Публикувана: 18 фев. 2017, 19:41 ч.
Последно мнение: 17 май 2018, 08:20 ч.

Познай коя е книгата - 15

59 225
781
1

Отговори

# 345 26 юни 2017, 18:24 ч.

Sofia
Мнения: 4 036

Цитат на: Nosferata в пн, 26 юни 2017, 11:14

Мисля, че е някакво пророчество... Май Селестинското...

Скрит текст:

Считам този вид литература за "бизнес за наивници" от типа на "паметта на водата", "завръщане в минали животи" и подобни измишльотини. Прочетох няколко "сензационни книги" и през цялото време се чудех как човек със средна интелигентност може да се връзва на такива неща...

Селестинското е Peace

Авторът е Джеймс Редфийлд, книгата е "Селестинското пророчество", първата книга от поредицата. Много е добра и наистина я препоръчвам горещо за любителите на окултната и езотеричната литература. Заради изследването на феномена "борба за енергия" четивото е подходящо и за психолози, терапевти и други психично-здравни специалисти. Nosferata, твой ред е! Peace

Мама Ру, да, книгата има сюжетна линия и действие, интересна и завладяваща е, и съм съгласна с теб, че не е задължително да вярваш на 100% във всичко написано, за да можеш да й се насладиш Peace

Скрит текст:

Водата наистина има памет, доказано е от японски учени. Учението за прераждането категорично не е измишльотина според мен. И твърдя, че съм човек с поне средно ниво на интелигентност. Всеки има право на мнение. Но да го налага като единственото правилно не ми се вижда добре.

Последна редакция: пн, 26 юни 2017, 18:30 от vihrogonche

# 346 26 юни 2017, 20:22 ч.

София
Мнения: 5 721

извинете за офф-а, ама като четем фентъзи, това не означава, че вярваме в дракони, елфи и хобити Joy

# 347 26 юни 2017, 23:25 ч.

Мнения: 860

— Доказателствата са спорни — повтарях аз. — Има много по-просто обяснение.
От определена гледна точка, той беше много начетен. Например познаваше различните спекулативни нюанси на „потъналите континенти“ Атлантида и Лемурия. Знаеше всичко за това коя подводна експедиция уж тъкмо се била отправила да открие изчезнала велика цивилизация, чиито паднали колони и порутени минарета сега са посещавани единствено от дълбоководни светещи риби и гигантски морски чудовища. И все пак…, въпреки че океаните крият много тайни, аз знам, че няма абсолютно никакви океанографски или геофизични данни, които да подкрепят съществуването на Атлантида и Лемурия. Поне доколкото науката може да се произнесе, те никога не са съществували. Казах му го, макар и с известно нежелание.
Докато карахме през дъжда, усетих как той става все по-навъсен и по-навъсен. Аз опровергавах не просто някакви псевдодоктрини, а една скъпоценна част от неговия вътрешен живот.
И все пак в истинската наука има толкова много неща, които са също толкова вълнуващи, по-загадъчни са и освен това поставят по-големи интелектуални предизвикателства — като в същото време са значително по-близо до истината. Дали той знаеше за молекулярните градивни единици на живота, които се намират там някъде в студения разреден газ на междузвездното пространство? Дали беше чувал за стъпките на нашите прадеди, открити във вулканична пепел отпреди четири милиона години? Ами за издигането на Хималаите, когато Индия се е сблъскала с Азия? Или за вирусите, които действат на принципа на подкожната инжекция, които промъкват своето ДНК покрай защитите на приемния организъм и преобръщат механизмите за възпроизводство на клетката? Или за търсенето на извънземен разум посредством радиовълни? Или за току-що откритата древна цивилизация Ебла, която е рекламирала достойнствата на своята бира? Не, не беше чувал. Нито пък знаеше нещо — колкото и малко да е — за квантовата неопределеност. За него ДНК бяха просто три главни букви, които често се срещат заедно.
Г-н „Бъкли“ — надарен с красноречие, интелигентен, любопитен — на практика не беше чувал нищо за модерната наука. Имаше естествен апетит към чудесата на вселената. Искаше да знае за науката. Просто беше станало така, че — преди да успее да стигне до него — цялата наука беше минала през няколко филтъра. Нашите културни мотиви, образователната ни система, средствата за масово осведомяване — всички те бяха заблудили този човек. Всичко, на което обществото беше позволило да се промъкне, се свеждаше до измами и объркване. То не го беше научило да прави разлика между истинска наука и евтина имитация. Той не знаеше нищо за това как всъщност работи науката.
Има стотици книги за Атлантида — митичният континент, за който се твърди, че е съществувал преди около 10 000 години в Атлантическия океан. (Или някъде другаде. Една появила се наскоро книга го локализира на Антарктида.) Историята започва от Платон, който преразказва легенда, дошла до него от далечни времена. Последните книги авторитетно описват високото ниво на атлантските технологии, морал и духовност, както и голямата трагедия на един, цял обитаем континент, потънал под морските вълни. Има и една Ню Ейдж[1]-Атлантида — „легендарна цивилизация с напреднали науки“, свеждащи се най-вече до „науката“ за кристалите. Според трилогията на Катрина Рафаел „Кристалното просветление“ — книгите, които са основната причина за кристалната мания в Америка — атлантските кристали могат да четат мисли и да препредават мисли. Те освен това се явяват хранилища на древното познание, както и модел и основа на египетските пирамиди. В полза на тези твърдения не е предложено нищо, което дори малко да наподобява факти. (Ново възраждане на кристалната мания може да последва скорошното откритие на науката сеизмология, че вътрешното ядро на планетата може би представлява един-единствен огромен, почти съвършен кристал — само че железен.)
Някои книги — сред тях и „Легендите на света“ на Дороти Виталиано — се опитват да разберат първоначалните митове за Атлантида като разказ за унищожен от вулканично изригване малък остров в Средиземно море или пък за древен град, свлякъл се в Коринтския залив при земетресение. Доколкото въобще можем да кажем нещо, това биха могли да са корените на легендата. Те обаче са твърде далеч от гибелта на континент, на който се е развила загадъчна цивилизация с неестествено развита технология.
Това, което почти никога не намираме — в обществените библиотеки, в списанията по вестникарските будки и в най-гледаните телевизионни програми, — са фактите за разширяването на океанското дъно и за тектониката на плочите. Няма ги получените при картирането на океаните данни, които показват, че в предложените хронологични рамки не е възможно да е имало континент между двете Америки и Европа.
Много е лесно да се откроят лъжливите теории, които оплитат лековерните. Скептичните изследвания са много по-недостъпни. Скептицизмът просто не се продава добре. Всеки интелигентен и любопитен човек, който разчита единствено на масовата култура да го информира относно нещо като Атлантида, е стотици или дори хиляди пъти по-вероятно да попадне на безкритично изложена измислица, отколкото на трезва и балансирана оценка.
Така че г-н „Бъкли“ трябва да подхожда по-скептично към нещата, които му поднася масовата култура. Но като се изключи това, ще бъде много трудно да го обвиним в нещо. Той просто е приел това, което най-разпространените и леснодостъпните източници на информация са представили като вярно. Вследствие от своята наивност систематично е бил подвеждан и баламосван

# 348 27 юни 2017, 23:59 ч.

Мнения: 860

Скрит текст:

Не мисля, че някой тук наложи мнение... Аз лично изказах моето. А в какво вярват или не вярват хората си е въпрос само и единствено на тяхната вяра. Няма да добавям "здрав разум" по обясними причини...

Но суеверието и псевдонауката продължават да създават пречки. Те разсейват всички „Бъклиевци“ сред нас, дават лесни отговори, избягват скептичния анализ, от време на време задействат бутоните на нашето благоговение и обезценяват истинския опит, превръщат ни в безгрижни потребители и жертви на лековерието. Да, светът щеше да бъде по-интересно място, ако имаше НЛО-та, които се спотайват в дълбоките води на Бермудския триъгълник и поглъщат кораби и самолети, или ако мъртвите можеха да придобият контрол върху нашите ръце и посредством тях да записват посланията си. Щеше да бъде вълнуващо, ако юноши можеха да откачат телефонната слушалка от вилката само със силата на мисълта си, или ако нашите сънища можеха да предсказват точно бъдещето по-често, отколкото можем да си го обясним със случайността и познанията ни за света.
Всичко това са примери за псевдонаука. Те претендират, че използват методите и постиженията на науката, докато всъщност изменят на нейната природа — често защото се основават на недостатъчно доказателства или защото пренебрегват факти, сочещи в обратната посока. Те процъфтяват благодарение на лековерието. С несъзнателното съдействие (а често с циничното одобрение) на вестниците, списанията, радиото, телевизията, филмовите продуценти и други подобни тези идеи стават лесно достъпни за огромен брой хора. Както ми напомни моята среща с г-н „Бъкли“, много по-трудно е да откриеш алтернативните открития на науката, които крият повече предизвикателства и са дори още по-смайващи.

# 349 28 юни 2017, 10:32 ч.

Мнения: 2 695

Цитат на: АРТЕМИС в пн, 26 юни 2017, 20:22

извинете за офф-а, ама като четем фентъзи, това не означава, че вярваме в дракони, елфи и хобити Joy

А защо да не вярвам в дракони и елфи? Как милиони хора по света вярват, че девствена жена е забременяла и родила от Светия Дух, детето като пораснало можело да ходи по вода и да сътворява чудеса, и накрая след смъртта си възкръснал.

извинявам се и аз за офф-а Wink

# 350 29 юни 2017, 08:07 ч.

Мнения: 860

# 351 29 юни 2017, 15:22 ч.

София, България
Мнения: 2 222

Искате ли малко да сменим темата?

Бил на осем години. От болницата пристигнала телеграма и понеже баща му, руски емигрант, не можел да чете на английски, на Х се паднало да съобщи новината и да прочете известието за смъртта на майка си като ученик пред класа. „С прискърбие ви съобщаваме, че…“ започнал той.
Сутринта на погребението роднините на Х слизали по стълбите на квартирата в бедняшкия Ийст Енд в Манхатън. Мъжете в тъмни костюми, жените с воалетки. Съседските деца отивали на училище и Х свеждал очи, засрамен, че съучениците му щели да го видят в това положение. Една от лелите му, едра жена, сграбчила Х и се завайкала:
— Какво ще правиш без майка? Какво ще стане сега с теб?
Х се разплакал. Съучениците му избягали.
На гробището Х гледал как зариват ковчега на майка му. Опитвал се да си припомни моментите на нежност, докато тя била жива. Преди болестта да я повали, майка му държала магазинче за сладкиши, а след това постоянно спяла или седяла край прозореца, слаба и немощна. Понякога извиквала на сина си да й купи лекарство, а малкият Х, който си играел на улицата с пръчка и топка, се преструвал, че не я чува. Мислел си, че може да накара болестта да си отиде, като не й обръща внимание.
Как иначе едно малко дете да се срещне лице в лице със смъртта?
Бащата на Х, когото всички наричали Чарли, избягал в Америка, за да не го вземат войник в руската армия. Бил кожар, но постоянно оставал без работа. Понеже бил неграмотен и почти не знаел английски, той бил ужасно беден и семейството му се издържало от социални помощи. Жилището им било тъмно, тясно и потискащо място точно под магазинчето за сладкиши. Нямали никакви удобства. Нямали кола. Понякога Х и по-малкото му братче, Дейвид, миели чуждите стълбища, за да изкарат по някоя и друга дребна пара.
След смъртта на майка им двете момчета били изпратени в нещо като общежитие в горите на Кънектикът, където няколко семейства живеели в малка къщичка с обща кухня. Свежият въздух щял да се отрази добре на децата, решили близките. Х и Дейвид, които никога не били виждали толкова много зеленина, тичали и играели из полята. Една вечер, след вечеря, двамата излезли да се поразходят, но внезапно заваляло. Вместо да се приберат, децата дълго време прекарали навън на дъжда.
На другата сутрин, когато се събудили, Х скочил от леглото.
— Хайде — викнал той на братчето си. — Ставай.
— Не мога.
— Как така?
Лицето на Дейвид се свило от ужас.
— Не мога… да мръдна.
Бил се разболял от полиомиелит.
Дъждът, естествено, нямал нищо общо с това. Но за дете на възрастта на Х това не било никак ясно. Дълго време — докато брат му се влачел по разни болници и домове, принуден да носи на краката си шини, от които останал трайно куц — Х страдал от чувство на вина.

# 352 29 юни 2017, 20:05 ч.

София, България
Мнения: 2 222

е, хайде де, никой ли не го е чел?

— Когато хората ме питат дали да имат деца или не, никога не им казвам какво да правят — проговори Х, загледан в снимката на големия си син. — Казвам им само: „Няма преживяване, което да се сравни с децата.“ И това е всичко. Това не може с нищо да се замени. Не е същото с приятелите. Не е същото с любимия човек. Ако искаш да изпиташ усещането за пълна отговорност спрямо друго човешко същество, ако искаш да се научиш как да обичаш и какво е да си обвързан възможно най-дълбоко, трябва да имаш деца.

# 353 30 юни 2017, 12:37 ч.

Варна
Мнения: 287

Звучи като тежка книга, която би ми харесала. Не ми звучи познато...

# 354 30 юни 2017, 16:44 ч.

София, България
Мнения: 2 222

Аз съм гледала филма, а книгата сега я почвам. Сигурно е тежка, не знам ...

ЛАС прилича на запалена свещ: стопява нервите и оставя тялото като размекнат восък. Често започва от краката и се промъква все по-нагоре. Преставаш да усещаш мускулите на бедрата си и не можеш да се крепиш на крака. Преставаш да усещаш мускулите на торса, така че не можеш да седиш изправен. Накрая, ако въобще оживееш дотогава, дишаш през тръбичка в гърлото, докато духът ти, в идеално съзнание, стои затворен вътре в тази безчувствена черупка, която може би е способна да премигва, или да цъка с език, като създание от научно-фантастичен филм, затворник в собственото си тяло. И това става за не повече от пет години, броено от деня на разболяването.
Според лекарите, на Мори не му оставали повече от две години живот.
Мори знаел, че са по-малко.
Но старият професор бил взел важно решение — решение, чиито основи били положени в деня когато излязъл от лекарския кабинет с меч, надвиснал над главата му. Дали да се оттегля и незабележимо да угасна, или да се възползвам от остатъка от живота си по най-добрия начин, питал се той.

# 355 30 юни 2017, 17:05 ч.

София
Мнения: 44 098

Е, чак пък и името включи - Вторници с Мори...

# 356 30 юни 2017, 17:08 ч.

София, България
Мнения: 2 222

Еми, включих го, като не познавате Wink

Ти си

# 357 30 юни 2017, 17:36 ч.

София
Мнения: 44 098

Ммм така ми се пада като си отварям устата Simple Smile

Ще помисля малко, че нямам идея как точно ги подбирате епизодите... може би нещо наслуки просто ще пусна.
Ето, би трябвало да не е трудно...

Стана така, че завоевателят се оказа обсаден — войниците от батальона останаха сами сред безмълвни врагове и нито един от тях не можеше дори за миг да се отпусне. Ако се отпуснеше, изчезваше и някоя преспа поглъщаше тялото му. Ако отидеше сам при жена, изчезваше и някоя преспа поглъщаше тялото му. Ако се напиеше — изчезваше. Войниците от батальона можеха да пеят само заедно, да танцуват само заедно. Но танците постепенно замряха, а песните изразяваха тъга по дома. Приказваха за приятели и роднини, които ги обичат, копнееха за топлина и ласки, защото мъжът може да е войник само определен брой часове на ден и само определен брой месеци от годината, а после му се иска отново да е мъж, иска жени и пиене, музика и смях, и спокойствие, а когато е лишен от тези неща, той започва неудържимо да ги желае.
И войниците мислеха за дома. Войниците от батальона започнаха да ненавиждат мястото, което бяха завладели, и се държаха грубо с хората, и хората бяха груби с тях и постепенно страхът се всели в нашествениците, страх, който не ги оставяше — че няма никога да се отпуснат и да се върнат у дома; страх, че един ден няма да издържат и завладените ще ги погнат из планините като зайци, защото омразата им никога не стихваше. Видеха ли светлина, чуеха ли смях, патрулите отиваха, сякаш привлечени от огън, но щом приближаха, смехът секваше, топлината изчезваше и хората ставаха хладни и покорни.

Последна редакция: пт, 30 юни 2017, 17:55 от Angel_Dust

# 358 30 юни 2017, 22:10 ч.

Мнения: 860

Американец ли е авторът?

# 359 30 юни 2017, 22:22 ч.

София
Мнения: 44 098

Дам.. още малко откъм финала

— Както виждате, господин полковник — рече той, — нищо не може да се промени. Ще бъдете унищожени и прогонени. — Гласът му съвсем затихна. — Народът не обича да го покоряват, господин полковник, и няма да бъде покорен. Свободните хора не започват войни, но щом вече са започнали, те могат и победени да продължат борбата. Хората със стадно чувство, следовници на водачи, не могат и затова хората със стадно чувство печелят битките, а свободните хора печелят войните. Ще разберете, че е така, господин полковник.
Лансър стоеше изпънат.
— Получил съм съвсем ясни заповеди. Последният срок беше до единайсет часа. Взел съм заложници. Ако има безредици, заложниците да бъдат екзекутирани.
— Ще изпълните ли заповедите, ако знаете, че те са безсмислени? — попита доктор Уинтър.
Лицето на Лансър беше сковано.
— Ще изпълня заповедите, независимо какви са, но смятам, че един призив от ваша страна, господин кмете, ще спаси живота на много хора.
— Да ми бяхте казали какви са всичките тези глупости — намеси се плачливо госпожата.
— Глупости, мила.
— Но те не могат да арестуват кмета — обясни му тя.
Ордън се усмихна.
— Не, не могат да арестуват кмета. Кметът е идея, родена от свободни хора. Тя не се поддава на арест.

Препоръчани теми

За тези, които четат любовни романи № 46

Аудио книги - четци и библиотеки

Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 11

Творческо вдъхновение -1

Причина:

Причина: