Живот без семейство и деца

Значи, до всички, които казват- ами то има и татко, хващаш си шапката и излизаш...ами тоя татко не е робот, а е жив човек. Също се изморява. Та не е толкова просто да си дам заявка за момински живот- изисква стиковане с таткото, преговори, планиране...

Позна, в различни светове живеем- поне във виртуала.
В реала е друг разказ.......

Никога не съм си представяла да остана без семейство и без деца. Може би за това си избрах  професия, която не предполага кариера, отдавна не се смята за благородна или престижна, но се чувствам на мястото си, а това е важното, нали? Аз съм доста затворен тип - не обичам заведения и шумни компании. Обичам природата, спокойствието, известно усамотение, но и да съм сред хора. Обичам книгите и филмите, мечтаех да пътувам, но за това ми липсваха две основни неща - пари и подходяща компания. Обичам децата, но години наред се радвах на чуждите и копнеех за мои. Имах времето да чета и четях, имах време за филми и гледах, записах се на курс по английски и компютърна грамотност (някъде през 2000г май), ших гоблени, позволих си две-три малки екскурзии, но нещо ми липсваше, много ми липсваше. Тишината у дома все повече ми натежаваше. Търсих любовта, но не я срещнах. Сигурно вината е и в мен. Разбрах, че и връзка изградена на компромис не е работа и на 37г започнах да действам по въпроса за дете. Не се получи, но аз не се отказах от мечтата си. Желанието ми да бъда майка беше по-силно от егоизма да се възпроизведа. И преди почти четири години станах майка за първи път. След девет месеца вече се радвах на две деца. Не ми е лесно сама, но се справям. Децата ми дават най-големия стимул, радост, тревоги, грижа. Децата осмислиха живота ми. Най-после чувствам, че живея. Не винаги имам време да чистя и подреждам. Не съм добра домакиня, но се старая  да съм добра майка. Времето минава бързо. Един ден отново ще е тихо и подредено. Може би ще си взема котка или куче. Един ден ще посрещам деца и внуци, ще прелиствам албумите, ще ходя отново на опера и театър (на постановки за възрастни, а не за деца ), ще чета книги, ще гледам филми. Един ден, а днес посрещам и изпращам, уча дъщеря си да кара колело без помощни колелета, пишем букви, учим се да смятаме, гледам Пипи и Емил от Льонеберя за стотен път, и преоткривам света през очите на децата. Не бих заменила живота си сега нито за блестяща кариера, нито за най-скъпия круиз на света.

Ей това подчертаното е изключително невярно твърдение. Децата и "компромисите", както ги наричаш ти, са част от твоето духовно израстване. Защото, ако цял живот си ходила само по концерти, екскурзии, семинари и не си избърсала нито едно миризливо бебешко дупе, когато ужасно ти се е спяло, нямала си сили, но си го направила, защото няма нищо по-сладко и обично, когато те докоснат едни малки топли бебешки ръчички и усетиш, че това малко беззащитно човече зависи от теб и твоите грижи, няма да успееш да си цялостна и в любовта, и в обичта към друг човек или към себе си.

Можеш и се развиваш едновременно с децата си и то точно духовно. Всички материални постижения като образование, кариера, социален живот като самоцел са само една куха обвивка, която ще ти пасне идеално, ако си бездушен. Но ако искаш да имаш от всичко в тоя свят, както романтично го представи Шехина, тогава децата и семейството са неизменна част от тези богатства на света.

Да се делят нещата на ако/ако за мен е като да бягаш от реалността.


Да, в различни светове живеем. НСЧ е отговорила по-горе – има хора, които имат отношения на съвсем различно ниво в една двойка от общоприетото. Аз нямам подобен бит и живот, разполагам със себе си по начин, по който аз се чувствам добре (въпреки детето и половинът).

Критикуваш стереотипите за торбите и домакинството, а в същото време в поста ти прозира друг стереотип - че раждаме деца за да ни гледат на старини. Ми не, не ги раждаме заради това.

Ей тоя аспект на "бягство от действителността" визирам, когато казвам, че родиш ли деца, получаваш сертификат за нормалност. А не че (според злонамерения прочит и дежурното клише) съм народила три деца заради тетките и клюкарките. Децата дават досег с живота, какъвто други дейности не дават. Изключвам монашеския живот или друг вид саможертва, при която няма деца, но има подобен ефект, превръщаш се в "истински човек".

Иначе положението е- любовната песен на Дж. Алфред Прюфрок...

Темата е много по-интересна от тази за висшето образование но все пак прави впечатление следният факт: фенките на абсолютното майчинство, на върховната реализация на жената като разплод, на идиличните картини с престилка и пълзящи дечиня край печката, на която кротко къкрят шест гурмета, нападат. Абе, агресивни са. Що така? Нали уж са щастливи и реализирани? Да не би пък нещо да се съмняват в своя избор и да искат да го самовалидират, принизявайки другите възможности?
 
Не видях сред потребителите без деца или тези, които имат по-меки виждания (та дори и съмнения) по въпроса, някой да прояви агресия.

Вярно е, че неделният мързел е причина да чета отгоре-отгоре и може да съм пропуснала нещо, но къде видя нападения от страна на фенките на майчинството? А единственият човек тук, несигурен в избора си, е самата авторка, която пуска поредната тема чудейки се как би могло да бъде, ако...

Абе, ако няма да ползва мненията ни да напише някоя надве-натри скалъпена статия в сайт, а пита за собствена консумация, защо да не се чуди жената? Нито е незаконно, нито е неморално.

И аз не харесвам някои аспекти на майчинството. Например - преди да родя, не знаех що е страх. Някои дори биха ме нарекли безразсъдна, не би им стигнала думата смелост. После майчинският инстинкт така ми бъгна чарковете, че станах огромно шубе. В някои моменти до степен патология. Да, това е биологична закономерност и се случва на всички - дълбокият замисъл е да не оставиш бебето сираче и да предпазиш него самото от опасности. Хубу, ама детето ми дърто магаре, но аз все така се страхувам до степен на ирационалност.
За други неща пък съм благодарна. Еми, не можем да кажем на черното бяло.
Пък и погледнато в обществото, процентът разводи, домашно насилие, деца от дисфункционални семейства - не говори точно в полза на "и те заживели щастливо до края на дните си".

Параход, опасявам се, че засягаш съвсем друг аспект – твоите персонални особености (страхът ти е невроза, която не всички майки имат след раждане) и нивото на образованост, морал на двойките последните 20 години. Това няма общо с темата дали ще си по-щастлив, пълноценен човек, ако нямаш деца и семейство.

И аз не исках да имам дете баш като бях се заизкачвала по стълбицата на успешна кариера, но и за секунда не съжалявам за рязко взетия завой. Сега имам много по-ясна представа за себе си, какво искам и не искам.

Това човек да си зададе въпроса "Какъв би бил живота ми, ако нямах семейство и деца?" според мен е равносилен на всички въпроси от този род. И не мисля, че е нещо страшно и ужасно, ако някоя майка в един момент на прегряване си го зададе. Това не я прави по-лоша майка от онази, която мъкне торбите по рейсовете след работа и мисли само за това какво ще сготви за вечеря. Според мен този въпрос е абсолютно равносилен на въпросите "Какъв ли щеше да е живота ми, ако не се бях развела?", "Какъв би бил живота ми, ако се бях развела?", "Какъв би бил живота ми, ако бях се оженила за ученическата ми любов?", "Какъв би бил живота ми, ако бях завършила медицина, както мечтаех?", "Какъв би бил живота ми, ако не се бях омъжила на 19 години, а бях изчакала да навърша поне 28 - 30 години?" и т.н. и т.н. и т.н.
Има безкрайно много въпроси, които човек си задава в един или друг момент от живота си и в това няма нищо лошо 

Първият път, когато казах на мъжа ми, че мога да умра в този момент без да съжалявам за нищо, защото съм взела всичко от този живот, беше февруари месец тази година. И се разплаках. Бях на точното място в съвършения момент и чувствах само щастие под звуците на нежна китара. Разказвам това като встъпление за това, че израстването може и дори е желателно, а и по-мотивиращо, когато е споделено. В даден етап от живота си, смятам че човек е хубаво да сменя мирогледа и да копнее за нови висини. Да ми вменяват колко би бил хубав живота без семейство и деца е нелепо, затова и може да съм реагирала по-грубо (Извинявам се!). На 31 години много добре знам къде съм и какъв връх искам да покоря, за да мога пак след някой месец да кажа, че имам всичко Не си представям живота без семейство и деца. На театър съм ходила над 100 пъти. Сега ми стигат 5 пъти на сезон. Докторска степен поначало не исках, защото повече ми се дивееше. Всъщност и затова прекъснах 2 години, за да избистря какво искам докато излизах напред назад. Сега искам да пътувам и се надявам да успея да си купя печка, хладилник и всякакви такива неромантични вещи до Бъдни вечер и да празнуваме заедно с мъжа ми за първи път като семейство Дай Боже и да съм бременна

Самотата убива повече и от рака.

Това го четох наскоро в нета и не се съмнявам в тази констатация.
Не искам да живея сама, но не искам и дандании. Но все пак за предпочитане е второто.
Много е трудно да си родител. Собственият ти живот не ти принадлежи вече. Винаги най-отпред са децата. Но само за момент да си помислиш, че са изчезнали или им се е случило нещо - полудяваш и животът губи всякакъв смисъл. Странно е, но си е точно така.

Че кой ти вменява на теб нещо, icey?
Пък и ти още нищо не си разбрала нито от семейство, нито от деца.


Това сигурно е така за хора, които имат нужда да живеят с друг човек.
Не всички имат такава нужда, обаче.
За доста хора точно наличието на други хора е натоварващо и нежелателно.

Не съм си представяла животът си без децата и семейството си. Признавам си, че понякога ми е трудно, много трудно. Първото ни дете е с рядко генетично заболяване. За 5 г. има вече 6 операции, безброй обикаляния по болници и лекари с надеждата някой да ми каже, че все пак има някакво лечение, нещо с което да се спре образуването на тумори. Единствено, за което съм се замисляла е какво щеше да е ако се беше родил без тази болест, какво щеше да е ако всички тези проблеми не съществуваха?  Макар всички мъки и безсънни нощи не мога да си представя живота без него. Обичам децата си, съпруга си.
Вече не помня за какво съм мечтала преди. Знам сега за какво мечтая. За нещо съвсем простичко- здраве и щастие.