Как да създадем интерес към ученето у детето

 Скоро дъщеря ми беше нещо хремава и й казах, че ако не се чувства добре, може да не ходи на училище. Тя категорично ми отказа и тъй като аз се позачудих, тя ми каза: ''Да не си мислиш, че не ми харесва да ходя на училище? Даже обичам да ходя. Обаче обичам само междучасията.''
Та явно сте повечко, ом 
Има едно единствено нещо, което я вълнува в момента и не й омръзва да го прави всеки ден. Само дето не знам как бих могла да го използвам за нещо .
Обича да гримира. И го прави доста добре. Със замах. Без да й трепне ръката.
Понякога я оставям да ме гримира(въпреки, че аз не слагам грим всеки ден), понякога сестра ми се жертва, а в повечето случаи гримира себе си.
След това трие всичко и наново.
Оставям я, защото не искам съвсем да ме намрази. Така или иначе го прави само в къщи. Навън не излиза с каквото и да е по лицето си. Пък и се дразни от моите забележки.
Притеснява ме само, че всичките тези химии, които плеска по лицето си, съвсем не са безобидни. Въпреки, че не ги държи повече от пет минути. Защото й харесва да го прави, а не да ходи с грим.
Знам, че е заради рисуването. От известно време спря да рисува. А много обичаше. При това има и талант. Но, когато се опитах да я запиша в клас по рисуване при един много добър художник, тя ме попита: ''И какво ще правя там? Аз мога да си рисувам и в къщи.'' А като й обясних, че ще се научи на разни техники и като се опита да нарисува нещо, ще знае как да го направи най-добре, тя ми каза, че ако иска да нарисува нещо, ще го нарисува както си иска, а не както някой друг е казал.
И с това приключих опитите да я убеждавам.
За разликата в оценките може и да е така, но това не извинява едно безразличие и неуважение към хората, които се опитват да направят каквото е по силите им, за да научат някого на нещо.

А ти изнендавала ли си я с материали за рисуване.
Право е детето - ценно е изразяването, създаването. Уроците са друго нещо - те са полезни, но не са така удовлетворяващи.

Блог? Може и за грим

  - признавам си,че истината е точно тази...В смисъл не че се карам,че чете,но моето е в състояние да си прочете 300 стр за сметка да отвори учебниците 

Уроците винаги чакат.

''А ти изнендавала ли си я с материали за рисуване.''
В интерес на истината, скоро не съм. Ще помисля за нещо. Въпреки, че в момента не ми идва наум какво би могло да бъде. Защото аз самата рисувам (за удоволствие, не ми е професия) и по тази причина имаме всякакви бои и материали.
Не я ограничавам. Може да рисува с каквото пожелае. Давам й още от съвсем малка да рисува и с маслени бои. Въпреки, че ми костваше доста нерви преди. Сега предполагам, че няма да цапа толкова много, но пък тя не е пожелала от много време да седне с мен.
За блог не съм се сещала. Добра идея. Но пък това означава много повече време пред компютъра. Което изобщо не ми се ще.
То и аз съм една... Изтощих ли те, ом? Много съм ти благодарна за идеите и желанието да ми помогнеш, наистина.
А на четящите, моля, не им се карайте! Благодарете им, че са избрали да се родят при вас 

Скоро се оплаквах на една приятелка,че влизам сто пъти да гася лампата като са легнали да спят и малко след като изляза си я светва и продължава да чете,а тя ме изгледа учудено и каза-моето ако пожелае и на лунна светлина ще му дам да чета,ама за съжаление не иска...

Наскоро ми попадна това във Фейсбук:

Напълно отговаря на ситуацията вкъщи!!!

Пипилота, ако обича да рисува, дали няма да хареса да рисува тениски с текстилни бои? На Марабу боите са много хубави и след гладене изобщо не избледняват. После може дори да носи прозиведенията си
 

Страхотна идея, Пролетен дъждец  Още днес пристъпвам към изпълнение. Благодаря ти много!
А тази молитва е много добра за майки, чиито деца им позволяват да учат уроци с тях. Молете се и се наслаждавайте на тази възможност, защото бихте могли да стоите отстрани и да се надявате някой да пожелае да учи с вас. А това е много по-трудно, повярвайте ми.

Не искам да ставам досадна, но може би не е излишно да кажа, че това, което на нас ни се струва добро, не винаги е такова за децата ни.
За съжаление...

Ами вземи й книга за плетене с мъниста.

pipi lota   все едно аз съм го писала.Само че аз имам син на 12 и вече наистина не знам как да го мотивирам.Изобщо не му се учи,ама изобщо,училището било "тъпо",а учителите"гадни".Вчера им върнаха бележниците и просто само дето удар не получих.Инъче не че ми е син, не е глупав но го мързи.Чувствам се толкова безсилна,какво ли не опитах,то не бяха наказания,разговори и много примери на близки наши хора преуспели много в живота ,ееее няма и няма нищо не го интересува и толкоз.Записвам се в темата да ви следя,невиждам изход и при психолог го водих,но там ми казаха ,че оценките ми били най-малкия проблем...Много объркан и неподреден ми стана постът,но така се чувствам и аз.Хубав ден.

За мен това е проблем не на децата, а на системата в образованието Тя не стимулира децата да учат, не им дава възможност да избират, да творят, не ги провокира да мислят, да се интересуват. Изсипва им се една камара нужни и ненужни знания и те са длъжни само да ги назубрят. Отделно, че  нямат и достатъчно перспективи след като завършат, особено ако не са от столицата или някой от големите градове. Е, да, винаги могат да отидат да работят в чужбина, но там в повечето случаи нямат нужда от диплома 
Едно време поне имахме страх, защото единиците отпаднали от училище наистина страдаха от това, спомням си какъв ужас беше да останеш да повтаряш и как гледаха всички съученици на теб, а какво остава да те изключат. А сега не мисля, че за децата е чак такава ценност образованието. Като гледат и какви хора преуспяват в нашата страна  Гледат да избутат класа и толкова.
 Може да е и въпрос на среда.    Ако има повече деца в класа, стремящи се към по-високи резултати, може би останалите ще се амбицират.

Не е въпрос на среда, Djina. Нашият клас е съставен ако не само, то поне от 85-90% много амбициозни и учещи деца. Това е най-силният клас на випуска, но това за съжаление не е нещо, което има значение за моята дъщеря. Не твърдя, че е така за всички.
Колко пъти съм казвала: ''Добре, не ти ли е криво, че ... , ... , или ... (нейни приятелки от същия клас) се справят перфектно или ходят еди-къде си (на състезания или извънкласни форми), или каквото и да е...'' , отговорът винаги е един и същ: ''Те може да са ми приятелки, но аз съм различна. Не съм като тях. На тях като им харесва, да го правят.'' И разговорът приключва без резултат.
Деси, ти поне виждаш бележник, пълен с оценки. Аз преди два-три дни открих, че бележникът кротко си стои в едно чекмедже. На въпроса ''Защо не си носиш бележника на училище?'', ми отговори: ''Аз да не съм магаре. Не мога да си пълня раницата с какво ли не. Нося само най-необходимото.''
Не знам вече какво да мисля. Опитах куп неща. Какъвто и съвет да съм получила, съм го взела под внимание. Дори този за блог.
Никакъв резултат. Поне що се отнася до интереса към училището.
Иначе, благодаря на всички, които дадоха някаква идея! Взаимоотношенията ни са една степен по-добри.
Не е огромен напредъкът, но го има. Дори в неделя правихме кексчета заедно. По нейна инициатива.
Аз за себе си реших да чакам. Защото друго не се сещам в момента.

Искам да споделя нещо, защото съм много развълнувана. Това, което се случи току-що е резултат от вашата помощ и вашите съвети, за което съм ви безкрайно благодарна 
Преди малко се прибирам от работа. Качвам се по стълбите и гледам:
На последната стълба стои дъщеря ми и държи една рисунка пред лицето си. А после с усмивка до ушите (Това не съм го виждала не помня от кога. Даже може да се каже, че бях свикнала с начумерената сърдита физиономия напоследък) ми съобщава: ''Нарисувах ти картина за подарък, защото много ми се прииска да те изненадам с нещо и да те зарадвам. Рисувах с новите четки и почти нищо не съм изцапала.''
Определено ме изненада. А това, че се радвам изключително много, е ясно, какво да кажа...
Вече си мислех, че няма да докосне нищо от това, което й подарих преди десетина дни. Защото тогава само ме погледна и си продължи да си прави, каквото си правеше.
Мисля да я сложа в рамка като изсъхне. И да я закача някъде, където ще я виждам непрекъснато, за да ми напомня, че когато приемем нещата такива, каквито са, те най-изненадващо стават те такива, каквито ни се иска да бъдат.
Поздрави!