Живот без семейство и деца

Изкуших се да се изкажа по темата. Разбирам какво иска да каже авторката и НЕ съжалявам, че имам деца и не си представям животът си без тях по една много проста причина - разглеждам живота с не като компромис, а като низ от решения. Децата ми са планирани и ми беше напълно наясно какво ще следва след появата им и какви са възможностите ми. Всяко последвало решение беше взимано с оглед на ситуацията, но ситуацията съм я създала аз съзнателно, следователно няма как да съжалявам за нея. Тя е такава каквато съм искала, избрала съм я съзателно и си понасям всички негатви и позитиви от нея. На практика какво означава това - останах на една конкретна работа, защото знаех, че ме оценяват и след като се върна на работа няма да ме уволнят като много други майки. Имала съм и други предложения, но съм преценила плюсовете и минусите и съм взема осъзнато решение. То е мое и не съжалявам за него. Второ - преди децата със съпруга ми пътувахме доста преди децата, защото знаех, че с малки деца няма да мога. Сега пътуванията са съобразени с децата ми, но решението за това отново е мое. Никой не ме е насилвал - знаех, че ще стане така и го избрах. След няколко години отново ще можем да пътуваме с децата както преди. Трето - заниманията на децата ми отнемат от свободното ми време по мой избор. Дали ще ги заведа на куклен театър или в парка или ще си останем вкъщи - това зависи от мен. Ако слушам тях изобщо няма да се прибираме вкъщи - все ще хайманим някъде. Така че изборът за свободното време отново е мой. Така че логиката ми е, че няма как да съжалявам за изборите които съм направила ако съм била в позицията да преценя възможностите и да взема лично аз решение. Така съм преценила, че е най-добре в този момент, така съм направила. После може и да ми е тежко, но изборът си е мои и последствията са си за мен.
От другата страна бих съжалявала за нещо, което съм искала, но не съм постигнала. Ето пример за подобна ситуация - имам позната, която е на ръководна позиция в голяма фирма, с огромна заплата, пътува из целия свят и по работа, и за лични цели. Разведена е, учи втори чужд език, на 50 години изглежда чудесно и има гадже чужденец. Живее в центъра на столицата в собствен апартамент и има и други скъпи имоти. Т.е постигнала е всичко, към което някой би се стремил в жовота си. Обаче няма деца, не защото не е искала, а по здравословни причини (има няколко спонтанни аборта). Ако аз бях на нейно място бих съжалявала, защото съм искала деца, взела съм избора да имам такива и не се е случило по независещи от мен причини.
Ето това е моята позицият по темата - не съжалявам за никакви направени от мен избори в живота ми ако са изцяло по мое решение след преценка на плюсовете и минусите във всяка ситуация. Бих съжалявала ако съм искала нещо съзнателно и то не се е случило, а аз не съм могла да направя нищо по въпроса. 

Знам, че си говорите иронично и т.н. обаче аз си признавам, че поне 50 процента от всеки ден се чувствам така. Сигурно повече , всъщност. Единственото, което в повечето случаи ми помага е рязко смъкване на собствените стандарти и минимално хабене на емоции за това какво мислят или правят другите. Помага ми също така точно в тези моменти наистина да се отдам на нещо безотговорно, например дълга разходка в гората с детето след взимане от детската, вместо прибирането при куп чинии, чорапи и каквото още се сетя.

Авторке, аз проблем нямам с теб. Нито съм питала за теб, нито си ми липсвала в темата. както писах, тя си вървеше и без теб.

Много ми хареса мнението ти като цяло и съм съгласна с теб. Само за това в цитата може би имам малко по-различна гледна точка. Това, което описваш според мен и само лично според моя опит, без претенции за универсалност, по-скоро носи една дълбока болка, която не се преодолява, а не точно съжаление. За мен двете неща са различни; може да съжалявам, например, че не съм основила дете или станала приемна майка или по друг начин отгледала макар и небиологично дете, но за загубените не е точно съжаление думата, а сякаш просто житейска болка. Мъчно ми става всеки път, когато срещна човек, преживял тази загуба.

Наистина ли ?

Добре, но аз не питам дали съжаляваш и изобщо не си мисля, че някоя нормална жена съжалява, че е станала майка.

Въпросът е как би живяла /с какво ще се занимаваш, как си представяш идеално/ ако нямаш семейство и деца. Стечение на обстоятелствата, в живота на много хора, или пък избор в живота на други.

А, моля ти се, не вади извън контекст. На няколко пъти подканих авторката (теб) да си даде мнението. Изваденият цитат е по повод излиянията на потребителката Сирен.
Ти мина, фръцна се, че не можеш да се вредиш от житието и битието на Сирената и изчезна.
Доколкото темата, сума и потребителки ти отговориха точно на този въпрос "какво са щели да правят и как да живеят без деца", ти даже не си направи труда да ги отразиш с коментар.

Тийзъри няма да правя да доказвам кой какво, но то си е ясно, който следи темата.

В моя личен пример аз имам късмет да имам семейство и деца. Не защото животът ми е перфектен - работата ми е супер натоварваща, децата ми ме ядосват ежедневно, къщата е нагоре с краката и с мъжа ми се караме за битовизми честичко. Но като тегля черата смятам, че съм щастлива. Ако го нямаше вероятно щях да се занимавам със същата професия - добра съм в нея и въпреки че от известно време се замислям да я сменя не се сещам с какво - нищо друго не ме привлича. Вероятно щях да отида на студетска бригада в САЩ, но нямаше да живея там. Не живея в родния си град, но съм в града, в които по-принцип искам да живея така че това нямаше да го сменя. Може би щях да посещавам по-често родителите си. Щях да излизам по-често с приятели - преди децата го правих, но всъщност и те сега са с деца та не беше сигурно дали те щяха да имат време за мен ако аз бях сама.
Последните 1-2 години се увличам по едно хоби и ми се искаше да имам повече време за него, но съвсем наскоро - преди 3 седмици ми се отдаде възможност да се занимавам с него в събота сутрин, съпругът ми се съгласи да гледа сам децата в това време и аз си имам 3 часа само за хобито. Така че към момента няма някакви неща, които да съм искала да направя и да не мога заради децата. Останалите неща, които съм искала са с сбъднали и децата и семейството не са ми попречили за това. Било ми е и ми е много трудно на моменти да жонглирам с всичко, не твърдя че се справям (даже напротив, ужасно закъснявам с всички задачи), но нямам нереализирани мечти. По скоро физическа и психическа умора.

Определено щях да си търся половинката, а ако съм се занимавала с някакви други неща те щяха да са за запълване на времето докато си търся партньор. Преди да се запозная със съпруга си се чувствах доста самотна вътрешно в себе си. След това някак се чувствах сякаш наистина съм си намерила 'половинката'. И като характер доста се промених дори само от факта, че намерих точния човек - получих една вътрешна увереност и самочувствие, което преди ми липсваше. Интересното е, че не съм от типа жени, които се уповават на мъжете си. Не завися от него физически и финансово и ако нещо се случи с брака или с живота ни мога да се оправя и сама и мисълта да се разделим не ме хвърля в ужас. Но в моментите, когато не сме изнервени от ежедневието и не се джафкаме за глупости все още той е моето момче, моята половинка, приятно ми е да сме заедно и си спомям колко зле се чувствах преди да го срещна - сякаш има нещо непълно в живота ми.

Елена, не знам дали знаеш, но кърменето до година и половина, многократните пелени, ученето на гърне при 20 напикавания дневно и японския от две годишна възраст не са задължителни. Това са избори, които всяка майка  прави за себе си.


Единствената, ама единствената съществена разлика при живота с и без дете е, че таткото се превръща в нещо важно.
Това вече не е пича, който можеш да разкараш на цената на два месеца сополиви сълзи след петата година, защото ти е писнал. Заради огромната му роля в интелектуалното, емоционалното и социално развитие на безценното, изискванията към него вече са многократно завишени.
Битовизми като многократни пелени и гърне на 8 месеца са обсесии, които при липса на дете, при определен тип жени, ще бъдат заменени с аналогични, така или иначе.

Естествено, че когато са се родили децата, никой не очаква да си представяме живота си без тях! Дори самата мисъл плаши, какво остава да си пуснем музика, да се отпуснем и да започнем да си представяме за живот без децата, кучето, котето, любимите неща дори.
Какво значи да си представяте живота без деца!?
Мога да си представя конкретни ситуации, в които децата не са включени (например как заминавам във ваканция с любовник или с шефа), но не и да се виждам как  остарявам, без тях да ги има в живота ми.
Даже не разбирам добре първия пост от темата.
Може би е насочен само към тези, които нямат деца и могат да споделят как си я представят тая работа.

О, не, не знаех. Добре тогава, спираме с японския!

По същество на въпроса на Миес, най-голямата разлика при мен би била, че най-вероятно щях да работя в развиваща се държава при недобри битови условия и с много местене по различни проекти в сферата, която съм избрала като свое поприще. Сега отново работя в тази сфера, но не на терен проектен, а на водеща позиция  в централата на фондация и то дистанционно, за да мога да работя от дома. Далеч не е същото, за добро или зло ... Всъщност сигурно въобще никога не би ми хрумнало да имам домашен офис и да приотиризирам времето в него, бях си супер щастлива да кисна в офиса и да пътувам по час в едната посока до него. Ограничила съм като цяло командировките, които страшно много обичам, макар че вече съм успявала да превърна някои от тях в семейна екскурзия и като порастне детето предполагам ще става още по-често. Сигурно щях да продължавам с навика си да спя до 11 в събота защото много обичам. Щях като цяло може би да имам още повече ресурси за доброволство и нематериална филантропия, защото това перо най-много се сви напоследък, а с мъжът ми преди изкарвахме цели недели в каузи като кухня за бездомни (сега сме поточна кухня за домашна храна, която - преди някои да се изцепи пак - е избор). Сигурно щях да чета много повече книги. И още един милион неща, които няма как да предвидя.

Еднократни пелени и цялата хамалогия покрай тях не ми се връзват със заето ежедневие и писане на дисертация. Или си правиш животът лесен или трепериш от изнемога. Сори, сестро, не ти съчуствам

Има го този момент. Честно казано, аз малко се втурнах в тях необмислено, ама пък после се оказа не много трудно след първоначалното свикване. Но ако нямах автоматична пералня и сушилня никога не бих се захванала. В крайна сметка беше доста икономичен избор и природосъобразен, но пък не съм от хората дето ще убедят който и да било, че е по-лесният де.
Историята с тези пелени е малко странна като цяло. Тъй като имах две неуспешни бременности, през третата ме беше страх да купя каквото и да било за бебето, дори в 9ти месец. Но за да си давам кураж, започнах да следя тези пелени и разните им разпродажби и да купувам, защото видях, че лесно се препродават дори на по-висока цена ако е ограничен модел (в САЩ съм). Прецених, че дори да се случи нещо фатално, лесно се слагат в една кутия и мъжа ми ще ги продаде. Абе мислене на емоционално травмиран човек, няма какво да се търси логика. Но така или иначе, пелените бяха почти единственото нещо, което купих до края. Разбирала ми е нещо главата от пелени или бебета...но десените им са много яки После вече като ги бях купила и то на много изгодни цени ги изпрах и ги ползвахме.

elenna, аз съм най-големият ти фен! Благодаря за прекрасния отговор и цели/светоглед, съизмерими с моите.

В крайна сметка тук имало хора, които могат да четат и да отговарят по темата, без да използват нецензурни/обидни думи, за да уязвят непознати хора, за да се представят като "велики, преуспяващи, най-най". единственото, което правите в тази и всички други теми е да обсъждате житието-битието на Сирената. Не знам точно какви нужди задоволявате, но то няма нищо общо с темата. Сигурно очаквате да прочета всичките тъпизми изписани по нейн адрес и да им отговоря ? Това наричате "контекст"? Няма значение, коментарите, които бяха по темата, получиха от мен отговор.