Сложен въпрос. От една страна е ужасно тежко да се живее месеци и години с тази мисъл. И за болния човек и за близките му. И аз смятам, че внезапната смърт се понася по-леко. От друга страна смятам, че е редно да се каже поне на партньора. Редно е да се "предадат" делата, документите, ако щете бих искала да имам време да науча мъжа си да готви, редно е да се обсъдят много неща за "после" и е добре той да знае мнението ми по много въпроси. Така че на мъжа си бих казала със сигурност, въпреки че знам че така ще му е по-тежко. На останалите.... не знам, според човека, може би. На децата също смятам, че бих казала, въпреки че не са особено големи. Децата са учудващо устойчиви на такива неща, понякога повече от възрастните.
- Публикувана: 15 фев. 2018, 21:53 ч.
- Последно мнение: 26 фев. 2018, 10:45 ч.
Тайната, че умираш
Тези дни,
Скрит текст:
покрай набирането на средства за операция на наша позната, с майка ми се заговорихме за несправедливостта да разчиташ на чуждата милостиня за да живееш, а държавата да не ти помага по никакъв начин; за страхът, че може да не се пребориш; за този на близките и семейството ти когато си поставен в подобна ситуация, знаейки, че могат да те загубят и най-вече за това как го изживяват децата ти. Разговорът се завъртя около наши близки и познати, които починаха без да са казали на децата си ( и малки и големи), че боледуват, че е нелечимо, че им остават месеци или седмици.
- Ти би ли искала да знаеш, че съм болна и умирам?
Да, бих искала да знам. Бих искала да знам, че имам Х време оставащо ми с нея. Бих искала да знам за да можем да го изживеем пълноценно и докрай. Заедно. За да мога, доколкото е възможно, да се подготвя психически и да свикна с мисълта, че ще я загубя. Не някога, не след години, а скоро. Прекалено скоро.
Вие бихте ли искали да знаете? А бихте ли го казали на децата си или бихте го спестили? Поради какви разбирания и причини ще решите да направите последното?
- Ти би ли искала да знаеш, че съм болна и умирам?
Да, бих искала да знам. Бих искала да знам, че имам Х време оставащо ми с нея. Бих искала да знам за да можем да го изживеем пълноценно и докрай. Заедно. За да мога, доколкото е възможно, да се подготвя психически и да свикна с мисълта, че ще я загубя. Не някога, не след години, а скоро. Прекалено скоро.
Вие бихте ли искали да знаете? А бихте ли го казали на децата си или бихте го спестили? Поради какви разбирания и причини ще решите да направите последното?
Повярвай, не е по-лесно.Дори мисля, че така е по-трудно.И за двете страни.
Не си го пожелавам, но ако изпадна в подобна ситуация, най-вероятно не бих казала на децата си.
Не знам дали мога да понеса всеки ден да виждам И болката, и отчаянието, и мъката в очите им.
Ще имат време да страдат "след мен".
Да, много бих искала да знам. Когато преди 18 години мама почина, всички криеха от мен колко е сериозно положението. Да, знаех, че е болна от рак. Знаех, че има леки разсейки. Но не знаех, че и остава месец. Иначе щях да имам времето да направя неща, за които тя мечтаеше (отложих ги за пролетта, тя не доживя Нова Година).
Баща ми почина от рак, след 2 години боледуване бях успяла да се подготвя поне малко психически. Както най добрата ми приятелка му каза тогава - Надявай се на най-доброто, но се подготви за най-лошото. Бях на 17, не ми беше леко, но щеше да ми е много по-тежко, ако не знаех. Сега майка ми е със също тежка диагноза, на легло е от почти 3 години. Не се заблуждавам, че ще се оправи. Така имам време да свикна с мисълта. Аз бих казала на хората около мен. Може би бих го спестила на децата, ако са малки или знам, че няма да го понесат добре дори и по-големи. Питах и ММ, той ми каза, че не би казал. Би казал, че ще заминава за дълго време, за да се подготвят, че няма да го виждат с години и едва малко преди това би споделил. Хората са различни. Това всеки трябва да го съобрази спрямо себе си и близките си.
За децата зависи колко са големи. Естествено,че на невръстни деца не бива да се казва, но ако са по-големи добре би било да са малко поне запознати. Не в детайли, разбира се, но не и да се отрича, че има здравословен проблем. Или пък при лоша прогноза да ги уверяват, че всичко е наред.
Трудно се живее пълноценно и щастливо, когато знаеш, че дните ти са преброени. Буквално.
всеки роден е с преброени земни дни... И дела.
Сложна тема. И гадна...
Загубих баща си преди 51 дни. Дълго беше болен... повтаряше, че един ден "и това ще стане" (визираше смъртта си). Отказвах да го слушам. И веднага сменяхме темата.
Чух го 12ч преди да си отиде... Не ми даде и най-малкия знак, че това ще е краят. На никого не каза, а всички казват, че всеки човек си усеща края. Скри и от майка. Може би точно това искаше... да остане далеч от нас в сетния си час, за да не ни плаши и притеснява.
Навремето друг мой роднина си отиде от гадната болест рак. Криеше, не искаше да ни товари.
Явно мъжете в моя род са такива... стоици. Не мога да ги упреквам за това тяхно решение.
Нито знам как аз бих реагирала при подобни обстоятелства.
Нека има здраве за всички ни
За мен нещата в едно нормално семейство трябва да са споделени.
Ако близък е болен бих искала да знам. Преди 3 години скриха от мен смъртта на единия ми дядо, не ми казаха, че има рак, че нищо не може да му помогне и, че краят е близо. Криеха и смъртта му от мен в продължение на около месец защото точно когато е починал аз имах важни изпити. Живея в чужбина, не искали на ме притесняват.
Еми....стана ми страшно отвратително.
Много се ядосах. В същото време бях безсилна. Чувството е наистина много неприятено.
Искам да знам, да и ако на мен ми се случи бих казала и бих поискала подкрепа от близките ми. Не сме сами на този свят все пак.
Иначе имаме друг случай в семейството - дъщерята на близки се разболя от рак. При тях е генетично, почти всяка жена е преминала през някаква форма на рак на репродуктивните органи.
Оперираха момичето, но му казаха, че е от апендисит.
И до сега не знае, че репродуктивните ѝ органи са премахнати, няма да може да има деца.
Вече е 17-годишна госпожица. Като беше на 14 ме беше попитала много притеснена, защо още няма цикъл, а приятелките ѝ вече имали. Майка ѝ казвала, че нищо ѝ няма, да не се притеснява.
И аз ѝ казах да не се притснява, как да му кажеш на това дете, това си е работа на родителите...
Много пъти ми е идвало да ѝ кажа, но съм се въздържала. Трудно е да знаеш такова нещо.
Твърдо против съм да се крият сериозни болести!
Ако близък е болен бих искала да знам. Преди 3 години скриха от мен смъртта на единия ми дядо, не ми казаха, че има рак, че нищо не може да му помогне и, че краят е близо. Криеха и смъртта му от мен в продължение на около месец защото точно когато е починал аз имах важни изпити. Живея в чужбина, не искали на ме притесняват.
Еми....стана ми страшно отвратително.
Много се ядосах. В същото време бях безсилна. Чувството е наистина много неприятено.
Искам да знам, да и ако на мен ми се случи бих казала и бих поискала подкрепа от близките ми. Не сме сами на този свят все пак.
Иначе имаме друг случай в семейството - дъщерята на близки се разболя от рак. При тях е генетично, почти всяка жена е преминала през някаква форма на рак на репродуктивните органи.
Оперираха момичето, но му казаха, че е от апендисит.
И до сега не знае, че репродуктивните ѝ органи са премахнати, няма да може да има деца.
Вече е 17-годишна госпожица. Като беше на 14 ме беше попитала много притеснена, защо още няма цикъл, а приятелките ѝ вече имали. Майка ѝ казвала, че нищо ѝ няма, да не се притеснява.
И аз ѝ казах да не се притснява, как да му кажеш на това дете, това си е работа на родителите...
Много пъти ми е идвало да ѝ кажа, но съм се въздържала. Трудно е да знаеш такова нещо. Твърдо против съм да се крият сериозни болести!
Майка ми има рак от две години. Още като разбрах диагнозата се наревах, напих се за пръв път в живота си и на другия ден започнах борбата. Баща ми почина внезапно и дълго време се обвинявах, че не съм обърнала достатъчно внимание на болките в гърба му, които са били симптом за сърдечен проблем. Така че аз предпочитам да знам за болест на близък, за да направя всичко, за да му помогна. Майка е казала за рака само на една приятелка, дори сестра й, която също е с рак от 6-7 години, не знае. Крие го ревностно от всички, измисля оправдания за страничните ефекти от химията. Ако аз съм болна - бих казала на семейството си. Ако е безнадеждно и няма лечение, може и да им го спестя.
Моите роднини бяха на крак до последно и на години-79,81,84.За дни беше.Но с мъжа ми беше дълга агония.Сърдечен проблем.Първо отряза пръсти на ръката,борба да му докажа,че може и е нужен.После през две години инфаркти,като на четвъртия бе края.В болница.Ходеше подпрян на тояга ,съгласи се на операция накрая,когато бе късно.Но лекуващата лекарка ми каза ,не се надявай на много,трябваше да отиде когато го пращахме преди две години,имаше шанс.И въпреки това си мислех,че може да стане нещо добро.Почина когато децата бяха под 30.На 58,не в първа младост,но имаше още ...Не е лесно да си до болен,много нерви и търпение коства.Знаехме всички и всичко и все пак бе изненада.
Трудно е за всички участници.Борба има,ако болния желае,насила не става,убедих се сама.Казва,това е моят живот,няма значение две години плюс-минус.Донякъде е прав.Само донякъде.Зависими и обвързани сме всички в семейството и се отразява на всеки.
Трудно е за всички участници.Борба има,ако болния желае,насила не става,убедих се сама.Казва,това е моят живот,няма значение две години плюс-минус.Донякъде е прав.Само донякъде.Зависими и обвързани сме всички в семейството и се отразява на всеки.
Скрит текст:
За мен нещата в едно нормално семейство трябва да са споделени.
Ако близък е болен бих искала да знам. Преди 3 години скриха от мен смъртта на единия ми дядо, не ми казаха, че има рак, че нищо не може да му помогне и, че краят е близо. Криеха и смъртта му от мен в продължение на около месец защото точно когато е починал аз имах важни изпити. Живея в чужбина, не искали на ме притесняват.
Еми....стана ми страшно отвратително.
Много се ядосах. В същото време бях безсилна. Чувството е наистина много неприятено.
Искам да знам, да и ако на мен ми се случи бих казала и бих поискала подкрепа от близките ми. Не сме сами на този свят все пак.
Иначе имаме друг случай в семейството - дъщерята на близки се разболя от рак. При тях е генетично, почти всяка жена е преминала през някаква форма на рак на репродуктивните органи.
Оперираха момичето, но му казаха, че е от апендисит.
И до сега не знае, че репродуктивните ѝ органи са премахнати, няма да може да има деца.
Вече е 17-годишна госпожица. Като беше на 14 ме беше попитала много притеснена, защо още няма цикъл, а приятелките ѝ вече имали. Майка ѝ казвала, че нищо ѝ няма, да не се притеснява.
И аз ѝ казах да не се притснява, как да му кажеш на това дете, това си е работа на родителите... Много пъти ми е идвало да ѝ кажа, но съм се въздържала. Трудно е да знаеш такова нещо.
Твърдо против съм да се крият сериозни болести!
Ако близък е болен бих искала да знам. Преди 3 години скриха от мен смъртта на единия ми дядо, не ми казаха, че има рак, че нищо не може да му помогне и, че краят е близо. Криеха и смъртта му от мен в продължение на около месец защото точно когато е починал аз имах важни изпити. Живея в чужбина, не искали на ме притесняват.
Еми....стана ми страшно отвратително.
Много се ядосах. В същото време бях безсилна. Чувството е наистина много неприятено.
Искам да знам, да и ако на мен ми се случи бих казала и бих поискала подкрепа от близките ми. Не сме сами на този свят все пак.
Иначе имаме друг случай в семейството - дъщерята на близки се разболя от рак. При тях е генетично, почти всяка жена е преминала през някаква форма на рак на репродуктивните органи.
Оперираха момичето, но му казаха, че е от апендисит.
И до сега не знае, че репродуктивните ѝ органи са премахнати, няма да може да има деца.
Вече е 17-годишна госпожица. Като беше на 14 ме беше попитала много притеснена, защо още няма цикъл, а приятелките ѝ вече имали. Майка ѝ казвала, че нищо ѝ няма, да не се притеснява.
И аз ѝ казах да не се притснява, как да му кажеш на това дете, това си е работа на родителите...
Много пъти ми е идвало да ѝ кажа, но съм се въздържала. Трудно е да знаеш такова нещо. Твърдо против съм да се крият сериозни болести!
Точно такива за случаи имам предвид,че съм против да се крие.
А това за младото момиче с тежката диагноза...не знам, сложно е. От една страна има право да знае истината, от друга как се казва на дете такова нещо?
Иначе имаме друг случай в семейството - дъщерята на близки се разболя от рак. При тях е генетично, почти всяка жена е преминала през някаква форма на рак на репродуктивните органи.
Оперираха момичето, но му казаха, че е от апендисит.
И до сега не знае, че репродуктивните ѝ органи са премахнати, няма да може да има деца.
Вече е 17-годишна госпожица. Като беше на 14 ме беше попитала много притеснена, защо още няма цикъл, а приятелките ѝ вече имали. Майка ѝ казвала, че нищо ѝ няма, да не се притеснява.
И аз ѝ казах да не се притснява, как да му кажеш на това дете, това си е работа на родителите...
Много пъти ми е идвало да ѝ кажа, но съм се въздържала. Трудно е да знаеш такова нещо. Твърдо против съм да се крият сериозни болести!
Отвратително.
Горкото момиче.
По темата: Първосигналното ми решение е, че не бих казала. Обаче реално съм на мнението на бгтатко и няколкото изразили го - животът не е само мой, не съм сама на тази планета - аз съм жена, дъщеря, сестра, един ден - майка. Има хора, които разчитат на мен и на моето здравословно благоденствие. Би било силно егоистично да им отнема почвата под краката без предупреждение.
Същото важи и в обратния случай, изпитвам абсолютен ужас и паника, че някога някой от най-близките ми няма да ми е на един телефон разстояние. При най-малкия сигнал за проблем искам да знам - дали за да окажа подкрепа на човека, дали за да рева и да се тръшкам насаме - мое право е. В една емоционална връзка от каквото и да било естество хората имат отговорност един към друг.
И аз не вярвам, че сериозна болест може да се скрие. А ако някой от близките ми успее, цял живот ще се обвинявам, че не съм разбрала.