А сега за вината: най-общо казано основните ми грешки са свързани с нетърпение нещата да се развият по естествения си начин и нетърпимост към разни неща. Убивала съм доста от връзките си в зародиш точно поради тази нетърпимост и от страх да не бъда наранена. Но най-голямата ми вина е, че реших да спра да го правя точно тогава, когато трябваше да извадя голямата балтия. Връзка, която си личи от самото начало накъде е тръгнала, аз търпеливо и мазохистично я бутах години ред като Сизифов камък. Извайвах го този камък във формата на красива статуя на митичен герой, успокоявайки се, че макар и да липсват любовта и страстта, които винаги са ми се стрували задължителни за една връзка, качествата на героя сам по себе си са по-важни. И вместо като видя пропастта между нас, да избягам, аз се напъвах да я запълвам с общи цели, които да осмислят това, че все пак сме заедно. Извайвах и себе си като пясъчна фигура, която се мени със всеки повей на вятъра, към който се е обърнал героя. Само че понякога и двамата се изправяте пред буря и единия бурята го отнася, а другият остава насред останките. И така...накрая, като останах сама, чак не можех да бъда сигурна в какво наистина вярвам. Започнах да се събирам парче по парче и да се чудя кое да оставя и кое да изхвърля. И в такива случаи наистина, колкото и да си убеден, че другият е виновен, най-много се сърдиш на себе си как си допуснал изобщо да се стигне до там.