Аз затова го оставих да играе срещу компютъра- на него да му се ядосва, а и игрите са направени вече така, че по малко да мъчат, по малко да ти пускат лесна победа и постепенно да свикваш с фрустрацията.
И аз така. Обаче в училище също имаше проблеми заради тази негова мания винаги да е пръв, да е най-най...
По физическо, ако някой е по-бърз от него, по математика, ако някой реши задачата преди него, по разказвателните предмети, ако е вдигнал ръка, но изберат друго дете вместо него. От 1-ви до 4-ти клас класната му се видя в приключение. Едва тази година /5-ти клас/ малко се кротна и го отдавам на това, че за пръв път това лято отиде на летен лагер сам за 10 дни. Помня, че когато отидох да го взема се затича към мен и буквално скочи да ме прегръща. След това видяхме една сериозна промяна в него - стана малко по-умерен, търпелив и по-малко избухлив. Сякаш беше пораснал за тези 10 дни.
Никога не са ме удряли, но когато не ми се позволяваше нещо започвах да се тръшкам по пода, да крещя и да рева все едно съм на заколение. Стигало се е дотам да заплашвам, че ще си прережа вените (явно съм го чула в някой филм). Та прекрасната ми съседка няколко пъти беше извикала социалните. След няколко години и нейното дете порастна и започнаха да се чуват крясъци, плач и редовни псувни. Никога не сме се обаждали нито на полицията, нито на социалните. След време се оказа, че мъжът й се е опитвал да изнасилва малки момчета (с такива беше свързана професията му). Осъдиха го и се самоуби... Та мисълта ми е, че намесата в такива ситуации обикновено е безсмислена, но има и случаи, в които стига да е на време може да бъде полезна. 
