Има ли значение възрастта на родителите?

Въобще не е същото - Иван може да го бива в нещо друго и например да стане милионер от някаква своя идея или пък да е добър шлосер или автомонтьор.В крайна сметка е доста възможно да се оправи сам,ако ще да работи като гастарбайтер в Германия и да не им е на ръцете.
Един човек с психично увреждане никога няма да може да се грижи сам за себе си и винаги ще има нужда от обгрижване.Има огромна разлика между това да си живеят живота с такъв човек в живота си и без него.В единия задължително всички се жертват защото и само не можеш да го оставиш,а в другия детето може да се изнесе,да замине в чужбина и каквото му се иска на душата.
Ето моята позната в момента няма собствено семейство,защото аха да разпери крила и е трябвало да се грижи за сестра си и да изкарва парите в семейството защото родителите й се разболяват.

Теб някой кара ли те да се жертваш?
Едно и също е - хора, които няммат нищо общо разсъждават и дават акъл какво да правят други хора, и то от съжаление и леко усещане за превъзходство. Свекървенско намилане. Всичко е възможно, ей тъй, както всички вкъщи са живи и здрави родени, гениални и прочие!

То и това, че си родил здраво дете, не е гаранция, че няма да се наложи един ден да се грижиш за него. Сещам се за Марко Бонев, който го спрягаха за любовник на Камен Воденичаров. Катастрофа първо, после 2 инсулта, след които не може да мръдне или да говори. Майка му умира до леглото му, докато се грижи за него. Ако нямаше приятели, колеги и въобще хора, загрижени за него, щеше да си умре в заключения апартамент заедно с разлагащия се труп на майка си. Нито такова нещо може да се предвиди, че ще стане, нито аутизмът, нито един куп заболявания (вродени или придобити) и злополуки.

Да,Куку,обаче първото ти е с увреждане и се надяваш на второ здраво,където е сигурно че ще трябва да се грижи за брата или сестрата.Иначе такива неща никой не може да ги предвиди инциденти и т.н.

Не е сигурно, че ще трябва да се грижи за брата или сестрата. Я камилата, я камиларя за такива работи.

Дай сега, да не ражда, защото второто ще трябва да се грижи за първото! А защо изобщо някой от нас да ражда - все мъка.

Почти сигурно е обаче...такива работи,обаче в 90 процента от случаите децата погребват родителите си,а не обратното..и дай боже!
И това от кога не е лошо?Не е куче или котка,че да се свикнеш..а и не съм чула куче или котка да пречат на професионалния и най-вече на личния живот?Ужасяващ егоизъм,защото не знам нормален човек да го остави болното на произвола...но и означава живота ти да се върти около него и да забравиш за собствено семейство или пък да разпадне това твоето.

И това за двойкаджията го пише жената, която в седмокласните теми е като някакъв обсебен от идеята за високи резултати и ако не приемат детето в най най най елитната гимназия, то това е краят на света и погубен живот.

Включвам се като майка на дете с увреждане. Уви, това последното е много вярно. Като станеш родител на дете с увреждане, изведнъж минаваш под някакъв общ знаменател според другите и всъщност осъзнаваш колко е нелепо да се обобщава - хомосексуалистите, циганите и т.н. Истината е, че ние си оставаме много различни хора, с различни чувства, разбирания, начин на реакция. Все едно да кажем, че синеоките хора са еди какви си родители. Андадриел е права, че ние в крайна сметка , след първоначалния шок, се връщаме към нормалността. Смеем се, ядосваме се за глупости, способни сме да мислим за работа, за секс, да водим спорове за политика, да гушкаме децата си, но също им се ядосваме и им крещим, обикновено бързо спираме да ги съжаляваме и имаме изисквания към тях. Много хора с дете с увреждане искат второ по същите причини, по които и всеки друг - да имат две деца. Изключително рядко родителите (поне тези, които аз познавам) искат здравото дете да се грижи за другото. Напротив, повечето съвсем съзнателно гледат то да има възможно най-самостоятелен живот и да не му насаждат отговорност към другото. Различните родители имат различни реакции - едни решават изобщо да нямат повече деца (не е задължително причината да е риск от увреждане и за второто), други се опитват да забременеят, трети стигат до крайности (според моите разбирания) , като това с абортите до здраво дете. Моето лично мнение - увреждането на детето ми е в резултат на недоносеност. Имаше висок риск при втора бременност  раждането да е пак преждевременно и не, не бих го поела. Но аз не бих раждала и след 38, а съм заченала след стерилитет, мога да разбера защо някои жени опитват след 40 и не ги съдя. Като цяло е лицемерно отношението към аборта на дете с увреждане. Преди да сте забременели с такова, изобщо не знаете как бихте реагирали и дали бихте го махнали.  Пак аз лично и преди да имам дете с увреждане, и след, не бих забременяла, ако има висок процент вероятност за увреждане. Но, честно казано, тези предвидими увреждания са мноого малък процент. Най-масовите - аутизъм и детска церебрална парализа, не могат изобщо да бъдат предвидени. ДЦП няма и генетичен фактор. "Леки" неща като хиперактивност с дефицит на внимание, дислексия, диспраксия и т.н. , дори не се считат за увреждания, пък и се установяват доста късно, а могат да имат много сериозно влияние върху детето и цялото семейство. Нещата никога не са черно-бели и крайни позиции правилно-неправилно, без да си минал самият ти през подобна ситуация, са повърхностни. Най-големият проблем на хората с увреждания в България не е политиката на държавата, а отношението в обществото. Точно съжалително-покровителственото. Много хора са склонни да участват в благотворителни кампании, съчуствено клатят глава и казват "ох, горкичкото", но не смятат, че "горкичкото" трябва да учи със сина им, камо ли пък да са приятели. Никой бизнесмен не взима хора с увреждания на работа, никой не си избира сервитьорка с Даун, малко хора биха я приели нормално. Тук отношението е благотворително и някакси поне подсъзнателно се очаква благодарност от човека с увреждане или от близките му - че си му обърнал внимание, усмихнал, сякаш той няма такова право по презумпция. Има право основно да бъде съжаляван и да му се помага. Това в други страни до голяма степен е преодоляно и наистина е предпоставка хората с увреждания просто да вегетират в БГ. Оспамих темата, но ако имате познат с увреждане или родител на такова дете, опитайте се да видите човека отвъд увреждането, не колко трябва да е нещастен, а какво може, какво евентуално ви харесва в него. Опознайте го без страх и съжаление, за да откриете това нещо.

Ани,аз и не мисля че има много,които нарочно се надяват на здраво второ дете,за да може да гледа болното. Имам предвид,че това се случва,след като родителите ги няма вече или не могат. Сама казваш раждане на по-късна възраст - още по-голям шанс нещата да опрат изцяло на здравото дете и за болното и за родителите дори доста рано.
Че дори те и да не искат малкото да се грижи за голямото,едва ли на малкото ще му даде сърце да не го прави ,когато се наложи.
 Иначе за снизхождението и т.н не се наемам да говоря -като по-малка съм съм се държала нормално мисля.Сега в държавата в която живея хората с увреждания се движат и живеят измежду другите хора,но не мога да не забележа че винаги трябва да са с тях родителите или роднина,работила съм и с родителите и  това са едни от най -големите им притеснения кой ще се грижи ако тях ги няма.

Не съм чела много назад темата. Попаднах точно на твоя пример за сестра, която не е създала семейство, явно за да се грижи за родителите си и за увредената си сестра. Ти сама беше казала, че явно е създадена, за да служи (не ми е точен цитата, че пиша от телефон). Много родители правят всичко възможно да не допуснат това. Както казах, аз лично не бих поела риска да забременея с дете, ако знам, че има голям риск от увреждане. Но нагоре видях много стереотипни мисли, които са точно на странични наблюдатели(имам предвид и двете крайни позиции). А колкото до това, че трябва родител/роднина винаги да е с човека с увреждане, в нормалните страни, това не е точно така. Аз общувам с много различни хора с ДЦП от САЩ и Великобритания, имам и поглед за Австрия. Хората, които са ментално съхранени, често живеят самостоятелно, работят, някои имат асистенти, но това не са родителите им. Много хора имат и собствени семейства, включително партньори без увреждания. Живели сме за известно време в САЩ, отношението е съвсем различно, а те не са страната най-добър пример. Просто има условия за доста по-нормален живот.

Не, не е краят на света, нито е погубен живот. Ти сама си правиш някакви интерпретации, но те са си твои и не ми ги приписвай.  В състезание като на състезание - играеш играта и искаш по-предно класиране и толкова. То се вижда детето какви възможности има към момента, колко е подготвено и какво може да постигне, естествено е при кръгъл отличник да се гони космическо ниво, то би било грехота обратното, като да газиш във вода, а жаден да ходиш. Критерият е еднакъв за всички и щом е така заложен, така работим.

Естествено, че гоня високи резултати! И дете с двойки да имах, пак щях да гоня високи резултати. Да, за него от двойки и тройки щеше да е към четворки и петици, но пак щеше да има много работа и зор. Принципът е същият. Да, щяхме да гоним възможно най-елитната гимназия, пък каквото дойде. Пак става въпрос за начин на мислене. Никога не съм съжалявала майките на двойкаджиите, а ако си забелязала, дори напротив - в тази обсебеност, за която говориш, винаги съм писала, че трябва да се работи с детето, да се запише на курсове или уроци, за да вдигне резултата на изпитите поне с една единица, което пак дава повече шансове от лежането на ухото нищо да не се прави. Аз и сега гоня високи резултати - най-често използваният израз от мен е "хайде, да го направим още веднъж и да стане още по-красиво". Ти как мислиш, че се постигат резултати, с правене на нищо и примиряване ли?

Ани,благодаря за отговора.Имах предвид психичните увреждания.Разбира се,че психично съхранените могат и трябва да имат известна самостоятелност ..Работа,живеене в адаптирана жилище самостоятелно,дори семейство. За съжаление въобще не е същото при психичните увреждания.Там,освен всичко,тези хора са привързани към близките си и друг да се грижи за тях е доста трудно,особено ако е платен за това.

Дезидерата, ако е тя, за която мисля, има три деца, и трите са момчета. Най-голямото е в норма, другите две са високофункциониращи с разстройство от аутистичния спектър. Докато пишеше в темата за аутизма, последната информация беше, че и двамата говорят, със съвсем нормален интелект са, ходят в нормално училище, оправят се ъвв всекидневието и т.н., тоест според мен ако действието се развиваше преди 30-тина години, вероятно изобщо нямаше да имат поставени диагнози, без да се опитвам да се правя на врачка в паралелните вселени и без да знам всички подробности. Тя впрочем, пак ако правилно помня, беше писала, че и нейният баща според нея има характерови особености, подобни на тези при синовете и, което никак не му е попречило да функционира нормално, да се ожени и т.н. Естествено, не всички аутисти са като нейните синове, дай боже всекиму да бяха такива.
Средната вероятност за дете с аутизъм в семейство, в което вече има едно такова дете, се приема за увеличена няколко пъти (пет до десет) спрямо общата популация. Тоест ако в общата популация приемем, че е едно на сто - значи 5 до 10 на сто, ако е едно на хиляда - съответно. Конкретна вероятност за дадена двойка няма как да се установи, защото и конкретни причини не са изолирани.
Лично аз имам момиче напълно в норма. Поела съм риска да забременявам трети път и бих поставила на мястото му всеки, който се опитва да ми вменява безотговорност.
Всъщност не знам що за човек трябва да си, за да ти роди главата подобна мисъл, че след увредено дете не трябва да се ражда и-зоб-що (не "аз не бих", а "никой не би трябвало"), щото ако новото дете е пак увредено, за което вероятността, нали, задължително е огромна - лошо и безотговорно, ако не е - дваж по-лошо и безотговорно, защото горкото щяло да се чувства длъжно да се грижи за брат си или още по-зле - родителят да го натовари с това задължение.

Андриел, животът не бива да е руска рулетка, когато иде реч за съдбата на другите.
Когато действията ти засягат само теб, ако щеш  дори не вади куршум от пълнителя.

Но, да пледираш създаването на увредени деца, докато стигнеш до здраво, за да им оказва то благоприятно въздействие при развитието и после да ги доизгледа, е геноцид.
Дори не мога да разбера как се стигна до това извращение?

Ти наблюдавала ли си отблизо какво става с психиката на здравото дете, растящо в семейство с психически увредено?
Даваш ли си сметка, дали родителите на такова дете живеят или просто съществуват, заети с денонощното му обгрижване?