Живот без семейство и деца

Има хора, които са наясно със себе си, с това какво искат да постигнат, какво могат да постигнат и от какво евентуално се лишават. Те би трябвало да са о'кей с направения избор. Примери - Лили Иванова, Даниела Кънева и Айртон Сена. Те жертват семейството и възможността да имат деца в името на кариерата. Е, Сена почина доста млад (34г), така че в бъдеще би могъл и да създаде семейство и деца, все пак спортът е до време (до около 40 - 45г).
Има хора, които мечтаят и искат нещо, но нямат силите да го постигнат. Но ако нямат правилната самооценка в един момент ще се появи въпросното "ако не бяха: децата/ половинката/ колегата/ кариерата...".
За себе си мога да кажа, че тъй като създадох семейство късно знам какво е с деца и без деца. И при мен този въпрос " какво щях да постигна, ако не бяха децата" не стои. Но пък аз не съм от амбициозните по отношение на кариера, професионално изкачване по стълбицата и т.н. И ето, че въпреки това, тази година имам възможност да съм на нова позиция в сферата, която съм си избрала, а това значи и нов професионален опит. И тъй като за мен винаги е било много важно да имам деца (а, сега де, и аз не знам защо е чак толкова важно) се насочих към професия, която да е съвместима като стабилност, работно време, да няма много-много командировки и т.н."екстри", които да са трудно съвместими с отглеждането на деца.

[Аз съм амбициозна, но не особено умна, така че съм наясно че ако не бяха децата, освен някой любовник, друго нямаше да постигна повече.

След като осъзнаваш лимитациите си (Контеска ), очевидно си по-умна от доста амбициозни, които не осъзнават, че не разполагат с кой знае колко ум или таланти.

[Децата ме приземяват.

В живота си правим различни избори и не винаги те а правилни, след някои от тях се чувстваме щастливи и удовлетворени, след други - не толкова, даже може и нещастни да се чувстваме. Не винаги партньорът ни се оказва, това, което си мислим че е, не винаги е лесно с децата, не винаги в работата си имаме успехи. Такъв е животът. Но това, че имаме етап в живота си, в който се чувстваме удовлетворени от изборите си, не значи, че лъжем, че затваряме очите си и т.н. Детето не е само мое, има си и баща и като такъв той поема част от грижите, аз мога да излизам с приятели, да ходя на театър, на концерт. Ходя с кеф и на детски постановки, а все по-често, когато събитието позволява, водя детето с мен. И ми харесва да виждам живота и през неговите очи. Как ще се чувствам след 5 години, не знам, ще съжалявам ли за нещо, също не знам. Живея в настоящето и в това настояще се чувствам добре. За утре дори никой не може да ми каже.

Аз пак забелязвам нещо интересно: противопоставят се работа на деца. А в живота и успеха има три компонента: работа, деца, лично развитие. Децата може да не ти пречат на работата- все ще ги "разчистиш" нанякъде. Но определено страда личното развитие- почивка, научаване на нови неща, визия за нещо повече от текущата работа, свободата да рискуваш с нов проект и ново поприще, ако искаш.

Ей в това е проблемът, а не че не може да ръбаш за едните заветни 1500 лева, докато децата са в институции. Много хора го правят- и си стоят на това ниво с години.

С години! Не ви ли действа отчайващо това наблюдение?

Аз родих деца на 26 и мога да кажа, че ако бях родила на 22 или 20 със сигурност щеше да се отрази и нямаше да съм на същото ниво. Талант-талант, ама някои неща си искат научаване, а визия и идеи, цели и амбиции се придобиват с времето, не се раждаш с тях. Определено човек има потенциал или да расте, или да си спре растежа на някакво ниво.

Децата са фактор, който спира растежа, дори да има някакви финансови успехи. Съжалявам, но има разлика между мен и млада журналистка, която е на разположение по всяко време, мисли си само за професията, а не с какво да нахрани всички...тя може да не е по-умна и талантлива, но понеже е на разположение- има предимство. И ако чете и се развива целенасочено, може да мине и на друго ниво.

Дет се вика - най-опасното животно е тъп и работлив, в комбинация.

Разбира се, повечето хора нямаме кой знае какво призвание. Но поне имаме или сме имали някакви мечти, истински мечти, не да се "себе-развиваме". Има всякакви истории, притчата за успешния търговец, който захвърлил всичко и станал лодкар и превеждал хората от единия до другия бряг на реката я знаем (нямам предвид Харон, да не стане объркване - мисля, че индийска беше).

Така нефокусирано - децата и семейството биха могли да пречат само на изгниването пред телевизора/компютъра. А ако се навлезе в конкретика - за едни неща изобщо не пречат (това и казват повечето хора), за други може и да попречат - примерно може би Вапцаров е щял да се замисли повече преди да тръгне да помага на партизаните. От друга страна е имал и съпруга и дете, което не е оцеляло. Та явно не са му попречили. 

Та идеята ми е - не става така абстрактно. Трябва да видим конкретен пример, конкретна цел, конкретна идея и само тогава може да се прецени ще пречи ли семейството или напротив. И моля - не принизявайте целите и представите за успех на другите, особено ако не сте ги постигнали същите неща.

The Catcher in the Rye, благодаря много за поправката, ще внимавам повече с тази дума, късният час не е оправдание

Вапцаров днес Гугъл въобще нямаше да го индексира:)

Това с лодкаря е от романа Сидхарта на Херман Хесе. Преди децата четях такива работи, сега пак, ама е тегаво.

Разбира се, че тук има много клишета.
Собствената ми сестра е така. Сама. Без семейство в смисъла на съпруг и деца.
Какво прави ли? Всичко, което реши, че иска да направи. Не, не е кариеристка. Работи си нормална работа, просто има свободата да избира. Дали да отиде по-късно или по-рано на работа, дали да си тръгне по-рано или по-късно (не гони режим, не взима деца, не бърза за пазар-готвене). Излиза, или си готви-както и хрумне точно и както иска.  Закъснява или се прибира рано-както и се иска в момента. Лежи до късно или става рано-както и се иска. Ходи на танци, ходи на йога, пътува (не круизи и невероятно скъпи места, а съвсем нормални), не инвестира в бижута. Не е закачена за колата си (както съм аз-семейната с деца, защото бързам да закарам или прибера някой), кеф и с кола, кеф и пеша. Ходенето някъде на почивка е свързано с моментно хрумване също така-решава, хвърля два парцала в чантата и тръгва. Има ужасно много приятели (моите се броят на пръстите на едната ми ръка), вечно има с кой къде да отиде (за разлика от мен, която все трябва да стикова с някой нещо). Животът и не е подчинен на всички онези клишета за "старата мома" и си живее съвсем чудесно, спокойно, интересно и задоволително за нея, необременено.
Имам и такава колега, едно към  едно.  Споделяйки какво мисля да сготвя (неангажиращ разговор в почивката), ми каза съвсем откровено-не мога да си представя да трябва сега да се прибера и да мисля за сто неща-пък какво да им сготвя, пък кога, защо, абсурд, казва, не е за мен (има още време да стане семейна, ама си чука на вратата възрастта и, в която ще стане почти невъзможно, та не изглежда да е само поза, т.е. беше съвсем искрена в думите си).
И въобще не става дума за някакви таланти и развитието им-съвсем нормални хора, като мен. Просто са избрали да нямат деца, не са срещнали мъжа по някаква причина, живеят си и така добре.

Вижте горния пост и ми обяснете как се чете Сидхарта на Херман Хесе, докато отгоре ти виси дамоклевият меч на постояно разтуряща се къща и изгладняващи хора:)

Не е само до хронологично време, а и до дълбочина на концентрацията. Може да имаш време да направиш кекс, колко му е, 20-30 мин., но дали ще е "с мерак" като при човека без деца, дето го прави с вдъхновение, не по задължение?

Готвенето по задължение е пълна гадост...дори да си добър, писва.

Няма лошо, хора всякакви. Аз пък не бих могла да си представя да не трябва за нищо да мисля, нищо да стиковам, нищо да организирам... Ще се почувствам ужасно, наистина. Обичам да имам десетина такива дни в годината, когато да си ходя, където ми хрумне или да си гледам в точка след работа, без да бързам заникъде. Но на втората седмица започва да ме хваща паника, ей така от нищото.

Мен пък ми се струва, че много ама много скучае авторката. И въобще няма малки деца, а напротив – вече са големи и разполага напълно със себе си и свободното си време, но не знае какво да прави със себе си и всичкото това време, което преди е запълвала с децата и грижите покрай тях. И започва да се чувства безполезна и дали пък някое друго поприще е нямало да я направи по-удовлетворена. Класическа драма на средната възраст.

Казали са по-нагоре – всеки живот е различен, няма рецепти. Смисли за едни успешни, за други провал. А и авторката предполагам се гъбарка и въобще не мисли за своя живот като за провал. Гледа сеири тука.

Начи, имам приятелка, с която си говорим на лични теми. И когато преди години заживях с моя половин (който е по-малък от мен) и ѝ споделих това. Нейната реакция беше "А как се виждаш в живота след 10, виждаш ли се пак заедно с този човек?".
На което аз се изкикотих. После ѝ отговорих, че ако гледам и планирам всичко в любовта в перспектива от 10 години, изобщо няма да се захващам. А и мога ли да кажа след като всеки от нас ще се промени в рамките на 10 години. Да поставям някакви очаквания, планове и да ги следвам като работния си график в емоционален план за мен означава предварителен провал.

Та мисълта ми е – не мислете за загубени годините, в които нямате предсказуема, начертана, очаквана реалност, но сте вложили емоционална енергия – да отглеждате (дразнейки се и обичайки децата си едновременно), да се разочаровате или радвате на постиженията или загубите си, да срещате или се разделяте с любим човек.

"Сидхарта" на Хесе е супер и вчера, и днес. Очите и ума дето четат са различни. Сирен, ти таз книжница малка, ако ти трябва специална концентрация и време, не знам, не знам. :>>
Къде го слагате Вапцаров – младеж живял преди 100 годи и умрял без никакъв житейски опит на 33 години.

Напротив, точно обратното е-вечно си със освободен от семейни ангажименти мозък да мисли.
И  се мисли постоянно. И все се измисля нещо, доста по конструктивно, ведро, весело, интересно.
И организацията спори така. Тези хора не гледат в една точка след работа, категорично. И в работата работят доста успешно.

Всъщност като се замисля за живота си преди и след децата съм в абсолютна хармония със себе си. Харесвах живота си преди, харесвам го и сега. Мисля, че съм взимала правилните решения в точното време, за да не съжалявам за пропуснати мигове. Винаги съм внимавала, премисляла, разсъждавала както в личния си живот, така и в служебния. Но ако трябва да отговоря на въпроса - кой "живот" предпочитам, без да се замисля избирам живот с деца. Сигурно е така, защото започнах този период от живота си на 30, не на 20.