Домакини 65/ Работата си е работа, но трябва и нещо полезно да се свърши

Тъжна картинка, ден след  потопа есента, отидохме да видим възрастните роднини, понеже са в ниското водата текла извлякла всичката плодородна почва.Леля с две железни кофи се опитва да натрупа кал върху оголените луковици на лалета , нарциси и зюмбюли.Една лозичка си е отишла, на другата корените отвън. Разбрахме се на другия ден да отидем да помогнем, на купчина с изкоренени растения пред оградата и тази розичка.Подари  ми я защото няма как да я засади.   

логиката е такава - има няколко различни вида реконструкция, но тази е най-добрата, обаче......прави се свободна пластика, сиреч "взема" се от областа на корема и се "поставя" на мястото на гърдата, като няма "захранващо" краче... та трябва да имам много добро кръвоснабдяване, което е доказано, че при пушачите не е.... другото е, че риска от емболия е много висок, а и не на последно място престоя в болница е 8-10 дни, като там няма къде да се пуши и това за един пушач е от значение. Има и още.... Та лекаря си е прав - и аз да съм няма да искам да правя на някого 12 часова операция и той да ми умре на масата от глупост или пък целия ми труд да отиде по дяволите когато пластиката не се захване... То пълни гаранции няма, че и при непушачи няма да се случи, но все пак риска за пушачите е много голям. Иначе аз съм си в правото да си остана така, или да си избера друга пластика, ако цигарите са ми толкова важни, или не мога да ги спра... Няма нищо задължително - всичко е препоръчително....

Срещам мои връстници, които сякаш са се  отписали от живота. Изгубили са вярата в непреходните общочовешки ценности, изгубили са всякакъв интерес към заобикалящата ги среда, отчуждили са се, нищо не ги радва, почти нищо не ги интересува. Затънали са до гуша в дребнотемие и битовизми. Виждам, колко обеднели са духовно. Други мрънкат, хленчат, живеят с мисълта, че за нищо и за никого нямат грижа, все някой им е виновен, все някой им е длъжен – държавата, децата и внуците им, роднините. Някои сами себе си глезят, но това определено не е здравословно! Вместо те да полагат грижи,  очакват светът да ги обгрижва. Прехвърлят отговорността за себе си на другите. Кому е нужна такава скучна компания? Ето защо младите ги избягват. Има и по-тежки случаи-хора, изолирали се, затворени в себе си, изпитващи болезнена, смазваща самота, поради липсата на близки хора, с които да споделят. Колко пагубно се отразява това на физическото и психическото им здраве. Срещам и хора, в бърнаут-обикновено интелигентни, доскоро обществено ангажирани, дейни, ценени и изведнъж–прегаряне, в следствие пенсиониране. Липсват ангажиментите, отговорностите, признанието, аплодисментите. Чувстват се ненужни, неоценени, забравени. Младите хора в семейството имат своите радости и грижи и нямат време за приказки. Да, идва и такова време, особено когато годините напреднат, отишли са си близките хора, отиват си един по един приятелите от кохортата, с тях си отиват спомените, а се раждат внуците и правнуците - съвършенно непознати. С тях възрастният човек спомени няма...Идват отчаянието и мрачните мисли за неизбежния край на живота! Някои възрастни хора изпитват дори патологичен страх от смъртта.
       Когато бях на 7 – 8 години, за пръв път в училище се заговори за смъртта. Вечер, преди да заспя, се завивах през глава и тихичко си поплаквах, защото вече знаех, че един ден ще си отидат мама и татко, братчето ми и аз. Колко време продължи това не помня, но по-важното е, че намерих сама  стратегия за справяне с тази моя тревога. Една вечер ме осени „гениална“ мисъл-след като и Левски, и Ботев, и Георги Димитров са умрели, значи така трябва. Ясно, всички ще мрем. Това е. Повече не съм плакала по този повод.