Аватарнo - пустинна/ Тема 35

Замъкът Лястовиче гнездо (Swallow Nest Castle) е една от най-удивителните картини, сътворени от човешка ръка, които може да видите по крайбрежието на Черно море. Построен на върха на 40-метрова стръмна скала Лястовиче гнездо е вдъхновяващ замък в неоготически стил, построен в края на 19 век. Този красив дворец е издигнат на върха на скалата с изглед към морските води близо до Ялта, в южната част на Крим.

От построяването си до днес замъкът Лястовиче гнездо се е превърнал в символ на южния бряг на Крим, както и в едно от най-вълнуващите места за посещение по крайбрежието на Черно море. За тази южна част от територията на Украйна тази декоративна крепост е една от основните туристически забележителности.

Всичко започва, когато един ранен от Кримската война герой пристига за лечението си по тези земи. Той получава земя, включваща и красивата скала Аурора, върху която днес е надвиснал Лястовиче гнездо. Войнът от войната решава да построи своя неголяма дървена къща, която нарича „Замъка на любовта”.

Не е ясно обаче дали това наименование е свързано с някоя романтична любовна история или идва от красотата на тукашната природа на Крим. Годината е 1877 и едва ли този анонимен военен е подозирал тогава, че на това място век по-късно ще се намира една от най-интригуващите забележителности на Украйна.

По-късно собствеността на тукашната земя на нос Ай-Тодор (Ai–Todor cape) преминава в ръцете на съдебния лекар на руския цар – Тобин. В началото на 20 век собствеността върху дървения „Замък на любовта ” преминава към един немски индустриалец, направил цяло състояние от добив на нефт в Баку.

Замъкът Лястовиче гнездо

Swallow Nest Castle  

През 1911 година Baron von Steingel предприема реконструкцията на дървения имот и само за една година го превръща във вдъхновяващия неоготически замък, който е надвиснал днес над Черно море.

Оригиналната конструкция на замъка Лястовиче гнездо е дело на руския архитект Leonid Sherwood. Мнозина сравняват необичайната архитектура на Лястовиче гнездо с тази на Нойшванщайн, Бабелберг (Babelsberg) и Щолценфелс Stolzenfels. По атрактивното си разположение на скалите край морския бряг Лястовиче гнездо доста напомня и на кулата Белем.

През 1914 година неоготическият дворец е продаден и започва да функционира като ресторант, а малко след това за кратко време след Руската революция от 1917 година, Лястовиче гнездо е вече една популярна туристическа дестинация. Едно мощно земетресение от 6-7 по скалата на Рихтер нанася големи щети на замъка.

Цялостното му състояние остава добро, но в следващите 40 години Лястовиче гнездо остава затворен за туристически посещения. Цялостната реставрация на замъка Лястовиче гнездо започва през 1968 година.

Днес самият дворец не може да се види от преминаващия на близо главен път, но за сметка на това човек може да се ориентира къде е Лястовиче гнездо по туристическия поток. Оригиналният интериор на двореца е бил съставен от фоайе, зала за гости, стълбище към кулата, и две спални на две различни нива в рамките на кула.

Някъде далече – на брега на голяма река, се издигал замък. Той бил толкова стар, че кулите му се ронели в бавните води, тесните прозорци потраквали самотно от вятъра и само гласът на една стара сова се чувал нощем из тъмните коридори. Понякога голямата врата на замъка се отваряла и от нея излизал красив принц. Той яхвал коня си и бавно се отправял към тъмната гора, която ограждала замъка. Там растяло странно дърво. В него всичко било наполовина: стройното високо стебло, кичестата корона, цветовете напролет и плодовете през есента. Това дърво било разделено на две половини, но едната от тях я нямало. Старата бавачка разказвала легенда за него и всички в царството го наричали “Та”. Възрастната жена не била чувала как се казва другата половина и принцът не вярвал някога да я намери. А много му се искало да го направи, защото в легендата се говорело, че когато двете половини на дървото се съберат отново, в царството ще се върнат радостта, любовта и благополучието. Да, принцът бил самотен и тъжен.
   Годините минавали, сезоните се сменяли, дървото Та растяло стройно и високо, но наполовина. Принцът чувствал, че и неговият живот е като това дърво. Нямало с кого да сподели нито своята радост, нито своята тъга. Нямало с кого да свири на четири ръце на старото пиано, нито пък имало с кого да чете приказки от книгите, подвързани с потъмняла, мека кожа. Вече не плувал в сините води на реката, не бродел из влажните гори, не посрещал изгревите на високата кула, нито пък чакал залезите, защото нямало с кого. Принцът бил много самотен и много тъжен.
   Понякога гледал голямата, широка река, която се плискала в основите на замъка. Отсрещният бряг бил много, много далече. Сутрин тънел в мъгли, а привечер – в призрачна мараня. Принцът не знаел какво има на другия бряг, защото никой, никога не бил стигал до там. Може би само един много стар човек, когото всички наричали Лодкар, но нито се знаело какво било това име, нито пък някой го познавал.
   Един ден принцът решил да тръгне надолу по брега на реката и да потърси този стар човек, който се казвал Лодкар. Все от някъде трябвало да започне и той се отправил на пътешествие.
   През дългите дни на самотното пътуване срещал много хора, но никой не знаел истината за дървото Та и не познавал човек на име Лодкар. Това още повече натъжавало принца, но той продължавал да върви надолу по реката и не губел надежда, че някой може да му помогне.
   В една топла привечер, младежът видял малка, дървена хижа и почукал на вратата. Изнемощял глас се обадил отвътре и го поканил да влезе. На ниско столче до прозореца седял стар човек и кърпел още по-стара рибарска мрежа. Вятърът, слънцето и водата така били изсушили тялото му, че самият той много приличал на риба. Принцът поздравил и попитал дали може да остане да нощува, защото навън вече мръквало. Старецът не само го поканил, но и много се зарадвал, защото и при него рядко се отбивали хора. За първи път, откакто напуснал замъка, принцът се решил да разкаже защо е тръгнал на път и какво търси. Така възрастният човек разбрал, че до него седи владетелят на тези земи и го моли за помощ. Той вече бил много, много стар и решил, че е дошло време да разкаже своята история. А единственият човек, който имал нужда от тази история, бил  бъдещият цар.
   - Ти, синко, никога не си виждал лодка. И няма да намериш човек в това царство, който е виждал. Защото твоят дядо – старият цар, преди много години издаде жестока заповед: да бъдат унищожени и изгорени всички лодки и нови да не се строят. Смърт грози всеки – рибар, търговец, пътешественик, артист и войник, който се осмели да минава с лодка през тази част от реката, която прекосява неговите владения. Най-напред хората не вярваха, че царят ще следи зорко за изпълнението на тази заповед. Реката беше целият им живот- от нея се хранеха, водата идваше от нея, по тази река стигаха до далечни и непознати земи, за да търгуват и да воюват. По тази река идваха странни хора и носеха невиждани по своята красота платове, украшения, съдове, оръжия и книги. Свещени книги, които народът разбираше. Царството беше силно и богато, защото светът знаеше за него, благодарение на Голямата река. Но царят не отстъпи. Погуби много хора и пак не отстъпи. Тогава – с последните здрави лодки, младите напуснаха земите си и потърсиха нов живот далече от родните места. Всичко запустя. Вече никой не идваше отникъде и никой никъде не отиваше. Хората подивяха и се затвориха в себе си. От мен да знаеш, синко: за човека само хляб и вода не стигат. Човешката душа иска да е свободна и, ако няма свобода, която да я храни, тя отлита като птиците другаде. В тази земя останаха тези, които искаха само хляб и вода или пък бяха прекалено стари, за да тръгнат по света. Затова е тъжно царството ни. Утре, ако съм още жив, ще те заведа на едно тайно място. Ще ти покажа нещо, което съм скрил, още преди да бъдеш роден. Защото сега, каквото и да ти разказвам, нищичко няма да разбереш.
   - Но ти не ми каза за човека, който се казва Лодкар и е ходил на другия бряг на реката. Нито ми каза дали знаеш нещо за дървото Та в гората до замъка – тихо му припомнил принцът.
   - По тези земи всички бяхме лодкари – тъжно се усмихнал старецът. – Единственият жив от тях сега, съм само аз. Аз съм този, когото търсиш. И само аз мога разкажа историята на онова дърво, защото съм виждал и другата му половина. Тя расте на отсрещния бряг на Голямата река, в гората край един друг замък и се нарича Ра. Когато двете половини на дървото се съберат, отново ще тръгнат лодките по широката река, ще дойдат нови хора – учени, мъдри и странни и животът в нашето царство ще се възроди.
   Принцът онемял от изненада. Не можел да повярва, че този старец – сух като пръчка, знае истината за хората от легендата на неговата бавачка. Той едва сега разбрал, че това съвсем не е легенда, а истинска, човешка история – забранена отдавна и забулена в тайните на годините.
   - Аз никога няма да отида на другия бряг, лодкарю – с въздишка казал принцът. – Нямам лодка, нито пък мога да я построя. Казваш, че моят народ е забравил това знание. А дали ти ще си спомниш нещо от него?
   - Време е да поспим, синко. Уморих се. И утре е ден, може би дори по-хубав от днешния – подсмихнал се старецът и прилегнал на дървеното миндерче до огнището.
   Принцът излязъл пред хижата и се загледал в бавните води на широката река. Чудел се защо по-рано не е събрал кураж да тръгне на път. Колко ли непознати брегове е щял да види, други хора и приказни, нови земи? Къде е бил този копнеж, който сега изпълвал до край сърцето му и не му давал нито сън, нито спокойствие? Всичко в пъстрите книги, подвързани с потъмняла, мека кожа, е било истина! Кой да му укаже, че това е историята на света отвъд земите на царството? Принцът бил много тъжен и още по-самотен. Но само до сутринта.
   Щом слънцето изгряло и подпалило пожар в тъмните води на реката, старецът се показал на вратата на хижата.
   - Тръгваме, синко! Каквото и да се случва на този свят, винаги идва време за друго.
   Двамата прекосили мочурлива долина и навлезли в тъмна, влажна гора. Високите дървета били покрити със страховити дантели от мъх и жилави, диви лозници. Пак приближили реката – чувал се тихият глас на вълните. И изведнъж принцът видял черното гърло на голяма пещера. Старецът пъргаво прегазил плитчината и го приканил да го последва. Вътре съвсем не било тъмно – високо от тавана - като водопад, се изсипвала светлина. Встрани от входа, повдигнати върху правоъгълни камъни, били наредени…лодки! Красиви, насмолени и нашарени, те си стояли като изрисувани вчера и очаквали някой да ги спусне на вода. Очите на принца били на път да паднат от лицето му! Старецът се смеел с къдрав, младежки смях.
   - Е, синко, това са лодките, за които от младини се грижа всеки ден. И понеже нямах жена и деца, те бяха моето семейство. Сега седни. Ще ти разкажа историята на вълшебното дърво, която е тъжна като живота в нашето царство.
   По времето, когато твоят дядо – старият цар, издаде своята черна заповед, баща ти реши да вдигне сватба, за да зарадва своя нещастен народ. С един от последните кораби, спрели в голямото пристанище, в царството пристигна неговата невеста. Тя беше красива и нежна принцеса от далечни, южни земи. Като зестра носеше само едно малко дръвче със сребърни клонки, златни листенца и пъпки от кристали. Прекрасното дърво беше посадено в голяма раковина от разноцветен седеф, който блестеше по-ярко от слънце. Когато принцесата беше радостна, дървото пееше ангелски песни и всички наоколо бяха неизмеримо щастливи. Когато южната красавица тъгуваше, дръвчето тъгуваше заедно с нея и се обливаше в сълзи от скъпоценни камъни. Старият цар веднага разбра, че в неговото царство се е случило най-хубавото събитие. Стига принцесата винаги да е тъжна. Колкото повече мъка, толкова повече сълзи. А от сълзите на вълшебното дърво, царят щеше да стане най-богатият човек на света. За беда, принцесата не плачеше често. Тя хареса Голямата река, красивите планини, горите, добрите хора и принца – твоят баща. Свитата, която доведе със себе си, започна да стяга най-великолепната сватба на земята.  От далечни царства пристигаха все повече гости и носеха скъпи подаръци. Принцесата беше щастлива и ангелски песни огласяха царството. Хората заживяха с нова надежда.
    Малко преди дългоочаквания ден, старият цар – твоят дядо, извика баща ти. Каза му, че на народа хич не са му нужни ангелски песни и любов, а работа от сутрин до здрач, здрави закони и много пари, за да е славно и силно царството. Той му заповяда да е сдържан, суров и студен с бъдещата си съпруга, защото богатството може да се увеличава само от нейната скръб и отчаяние.
   Тайните наставления на царя били чути от една девойка, която веднага отишла при принцесата и разказала за неговите грозни планове.
   Красавицата изобщо не се разплака. Тя толкова много се ядоса, че дебел лед скова реката посред лято и сняг затрупа пътищата, планините и горите. Царството беше пред катастрофа. Старият цар отново извика сина си и  му заповяда да вразуми бъдещата си съпруга, но самият той вече беше много уплашен. Не знаеше какво още може да направи това странно дърво, което живееше според сърцето на принцесата.
   Твоят баща познаваше лошия нрав на дядо ти. В тъмната, студена нощ, той помоли принцесата да събере свитата си и да се приготвят да преминат ледената река. Искаше да заживее с нея далече от деспотичния и алчен цар, който готвеше нещастен живот за него и народа му. Заедно с тях тръгнаха много жени, мъже и деца.
   Сутринта, когато слънчевите лъчи запалиха огньове във водите на  Голямата река, нямаше и помен от сняг и лед, но и ангелски песни не се чуваха. Вълните носеха на гребените си скъпоценни камъни, диаманти и перли. Хората ги събираха на купчини по речния бряг и се чудеха какво се е случило през нощта в студените води на реката. После разбраха и заплакаха. Лодката, с която плавал принцът – твоят баща, се разбила в огромен леден къс и тъмните води го погълнали. Обезумяла от скръб, принцесата му подала вълшебното дръвче, за да го изтегли. Когато принцът се хванал за нежните клонки, дръвчето се разцепило на две. Тежките води на реката го повлекли на една страна, а принцесата и нейната свита – на друга. Всеки държал в ръката си половината от вълшебното дърво, водата ги отдалечавала един от друг, а реката се пълнела с диаманти и скъпоценни камъни.
   След време принцът – твоят баща, посади дръвчето на една слънчева поляна в гората, която огражда замъка. След много лета се ожени за твоята майка. Но никога не забрави своята голяма любов – нежната принцеса от далечните, южни земи. Прекарваше много време край половинката от вълшебното дърво. Наричаше го Та. Така го запомни и народът му.
   Старецът замълчал. Дълго се взирал във водите на реката, които се влачели край пещерата. После продължил разказа си.
   - Момичето, което обичах, замина през онази нощ с принцесата. Понякога, когато нямаше луна и стражите се страхуваха от речните духове, аз измъквах лодката от пещерата и прекосявах реката. Стигах на другия бряг, прегръщах своята любима и тръгвах обратно. Преди слънцето да запали пожари във водата призори, аз прибирах лодката и нещастен се скривах в колибата си. През една такава нощ, моето момиче ми каза, че принцесата е засадила половинката от дървото край замък на брега на реката и го нарекла Ра. Преди да замине за своята стара родина, тя направила заклинание: когато двете половинки се съединят отново, от тях да се роди красива, мъдра и справедлива принцеса и в двете царства да настъпи любов и благополучие. Сега, синко, ти трябва да решиш дали ще донесеш половинката Ра или ще занесеш половинката Та на другия бряг. Лодката е тук. Ще ти помогна да я свалиш на вода. Ти ще можеш да я управляваш, защото си от речен народ.
   Принцът и старецът свалили лодката на вода и младият мъж продължил своето пътешествие към другия бряг на реката. Там – на една слънчева поляна край порутен, изоставен замък, той намерил половинката Ра. Взел я със себе си и отново преплувал реката. Когато стъпил на брега, нещо вече било различно. Конят му нетърпеливо тръскал гривата си и чаткал с копита по речните камъни. Принцът благодарил на лодкаря, метнал се на седлото и тръгнал към дома. След много дни най-сетне пристигнал на поляната в тъмната гора. Половинката Та меко сияела и хиляди звънчета звънели в утринния въздух. Той скочил на земята и приближил. Клоните на Та и Ра се протегнали и нежно се прегърнали. Двете половинки на вълшебното дърво се съединили и то заблестяло в златно и сребърно. Нежна музика и хор от ангелски гласове събудили царството. Когато слънчевите лъчи запалили пожар във водите на Голямата река, златните листенца на вълшебното дърво се разтворили. На земята се спуснала Та- и- Ра – красивата, мъдра и справедлива принцеса Тайра, която донесла в царствата на двата бряга  радост, любов и благополучие.

Замъкът Арундел е средновековно съкровище и се намира в южната част на Англия, на около четири мили северно от Литълхемптън. Крепостта  е извисена над едноименното градче, което се намира на 80км югозападно от Лондон.

Арундел е построен през XI век от тогавашния граф на града Роже дьо Монтгомъри. Замъкът има гледка към река Арун и отвъд стените си крие  хиляда години история.

Замъкът е построен по време на царуването на Вилхелм
Завоевателя – 1068 година, като идеята е била двореца да служи за защитно укрепление на реката. След смъртта на графа, замъка е под властта на Хенри I, а след смъртта му попада в ръцете на втората му съпруга. В следващите векове замъка принадлежи на Хенри II, който след това го завещава на Ричард I, който е известен още като Ричард Лъвското сърце.

Между 1642-1645 година Арундел претърпява две тежки поражения, но след това е напълно възстановен от Чарлс Хауърд, 11-тият херцог на Норфолк. През 1846 година кралица Виктория решава да посети двореца и това подтиква тогавашния 13-ти херцог да направи още ремонти. След посещаването й всяка стая, в която е била и до днес са известни като Покоите на кралица Виктория.

Днес постройката е частна собственост на херцога на Норфолк и неговото семейство, но по-голямата част от замъка и градините са достъпни за туристи. Забранено за влизане е мястото, където живеят собствениците на двореца. За по-голямо удобство на посетителите в замъка има ресторант и магазин за сувенири.

В Арундел могат да се видят старинни картини и мебели от различни периоди и прозорци със стъклописи. Има и множество скулптори и гербове, зад който стоят хубави дърворезби.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%B0%D0%B … D1%80%D0%B5%D1%86
Oтвън не изглежда като типичните дворци с кули и прочие..Но пък градината и интериора вътре..

Тя се намира в подножието на Стара планина в пряка близост до село Анево и град Сопот. Тя е една от най-запазените български крепости, според арехеолозите е построена по време на Второто Българско Царство. Намира се на 850 метра надморска височина, стената й е ограждала двор от 5 декара, стените й са били високи до 14 метра. Има теория, че крепостта е била един от кварталите на средновековния град Копсис, което всъщност се смята за едно от старите имена на моя роден град Сопот. Вътре е имало и манастирски комплекс, който пък е построен върху останките на още по-старо сдание, датиращо от около 5-ти век. Намерени са и свидетелства за заселване на местността още от античността, първите заселници вероятно са били от тракийски произход. Според някои исторически документи Копсис е била столица на Смилец, който е български цар за няколко години през 13-ти век.

Химедзи (Himeji Castle), е един от най-древните запазили се до днес замъци в Япония, както и е сред най-популярните туристически обекти. Общо комплексът се състои от 83 сгради, а практически всички те са построени от дърво. Строителството на замъка в подножието на планината Химе, област Харима, е започнало в средата на ХІV век. Той получава името си заради особената изчистеност на  формите и елегантността, която напомня прекрасна белоснежна птица.
Химедзи служи като образец за безброй замъци, строени от следващите поколения. Неговият висок каменен фундамент, изключително белите стени, бойниците и амбразурите стават неизменна част от арсенала на японските архитекти.
Първоначалният замък, построен от 1333 до 1346 г., неведнъж преминава от един самурайски клан към друг. Към края на ХVІ век замъкът претърпява сериозни щети по време на междуособиците и се налага да му се направи сериозен ремонт. Именно тогава се появяват почти всички съвременни съоръжения, над които на височина 45 метра се извисява главната му кула.
Широката градина около замъка е с формата на спираловиден лабиринт с множество фалшиви коридори, които да принудят нападателят в продължение на часове да се лута в кръг, докато по него се води стрелба. Това хитроумно за времето си нововъведение обаче досега никога не е било проверено в реална битка, тъй като след края на строителството в тази част на Япония настъпват относително мирни времена. През следващите две столетия в близост до замъка израства градчето Химедзи. През 1871 г. Замъкът на бялата чапла е иззет от собствениците и е продаден за 23 йени. Към края на Втората световна война околностите на замъка са подложени на сериозни бомбардировки от американската авиация, но самият той остава невредим.

„Двореца” е бившата лятна резиденция на румънската кралица Мария Александрина Виктория де Единбург (1875 г. – 1938 г.). Той е разположен на около 2 км югозападно от град Балчик, в красива местност между балчишките скали и морето. Има статут на архитектурно-строителен паметник на културата и паметник на градинарското и парково изкуство, обявен със Заповед № 09-128 на Министерството на културата от 18.04.2002 г.

По време на Междусъюзническата война (1913 г.) румънската армия окупира част от Добруджа и в границите на Румъния попада град Балчик. Румънски интелектуалци оценяват красивата природа на региона и през 20-те години на ХХ в. много видни румънски аристократи и хора на изкуството купуват тук имоти. Кралица Мария била доведена от свои приятели в Балчик и останала очарована от природата и духа на града. Решила да построи тук своя лятна резиденция, като имала строго изискване към проектантите – строежът на вилата да не наруши природата, а да допълва красотата й.

Резиденцията е проектирана от италианските архитекти Америго и Аугустино през 1924 г. Оформена е с красиви праговидни тераси по стръмния морски бряг, през които водата от два извора тече по специални каменни канали и прелива във водни огледала и водопади.

Стилът на новите постройки е в унисон с този на заварените, а старите мелници са реставрирани. Запазен е и контрастът на белите скали и червените покриви, характерен за града.

Изградени са параклиси, дворове, паркове, чешми и сгради в различни стилове – типичен български, византийски, римско-арабски, мавритански, трансилвански и др.

Паркът по протежение на крайбрежието е разработен от швейцарския градинар Жул Жани. Ивицата има 60-70 метра ширина и е дълга повече от 400 метра. Християнски и мюсюлмански символи се преплитат в кладенци и градини, а цветята и декоративните кюпове за градините са били закупувани от различни точки на света.

Комплексът е съставен от няколко вили и постройки с характерно излъчване. Вила „Синята стрела” е построена през 1931 г. и се издига на ръба на скалата, над морския бряг. В нея по различно време са живели принц Николай - вторият син на кралица Мария, и принцеса Илеана - най-малката й дъщеря. Сега там са разположени галерия и дегустационна зала за вина.

До административната сграда на комплекса, върху каменна колона се извисява статуя на Св. Мартин - покровител на румънското кралско семейство.

В непосредствена близост до терасите е оформен красив водопад с височина на пада 25 метра. Друг, по-малък водопад, се спуска от „Градината на Аллах” през дебел зид по триструйна чешма в дълбок каменен басейн.

Параклисът „Успение Богородично" е построен през 1932 г. и се намира в друга красива белоцветна градина. Дърворезбованият трон и иконостасът обаче са изработени още през 1721 г. и са купени специално за параклиса от остров Кипър.

От параклиса се стига до градина с лилиуми, наречена „Градината с кръстовидното водно огледало”, издълбано като кръст в каменна тераса, опасана от тежки корабни вериги. Оттам по белокаменни стълби се стига до "Гетсиманската градина", заобиколена от цъфтящи през пролетта черни лалета. В "Гетсиманската градина" растат редки дървесни и храстови видове - хинап, райска ябълка, нар, смокини, холандски лалета с най-различни нюанси, бегонии, кремове и други.

В северната част на градината е разположена малка постройка, която е съществувала още преди да бъде построен дворецът. От стената й извира силна струя вода, за която се вярва, че е лековита. Там е построено малко параклисче – аязмо.

Oт „Гетсиманската градина” през порти от ковано желязо се преминава в градината „Мави дълга" (Синята вълна). Тя е изградена по протежение на най-ниската крайбрежна тераса между 1930 и 1933 г. Каменни пътеки разчертават градината на отделни кътчета. Тук расте магнолия, както и много рядък и ценен екземпляр за парка – котонеастър.

Градината с водните лилии е наречена „Английския двор” и се пази от ледения морски вятър от масивни зидове.

От "Английския двор", през чимширен плет, две стъпала отвеждат до сводест, каменен мост, напомнящ „Моста на въздишките” във Венеция.

Реставрираните воденици днес се използват за хотелска база на комплекса.

Кралица Мария умира на 18 юли 1938 г. в Синая – Румъния, а сърцето й по нейна заръка е поставено в малко златно ковчеже и върнато в параклиса „Успение Богородично” в „Двореца”, откъдето през септември 1940 година е върнато в Румъния.

Замъка Нойшванщайн, наричан още „Замъкът на лебедовата скала“, е разположен на горист хълм в подножието на Баварските Алпи близо до границата с австрийската провинция Тирол. До него се достига по виещ се път, който води от долината до главния вход. Фасадата на замъка е в автентичния стил на германските рицарски крепости. Повечето от помещенията са декорирани със сцени от средновековни легенди, а тронната зала е във византийски стил, вдъхновена от „Света София” в Истанбул. Нойшванщайн е толкова впечатляващ и до такава степен олицетворява детската представа за приказен замък, че вдъхновил дори Уолт Дисни да го използва като модел за двореца от приказката за „Спящата красавица”, а централната му фасада – за лого на компанията си.

Представям Ви един от най-очакваните хотели на 2012. Разположен в живописната Тоскана, Италия, в старинен замък от X век.
Costello======. Подложен на 7 години реставрация, за да се превърне в луксозното място, което е днес. Дизайнерите, работили по възстановяването, са съхранили максимално историческите специфики на приказното място. За да го превърнат в един луксозен паметник на миналото.
41 стаи, оформени в индивидуален стил със средновековни оттенъци. Спортен център и SPA салон, изискан ресторант, семейна пицария и кафе-бар за всички гости.
Любителите на местната история могат да посещават увлекателен кулинарен курс или да опознаят района чрез специализирани екскурзии.
Цените в Costello ======започват от 630 евро на вечер. Богато място за щедри посетители.

Нойшванщайн се намира в Южна Бавария и без съмнение е един от най-често фотографираните обекти в Германия. Амбициозният проект на Лудвиг ІІ започва през 1869 г. Той обединява елементи от сградите на замъка Вартбург и Замъка на Свещения Граал от операта на Вагнер “Парсифал”. Главната цел на дворецът е била да служи като убежище, тъй като две години след като се възкачва на баварския трон през 1864 г., Лудвиг ІІ е принуден да предаде властта на прусите. За да компенсира омразата към кралския престол, той отдава все повече от своето време на изящните изкуства, като създава свой приказен свят, далеч от реалността. И така този приказен замък става дори прототип на двореца от приказката за „Спящата красавица" от която бях вдъхновена и аз  Blush

инфо на английски: http://en.wikipedia.org/wiki/Mont_Saint-Michel
руски
български

Японската нация е известна със своя стил и минимализъм. И въпреки, че в техните помещения и сгради не може да видите европейската пищност и претрупаност, пак може да ахнете при вида на една японска къща. Или замък. Замъкът Мацумото е един от трите най-известни замъци в японската история. Заедно със замъка Химеджи /Замъкът на бялата чапла/ и Кумамото, той затваря триъгълника на невероятните архитектурни постижения на цяла една нация.

 Мацумото се намира в префектура Нагано, в град Мацумото. Строен е в края на 16-ти век, той е един от символите на Япония. Замъците от типа на замъка Мацумото се наричат “hirajiro”, който е замък в равнината, а не хълм или в планината. По времето, когато е строен - 1592 до 1614 година, мирът по японските земи все още не е бил установен. Ето защо и главната функция на замъкът е била защитна. Тогава са били построени кулата и втория, по-малък купол на замъкът "Мацумото", а когато през 1635 година военните заплахи за областта стихнали, тържествено била построена и открита трета кула, която служела за наблюдение на Луната. Днес това чудо на архитектурния гений с право е част от националното богатство на Япония.

 Нещо наистина много интересно се намира на вторият етаж на замъкът-музей. Това е един музей на оръжията, които са се ползвали по японските земи от древни времена до наши дни. През годината в района може да станете свидетели на различни културни мероприятия. Всеки, който иска да го посети може да го направи всеки ден от 8:30 до 17:00 часа. През лятото работното време се удължава до 18 ч. Единственото време, през което замъкът не работи за посетители е в периода от 29 декември – 3 януари.

 Величествеността и в същото време простотата на замъкът "Мацумото" може да впечатлят всеки един турист, прекрачил прага му. И нито един не би останал равнодушен. Дори за момент може да се пренесете в 15-16 век, седнали под цъфналите черешови дръвчета, вдъхвайки нежния аромат, далеч  от напрегнатото ни съвремие.

Замъкът Уиндзор в гр. Уиндзор, Бъркшир, Англия, е една от най-посещаваните исторически забележителности в Англия.

Един от символите и стожерите на британската национална идентичност, Уиндзор е най-старият замък във Великобритания, а със своите 1000 стаи и най-големият обитаван замък в света. Сегашната кралица Елизабет Втора е прекарала голяма част от детството си в него.
Замъкът Уиндзор се намира на 34 км западно от Лондон.

Екатерининският дворец се намира в едно от извънградските имения на царската династия Романови - Царское село.Строителството на двореца е започнало през 1717 година по поръчка на Петър Велики, като подарък за своята втора съпруга Екатерина I и в първоначалният си вид е представлявал скромна двуетажна постройка. Своето неповторимо величие Екатерининския дворец дължи на императрица Елизабет, която е дъщеря на Екатерина I и Петър Велики. Дворецът е завършен през 1756 г. и изобилства с изкусно декорирани синьо-бели фасади с позлатени атланти, кариатиди и пиластри, заобграден с обширни паркове и градини с разнообразна и завладяваща декоративна архитектура. Вътрешната част на Двореца е не по-малко впечатляваща. Акцентите са т.нар. Златна анфилада, Голямата зала, позната също като Зала на светлината, използвана за пищни балове и приеми, Портретната зала с чудните портрети на Екатерина и Елисавета, Картинната галерия, в която почти всеки сантиметър от пространството по стените е покрит с великолепни платна от 17-ти и 18-ти век и, разбира се, легендарната Кехлибарена стая, смятана за осмото чудо на света. За да изпълни тази стая архитектът използва пана от кехлибарените мозайки, подарени на Петър от пруския крал Фридрих-Вилхелм I, като ги допълва с позлатени дърворезби, огледала, мозаечни пана, създадени от флорентински и руски майстори /общо 450 кг кехлибар/, а също така и мозайки от скъпоценни камъни от Урал и Кавказ.
Кехлибарът е около половин тон, а цената му десетократно надвишавала тази на златото. Стаята е завършена през 1770 година. През 1941, когато германските войски завземат Царское село, Кехлибарената стая е опразнена за 36 часа, а имуществото и пренесено с кораб в Кьонигсберг. Каква е съдбата му е неизвестно. Издирването на скъпоценностите вече официално е прекратено. През 1982 година започва възстановяването на Кехлибарената стая, което продължава повече от 20 години и е на стойност 12 млн щатски долара.

Аватар- моя милост в Орлик Laughing
И в подписа отляво надясно- Кривоклат, Пернщайн (това е замъкът на Арабела, и съвсем наскоро се появи в Wanted с Анджелина Джоли и Джеймс Макавой) и коронния замък Карлщайн.

Замъкът в Единбург (Edinburgh Castle) е най-популярният символ на шотландския град. Датиращ още от 11 в. този красив дворец е издигнат върху скалите на Касъл Рок, които се извисяват над шотландската столица. Това място е било идеално с разположението в миналото срещу нападенията на недоброжелатели - като се започне от римско време и се стигне до 18 в.
Над входа на замъка има надпис на латински – „Nemo me impune lacessit“ („Никой не може да ме нападне безнаказано“).
Районът е бил населен още преди новото летоборене, но като владетелска крепост то просъществува в периода 9-12 в. През 9 в. е бил кралска резиденция на Малкъм Кенмор и съпругата му Маргарита. През следващите векове той се използва и като военен форт.
В началото на 11 в. наричали Единбургския дворец „Замъкът на девиците". Легендите разказват как пиктите, които са били предшествениците на шотландците, държали затворени тук благородните девойки, за да не бъдат обезчестени. Три века по-късно най-почитаният шотландски крал Робърт Брюс заповядал да разрушат Единбургския дворец, за да не попадне в ръцете на английските войски. След двайсет години, когато Шотландия се сдобила с независимост, Единбургският замък бил възстановен.
Покрай Единбургския дворец е разположен параклисът „Сейн Маргарет”, който се счита за най-старата покрита постройка на територията на страната. Няко смятат, че той е бил построен по време на царуването на самата Маргарита, но други са на мнение, че е бил издигнат от някои от нейните синове.
За многовековната си история замъкът Единбург е обвит с различни разкази за вещици и драматични събития. В близост до главния вход се намира т.нар. Кладенец на вещиците, където преди повече от 300 г. са били изгорени над 300 вещици.
Пред Главната порта е издигната фигура на крал Робърт и неговия рицар Уилям Уолъс, който доби световна известност с филма „Смело сърце". Кулата на Единбургския замък пък е мястото, където кралица Маргарита се споминала от мъка, когато узнала, че синът и мъжът й са паднали в бой с нормандците в 1093 г. Всеки ден, точно в 13 часа, от едно оръдие в замъка гръмва. Местните жители са свикнали с този стряскащ залп, но за гостите на града това обикновено е стряскащо. Тази традиция съществува още от 1861 г.
В тронната зала на Единбургския дворец се пази шотландското кралско съкровище, което представлява най-старите царски съпоценности на целия Британски остров. За последно красивата изящно изработена корона е ползвана от Чарлз ll през 1651 г.
Хората от Единбург - столицата на Шотландия, винаги знаят кога идва бедствие за страната. Предупреждават ги ударите на барабан и гласът на мъж. Това чудо идва на здрачаване от замъка, построен през XII век край града. Митът гласи, че барабанчикът е без глава. Дали става дума за носеща се през вековете легенда или звукова илюзия, никой не се наема да спори. Но всички все още вярват в глашатая. Замъкът, който е една от гордостите на Единбург, е главно действащо лице в доста исторически конфликти - от войните за независимостта на Шотландия през XIV в. до Якобитското въстание през 1745 г.
Няколко пъти е обсаждан както успешно, така и не толкова. Хора, занимаващи се с поддръжката на зданието, сериозно твърдят, че из лабиринтите на замъка все още броди призракът на беглец, който се заблудил и загинал в подземията. А на гробището в късни нощи виело призрачно куче.
В днешно време, Британската армия се грижи за част от замъка, но основната му функция е по-скоро церемониална. Има и редица музеи. Влизам в един от тях, посветен на военната слава на Шотландия. Има много картини с моменти от битки, оръжия, военни униформи и шотландска гайда, чийто музикален съпровод е бил неизменна част от военните походи на хайлендърите.
В Единбургския замък са изложени символите на шотландския монарх. Короната, скиптърът и мечът, използвани при коронацията на Мария Стюарт през 1543 година, са невероятно красиви и изящно изработени. Залата, в която са изложени е притъмнена и трите символа сякаш блестят в тъмното със собствена светлина.
По външните стени на замъка са наредени множество оръдия, които някога са служели за отбрана.
Едно от тях - One O`Clock Gun, днес е най-голямата атракция на Единбург Касъл. Оръдието изстрелва един снаряд точно в един часа и нула минути следобед всеки ден без неделя, на Великден и Коледа. От 1861 година то служи като времеви сигнал за корабите, плаващи по река Форт, която се влива в Северно море. Звукът се разпространява със скорост 343 метра в секунда. Затова, в миналото е създадена специална карта, показваща колко е реалното време в зависимост от местонахождението при чуването на сигнала. С дърпане на ръчка и следейки хронометър, точно в 13:00:00 часа оръдието проехтява над Единбург, а малък облак дим се разстила във въздуха.
снимки

Съперничещият си с Версай по красота на ландшафта и интериорния разкош замък Шенонсо се намира на 20 км южно от френския град Тур. Изящната провинциална резиденция, наричана „Дамски замък”, винаги е била под покровителството на забележителни жени: Екатерина Медичи, Диана де Поатие, Луиза Лотарингска.
Дори строителството на замъка е започнато под ръководството на Катерина Бриконе, чийто мъж Томас Боайе, интендант на краля Франциск І, успява да откупи имението от разточителните му собственици и през 1515 г. разгръща строежа върху фундамента на средновековна мелница.
Оригиналната идея зданието да бъде превърнато в своеобразен мост, свързващ бреговете на река Шер, започва да се осъществява по времето на Диана де Поатие, фаворитка на крал Анри ІІ, която получава замъка Шенонсо като подарък от своя щедър възлюблен.
На който му се чете малко по-подробно (понеже не ми се отваряше линка - втори спойлер )
Историческото и архитектурното богатство, което е събрала долината по течението на река Лоара , е една от съкровищниците на Франция. Повече от 200-те големи и по-малки дворци, както и благороднически жилища са фундаментална част от ореола на френското културно наследство. Сред живописната природа на тази централна френска част са перлите в короната на благородническите дворци - Шенонсо (Chenonceau Castle), Амбоаз (Amboise), Блoа (Blois Castle), Виландри, Юсе (Usse Castle).

Един от най-елегантните замъци на Франция беспорно е Шенонсо. Той остава леко встрани от Лоара, на устието, където река Шер се влива в голямата река. Този изящен и романтичен дворец е издигнат на мястото на старата мелница на река Шер, която функционирала тук доста преди първите писменни сведения за замъка през 11 век. Сегашното имение е проектирано от френския архитект от епохата на Възраждането Филибер Делорме.

През 1515 г. Томас Бойер, събирач на данъци за хазната от времето на крал Франсис I започва строежа на замъка Шенонсо . Замъкът остава незавършен до неговата смърт и в последствие е довършен от съпругата и сина му.

Шенонсо е построен направо във водите на Шер, които красиво отразяват блестящата архитектура на замъка. С другия бряг го свързва мост, а от двете страни е обиколен с ров. Входът за него е 8 евро. Още в началото попадаш в прегръдката на тунел от дъхави платани, вплели се във венец над чакълестата алея.

Шенонсо е известен още като "женския" замък, защото в него се преплитат съдбите на няколко жени, сред които четири кралици. Първата, заела се с възстановяването на стария дворец, купен през 1512 г. от нейния съпруг - финансиста Томас Бойе, е Катрин Бойе.

През 1547 г. крал Хенри II го подарява на своята любовница Диана дьо Поатие, която превръща замъка в гнездо на любовта. Тя огражда градините с диги, за да ги предпази от преливането на реката, и построява моста, свързващ замъка с другия бряг на Шер. След смъртта на краля обаче съпругата му Катерина Медичи изгонила Диана и продължила да господства, като върнала Шенонсо във владенията, принадлежащи на короната.

Тя построила двуетажната галерия, използвана и за бална зала, на моста между двата бряга на Шер. В част от стаите настанила своя "хвърковат ескадрон" от млади момичета, които обучавала в изкуството на ухажването, за да съблазняват гостуващи тук високопоставени особи и да изкопчват от тях важни тайни.

Трайни следи в интериора на Шенонсо оставя пак крал Франсоа I, особено неговата спалня и дългите светли галерии, издигнати върху сводовете на моста.

Шенонсо се отличава от повечето дворци във Франция, защото той притежава отлично запазени кухни, които не могат да се видят на много места в автентичен вид. В месарницата може да се видят окачени по стените огромни сатъри, а хлебарницата с извадените от пещта лопати е също доста интересна. Трапезарията, която е за прислугата има опияняващ аромат, защото от тавана й висят китки сушени билки.

От красотата на този дворец е черпил вдъхновение и Жан-Жак Русо за своите философски и поетични трудове. Ако искате да посетите днес Шенонсо ще ви се наложи да платите входна такса от 8 евро. Някогашната мелница сега е преобразувана в сувенирен магазин. Сега Шенонсо е собственост на фамилия Мение

Скалата „Кашел „/в превод „царска крепост” /  е забележителност в ирландската провинция Мунстер, също известна и като скалата на Свети Патрик. През 5-ти век св. Патрик покръства краля на Мунстер и от тогава крепоста се превръща в седалище на кралете за няколко стотин години напред.  Комплексът представлява един от най-забележителните образци на келтско изкуство и средновековна архитектура в цяла Европа, а руините със своите живописни качества нямат еквивалент. След 12 век Кашел започва да се развива като важен християнски център.
Най-високата сред сградите датира от около 1100 г. и е наречена Кръглата кула- 28-метра височина. Най-красивата от постройките пък е парклисът на Кормак , считан за първата римска църква в Ирландия, а също така и за истинско архитектурно бижу. Там могат да се видят и  най-старите римски стенописи, които през 16 век са били заличени с кал и чак през 1980 г. са реставрирани. По-късно параклисът става част от изградената през 13 век катедрала,
Залата на Викарите, построена през 15 век, представлява  малък музей с експозиции на артефакти.

По време на английската революция - 1647, Кашел е разграбен и опожарен, а жителите които търсят убежище в катедралата са изгорени живи от войници на Оливър Кромуел.

Скалата Кашел е вплетена в редица легенди, всички свързани с власт и господство, смели мъже и велики битки. Според ирландската легенда, дяволът e летял към  дома си (вероятно в Англия), когато в пристъп на гняв той отхапва парче от планината Слийв Блуум и избълва в средата на Типерари, като така създава крепостта.