Загубили братче или сестриче

Аз съм имала сестричка,били сме близначки,като две капки вода..но тя си е отишла само 6 дни след раждането ни.Майка ми и до ден днешен/вече 33 години/когато говори за нея очите и се пълнят със сълзи и аз гледам да избягвам темата,Странното е,че и мене много ме боли от тази загуба и много пъти съм си задавала въпроса"какво ли щеше да бъде,ако тя беше до мен.."
за теб моя сестричке :

Плача и ми е мъчно като чета написаното от Вас момичета. Дали и моят син някой ден ще тъжи за  своето братче, което видя един единствен път?Дали го помни ???? ?goi, той също беше на 6 годинки  ..............

-за вашите братчета и сестрички !

Майка ми също е загубила дете преди да се родя аз. Доколкото знам е нямало сърдечна дейност (надявам се да се изразявам правилно). Не знам много подробности само, че е било някъде към края на май, защото мама ходи да пали свещичка всяка година. Мисля, че е било момиче, но не съм сигурна. Много пъти съм си мислила за това и какво би било да имам по-голяма сестра или брат. Дори не знам имал/а ли е име. Но някак си не събирам смелост да поразпитам мама. А дали има друг начин да разбера?

  за теб

рени нашите деца и на тях ще им е тежко ,затова че са загубили братче и сестриче ,не може да не им е тежко ,просто сега са малки и неосъзнават какво точно се случва .съжелявам момичета за вас ,които имате починали братя и сестри ,нека да почиват в мир .

Незабравям, така добре те разбирам! Споменавала съм неведнъж, че преди мен родителите ми са имали 3 момчета! Не си представям какво са преживели милите ми мама и татко да загубят последователно три деца! Това ми се е отразило в смисъл такъв, че съм била много пазено дете, трепереха ми постоянно и нямах голяма свобода. От друга страна винаги съм тъгувала, че нямам братя и сестри и раста сама, че нямам братска подкрепа, а съм можела да имам. Виждала съм им актовете за раждане, но много отдавна и не им помня имената, не смея да питам мама, защо да я натъжавам!
Но пък вече 2 пъти в живота ми се случва във важен момент да се появи някой, който да ми е подкрепа, да ме окуражи и накара да си повярвам и сякаш ми се иска да вярвам, че моите братя-ангели ми помагат, но пак е тъжно.

ех,мечтице,разбирам те.И моята сетричка е била до мен в най-трудните ми мигове,колкото и странно да звучи това.Тя се е казвала Ивелина,исках да кръстя дъщеря си на нея,но баща ми ми каза"недей,това име е само на сестра ти,а на майка ти и е достатачно тежко"...и аз уважих тази молба..той за първи и за последен път отвори дума за това..нали е мъж..прави се на силен,но знам че и неговата болка не е малка.
Липсваш ми,сестрице.. 

Ами аз и тук имам какво да напиша.И двете ми баби са загубили по едно бебе но тогава по онова време за каква медицина може да се говори.Но много ми става мъчно като си помисля как моето Цвете ще тъжи за братчето си все пак как ще й обременя съзнанието с тази тъга мъчно ми е така

Майка ми имаше няколко спонтанни аборта, всичките в края на шестия и началото на седмия месец. Последния си го спомням сякаш беше вчера - бебето се роди живо но живя само няколко дни (беше много малко, по тогавашните стандарти на медицината). Детския ми спомен е (била съм тогава около  осем годишна), как утешавам баба и мама, че всичко този път ще е наред. Винаги съм искала да имам брат или сестра. Това стана реалност три години по-късно. Цялата си бременност мама изкара по болници-серклаж и само на легло. Брат ми беше изключително болнаво дете-спастичен бронхит, н-броя бронхоспазми... всички в къщи бяхме тренирани за спешна помощ. Изпитвах неистов ужас да оставам сама с него (е, тази школа ми помогна да си гледам моите деца с изключително спокойствие). Винаги всички сме треперили над него. На 18 години едва не го загубихме-падна от 5-я етаж, монтирайки антена. Шокът беше страхотен за всички. Майка ми и баща ми рухнаха (психически и физически)-това толкова години чакано дете и да го загубят. Минах през деветия кръг на ада-рентгенови снимки при приемането му (трябваше да присъства роднина, а мама и татко бяха рухнали на успокоителни в друга стая), денонощно дежурство в стаята му, отскачайки само да нагледам мама и татко и дъщеря ми. Едва ли не по това зарязах собственото си дете, тогава на 3 г. (добре че живеех на 5 мин от Военна болница и всички роднини, останали с малко акъл в главата се грижеха за нея). Не стига и това, ами по това време аз бях бременна с второто ми дете. 
Ужасът, че мога да загубя и този път брат, а покрай него мама и татко ме мобилизира до крайност. Не мислех за себе си и за бъдещото ми бебе-исках само брат ми да се оправи, мама и татко да бъдат спокойни (до колкото може в тази ситуация) че има близък който да дежури до леглото му ( да следи монитори и изпълнява всички желания). Възстановителния период не мина много леко. Наложи се да се преместя в апартамента на родителите ми-заедно с щерката. Така ми беше по-лесно да се грижа за всички-за брат ми, дъщеря ми и родителите ми. Родих едва ли не в "суматохата", разпределяйки вниманието си към останалите. Багажа ми за болницата си стоеше в багажника на колата-звънах на майка ми , брат ми и на съпруга ми (редът е точно този), че отивам към Майчин дом за раждане, да имат грижа да приберат щерката от градина и да се стегнат да пооправят МОЯ апартамент и в близкия месец да не разчитат на мене. Май това се оказа лечебното хапче за всички. Брат ми (да е жив и здрав) пое инициативата

Моите родители са изгубили 4 деца - първо близнаци (мъртво родени), после още едно детенце (пак мъртво родено), след това се е родила сестра ми, която е жива и здрава, Слава Богу, след това в 6 месец майка ми е направила спонтанен аборт и идва моя ред - едва не ме е сполетяла съдбата на моите братя и сестри - увита пъпна връв, едва са ме спасили... Много често си мисля за нещастието, което е сполетяло семейството ми. Мъчно ми е за родителите ми, защото братята и сестрите не съм ги познавала, а и нямаше да познавам, ако те бяха живи (т.е. нямаша да ме има мен). Възхищавам се на силата на мама и татко да имат други деца. И естествено съм им много благодарна за цялата любов, с която са ме гледали! Често, когато имам някакъв проблем, си мисля, че всъщност нищо фатално няма, освен това да изгубиш близките си и най-вече дете.

ПОКЛОН пред всички изгубили най-святото на този свят! Нека Господ ви дари със сили да продължавате напред!

моята леля е загубила първото си бебе на 6м.Мъжът й и неговата рода са я изгонили,защото не могла едно бебе да гледа....Сега тя има 2 прекрасни породени дъщери-мои каки.Да са и живи и здрави!В семейството не се говори по случая,защото думите са излишни....

Моята маминка е загубила 2 деца...едно преди мен и едно след мен.
Момиченцето,което е трябвало да бъде моята кака е починало в 6я месец от бременността,след като бившата вече свекърва на мама я е накарала да простре прането и сама да си занесе лигена до балкона Естествено никой до ден днешен не желае да говори за това и се отрича.... За другото бебенце не знам много,само че го е загубила след развода с тате и че е било момченце. Сега имам сестричка на 9 годинки,която обичам безкрайно много. Разликата ни е 11 години. И с тази бременност мама имаше проблеми. Сестра ми се роди с дупка в непцето и много оплетена в пъпната връв. 3 месеца след раждането у нас беше кажи речи като болница. Тя не ядеше,караше предимно на глюкоза и хумана. Но постепенно започна да яде,да пълнее и си влезна в нормата. Когато стана на 1 годинка я оперираха,за да ѝ зашият дупката. Естествено благодарение на калпавите лекари за малко да я изпуснат,защото за такава операция се използват разграждащи конци,а те я зашили с обикновенни за рани,които бяха загнили и...не ми се мисли!
Сега моята сестричка е жива и здрава и е най-красивата принцеса на света. Въпреки всичко все още си задавам въпроса какво ли щеше да бъде,ако ги имаше моята кака и малкото ми братче. Никога няма да разбера. Но мама казва,че е за добро,защото така нямаше да ни има мен и сестра ми...
Все пак....поклон пред вас мои неродени братче и сестричке

За съжаление и аз се вписвам в тази тема.Имах сестра,беше на 17  когато почина при катастрофа.А аз бях едва 11годишна,за първи път губех близък човек.Незнаех как да се държа,дали да покажа мъката си или да я скрия...Само знаех че трябва да съм до мама и тати.Другия месец ще станат 10год от както почина и знаете ли за кое най много ме боли,че тогава стават и 40дни от както изгубих собственото си детенце.Никога не съм си помисляла че ще се обърна към мама с думите "мамо знам какво е да изгубиш детето си".Сърцето ми се разкъсва от мъка,дано двете ми принцеси да са заедно там горе....

поля Много е жестоко.........

поля, миличка, те са добре... 
доста ще си поплачете с твоята мама тогава...