аз не съм преживяла такава трагедия,но мъжа ми е загубил батко си когато е бил на 7 годинки и въпреки,че не говорим никога за него,знам че често мисли и страда и чувствам някакси ,просто го чувствам,че има нужда от него,има нужда да се опре ,да му каже какво е постигнал и колко е щастлив.  Не мога да си позволя да отварям тази рана,но просто темата ме жегна и исках да споделя.Надявам се такова нещо да не се случва на никого

Майка ми също е била бременна с момченце преди мен , но поради лекарска грешка е направила спонтанен аборт..един единствен път ми е споменавала за това и не съм я питала повече,чудя се дали щяхме да си приличаме
за теб мое Неродено Братче

И моето братче стана ангелче на 12 години. Тази година ще станат 13 години откакто внезапно ни напусна. А днес щеше да стане на 25 години. Имам чувството, че колкото повече минава времето, толкова повече ми липсва. Страшно ми е мъчно, вместо да празнуваме днес, се чудя накъде да се обърна, за да скрия сълзите си. А като се обадя на майчето ми, не знам даже какво да й кажа. Чувствам се толкова сама...

  Много е тежко момичета, много!

И аз имам починала сестричка.Тогава бях на 6г.и бях безкрайно щастлива че ще си имаме бебе.Нямам много спомени от тогава ,но никога няма да забравя мама когато се върна от болницата без бебе и с очи пълни със сълзи.Никога няма да забравя и колко пъти съм я утешавала че пак ще си имаме бебе.Сестричката ми се е родила голямо бебе по думите на мама цели 5кг,но след два часа са съобщили на родителите ми че бебчето е починало.Причина прекъснат хранопровод.Ние също нямаме смъртен акт издаден и мама до ден днешен има съмнение че сестричката ми е жива.Баба ми по майчина линия също има починало бебче.Имала съм двама вуйчовци близнаци,но единият умира на 9 месеца от спукан апандисит.И баба по бащина линия има две деца починали преди баща ми.Леля мъртво родена и друга леля ,която умира на 3 г пред очите на баба ми.Пада една стена и я затиска догато си играела.

Вторият ми брат почина-Пламен...имам надеждата че ще го видя..и ще го запозная с дъщеря си един ден!

Ох, това за цветната бременност е покъртително, ужасно! Майка ми е била с цветна бременност с мен, всъщност добре че е било така иначе да ме няма сега...

Съвсем скоро разбрах (майка ми сподели), че съм имала брат-близнак и е починал веднага след раждането. Сега разбрах защо мама се притесняваше толкова много за моята бременност и защо изживя толкова тежко загубата на момченцето ми (тази година на 31.08. щеше да стане на 6 г.). А азс винаги съм живяла с усещането, че нещо ми липсва, че няма начин да нямам брат - много странно - вероятно е бил някакъв подсъзнателен спомен. Беше ми много тежко, когато разбрах...
Странно е да живееш с мисълта, че този човек сега можеше да го има и да е до теб.
Майка ми е решила да не ми казва, защото самата тя е загубила братчето си, когато е било на 3 г., а тя на 13 г.

  И аз съм родена след като моите родители са изгубили второто си момченце- на 4г. след лекарска грешка.Той е паднал от колелото си и си е ударил главичката,имало е т.нар."камшичен удар" , в резултат на което му правят една операция заради хематом,но никой не вижд ахематома от другата страна на удара
  Бях на 4г.,когато разбрах,просто татко ми каза една вечер,а аз не можех да разбера всичко,само,че моя батко,който много е исклал сестричка е починал...но баба ми не спря да ме сравнява с него и всичко беше в мой минус....Болеше ме.по детски..
   А наскоро го видах в съня си-голямо момче,обича моторите и много искаше кожено яке,рокерско...После купихме с майка ми едно и го дадохме на едно момче без майка.Знам,че той е добре,че ако иска нещо,ако се нуждае -ще се появи в съня ми,знам,че са заедно с татко и един ден ще се видим всички!

Моите съболезнования за загубата на сестричката ти. Били сте много близки, останали са ти много спомени. Ще извикваш тези спомени с нежност. Естествено, че няма да я забравиш.
Нека почива в мир.

Диди , толкова млада ... - за твоята обичана сестричка!