Тъжно ми е. Превърнала съм се в една ходеща сянка.
Приятеля ми, с който живеем заедно от година има хазартна зависимост. Не мога да го накарам да спре. Разделяли сме се,карали сме се и какво ли още не...но нищо не става. Опитах с добро. Да не му правя скандали, да го оставя да ходи с по малко пари, другите да ми ги дава....и това не става. Работи до късно и след работа хоп и в казиното. Не всеки ден , но много често. Чакам го да се прибере, за да може поне замалко да се видим. То даже и да искам да заспя, не ми се получава. Спя 2-3-4 часа на нощ. Ето и в момента не спя, а след 2 часа съм на работа. Физически ми е трудно вече,не само психически. Знам, че трябва да си тръгна от него, не е за мен, но изпитвам някакво много странно чувство, което ме кара да пренабрегвам постоянно себе си,за да се опитвам да му помогна. Понякога се чудя какво изпитвам повече, любов или съжаление.
Той е от провинцията....и то дълбоката. Живее при мен. Всичко му е поднесено на тепсия, както се казва. Сготвено му е, изчистено, изпрано и т.н. Но като че ли, изобщо не го оценява...или ако го оцени ще е когато се скараме жестоко и тръгнем да се разделяме. Не знам какво да направя , за да го откажа. Не мисля, че ще стане с психолог. Абсурд да го накарам да отиде. Отчаяна съм. Постоянно плача. Още по-гадното е, че аз съм разведена точно заради същия проблем.
Знам как изглежда от страни. Тоя я е хванал лудата да има къде да живее. И аз го мислех преди, но знам че ме обича. Просто любовта към хазарта явно е по-голяма. Има толкова много неща още, но мисълта ми е толкова хаотична, че не мога да я подредя от нерви и в момента.
Разликата във възрастта(по-голяма съм с 5г) и разликата в начина на живот, който сме имали също е от огромно значение. Живял е през повечето от съзнателния си живот сам, с лоши компании. Правил си е каквото си иска. И сега се появявам аз, която се опитва да го усмири. Самият му начин на мислене не е като моя. Изобщо само негативи така като погледна. Но наистина имаме и уникални моменти. Не знам. Трудно ми е да му помогна да се измъкне от това блато.
Приятеля ми, с който живеем заедно от година има хазартна зависимост. Не мога да го накарам да спре. Разделяли сме се,карали сме се и какво ли още не...но нищо не става. Опитах с добро. Да не му правя скандали, да го оставя да ходи с по малко пари, другите да ми ги дава....и това не става. Работи до късно и след работа хоп и в казиното. Не всеки ден , но много често. Чакам го да се прибере, за да може поне замалко да се видим. То даже и да искам да заспя, не ми се получава. Спя 2-3-4 часа на нощ. Ето и в момента не спя, а след 2 часа съм на работа. Физически ми е трудно вече,не само психически. Знам, че трябва да си тръгна от него, не е за мен, но изпитвам някакво много странно чувство, което ме кара да пренабрегвам постоянно себе си,за да се опитвам да му помогна. Понякога се чудя какво изпитвам повече, любов или съжаление.
Той е от провинцията....и то дълбоката. Живее при мен. Всичко му е поднесено на тепсия, както се казва. Сготвено му е, изчистено, изпрано и т.н. Но като че ли, изобщо не го оценява...или ако го оцени ще е когато се скараме жестоко и тръгнем да се разделяме. Не знам какво да направя , за да го откажа. Не мисля, че ще стане с психолог. Абсурд да го накарам да отиде. Отчаяна съм. Постоянно плача. Още по-гадното е, че аз съм разведена точно заради същия проблем.
Знам как изглежда от страни. Тоя я е хванал лудата да има къде да живее. И аз го мислех преди, но знам че ме обича. Просто любовта към хазарта явно е по-голяма. Има толкова много неща още, но мисълта ми е толкова хаотична, че не мога да я подредя от нерви и в момента.
Разликата във възрастта(по-голяма съм с 5г) и разликата в начина на живот, който сме имали също е от огромно значение. Живял е през повечето от съзнателния си живот сам, с лоши компании. Правил си е каквото си иска. И сега се появявам аз, която се опитва да го усмири. Самият му начин на мислене не е като моя. Изобщо само негативи така като погледна. Но наистина имаме и уникални моменти. Не знам. Трудно ми е да му помогна да се измъкне от това блато.
Не можеш да го откажеш, това е ясно. Нито можеш да му помогнеш да се откаже. Нито той може да си помогне. Единствено психиатър може да помогне в случая и сериозно лечение. Психиатър, не психолог, не знам дали правиш разлика. Това е болест и като всяка друга болест се лекува от лекар. Ако обаче той не иска да отида и Господ не може да му помогне. Така че най-добре - спасявай себе си докато можеш. Защото че ти няма да го оправиш е ясно, но че той лесно може да те завлече към дъното също е ясно. Въпреки че си по-голяма трябва да разбереш, че не си му майка. Не носиш никаква отговорност за него. Това къде ще живее и какво ще прави не е твой проблем, а негов. Сигурно ти е жал, разбираемо е, но трябва за себе си да ти е жал повече. Защото явно на никой друг не му е. 
