За раждането заедно

А моят любим така ревна като извадиха бебето и ми го сложиха на корема. Аз нито можех да се усмихна, нямах сили за никаква реакция, а той реве ли, реве...после с трепереща ръка сряза пъпната връв. Беше много специален момент, наскоро той ми каза, 4е за него раждането е било най-екстремното му преживяване. Но това, 4е той ме видя как раждам, го кара днес да се гордее с мен пове4е от вси4ко друго!

Това е и нашата история. Според мен всеки татко изпуска невероятно изживяване,като пропуска мигът на раждането.

Преди исках таткото да присъства, после се отказах. Сега се радвам, че НЕ присъства - с нищо нямаше да може да ми помогне, само щеше да страда...

амиии, аз не.
Зщо мислиш, че може би не би успяла без него?

winter поздравления за хубавата тема    – преди време точно опита на мами и татковци ме убеди  (колебаех се дали нашият татко да присъства)

Та освен всичко, което написаха до тук мамите с опит, бих добавила и че присъствието на таткото ми спести доста и направи раждането ми по-бързо и лесно! Честно казано не знам как бих се справила без него. Голяма съм пъзла и се паникьосвам .
По едно време изключих и въобще не слушах какво ми крещи сестрата (раждах естествено и без упойки)... едва ли някога ще забравя тези моменти... таткото надвесен до мен, спокоен, държи ми ръката и повтаря думите на акушерката. Родих на третият напън и то само защото бях ‘послушна’ .

А под това, което каза Никси се подписвам с двете ръце -  “Никога не сме се чувствали по-заедно”

и аз не исках да е до главата ми , ако раждам пак някой ден-пак така ще бъде - няма да стои при мен , неговото място е в чакалнята

Моите емоции по темата са много шарени. С първото дете се забавлявах от идеята таткото да присъства - не защото съм мислела, че ще имам нужда от подкрепа, а по-скоро защото ми се виждаше интересно, екстремно и нещо по-така. Мъжа ми беше твърдо и категорично против, каза го съвсем искрено и доколкото го познавам (вече 10 години), съм убедена в 2 неща - 1) че наистина не иска (в добавка лекарите хич не са му слабост и се е налагало неведнъж да го възпирам от скандали и остри реплики, когато сме си имали сблъсъци с кофти отношение) и 2) че ако все пак се беше оказал до мен, щеше да се справи блестящо и момента да е сред най-скъпите му спомени. Но - преди 7 години изобщо нямаше такава опция с присъствието, а и твърдо не бих тръгнала да го карам, след като е заявил, че не иска. Затова имам много ясен спомен как акушерката каза - Таткото е дотук - и колко изгубена се почувствах, че трябва да ме остави и да си тръгне... В интерес на истината, докато раждах след това грам не съм се сетила за него, нито ми е липсвал Майка ми беше за кратко при мен, но жената беше толкова притеснена (независимо че се държеше), че бях доволна, че беше само за малко. Имах весело и невероятно леко раждане А таткото гушна бебето 2 часа след раждането и рева подобаващо Двамата са неразделни сиамски близнаци още от този първи момент Таткото го е гледал изцяло сам за цял месец (разбирай - къпане, хранене, преобличане, разходки, приспиване), когато сина ми беше на 4 месеца, изобщо беше невероятно ангажиран в грижите около детето - и продължава така и досега.
С второто раждане нещата се стекоха толкова не по план, че няма накъде. Отново въпросът с присъствие на раждането не стоеше, но и дребната реши да се роди точно в момента, за който знаехме, че няма абсолютно никаква възможност таткото въобще да е вкъщи - познати ме закараха спешно в болницата и бях родила след 15мин, отново много леко и безпроблемно - пък и ужасно бързо С таткото говорих само по тел след като бях родила - нямаше начин да дойде (работата му е такава, че когато са в акция, е съвършено невъзможно да зарежеш поста и да тръгнеш, дори жена ти да ражда) и това беше единствената възможност за комуникация. И затова (в комплект с идиотските порядки в болницата) си видя детето чак 3 денонощия по-късно Много по-трудно свикна с нея в сравнение с баткото и съм съжалявала безчислен брой пъти, че така се стекоха обстоятелствата... Щеше да е съвсем друго, ако той беше вкъщи - буквално щеше да присъства на раждането и сигурно спомените ни щяха да са съвсем различни... Естествено, близостта и връзката с детето се наваксват по-късно - но и тези първи моменти са толкова важни и неповторими...
Моето лично заключение - ако таткото иска, няма нищо по-прекрасно от това да сте заедно. Дори да не иска, това не води до генерални заключения за връзката ви и нещо по-важно - също не значи, че не би се справил, ако се окаже в ситуацията (а тогава вероятно трайно би си променил нагласите ). Но - и да не е там, независимо по своя воля или не - неприсъствието няма никакво отношение към това в какъв татко ще се превърне. Може само да забави или да направи нещата малко по-трудни в началото, но определено не е решаващото.

хедра, отново по твърде приятен начин ни напомни, че нещата могат да бъдат смислени и по двата начина. Всъщност на мен също не ми липсваше таткото, понеже остана в стаята ми - дотогава ми беше чел цялата документация, която се попълва, слушахме тонове, гледахме тв и накрая, когато акушерката каза айде да раждаме, аз развълнувано се завтекох навън - та тя ме спря, върна ме и ме накара да го целуна първо 
а последващия един час - той си е само мой. Имам право на него.

Всеки мъж има свое мнение по въпроса и генералните заключения са абсолютно излишни. Ако не е присъствал съвсем не означава, че не е съпричастен или няма да е толкова добър баща. От крайвреме жените са раждали без мъжът им да присъства. Не всеки е фен на тази нова мода. Моят мъж например не понася да гледа кръв, дори мрази болниците. Може би защото като дете е претърпял ПТП и е лежал месеци в Пирогов. Уважавам мнението му и не съм го натискала да присъства. Но и двата пъти беше пред Родилна зала и дойде да ме види веднага след като свърши раждането.

Моят мъж също е от този тип хора, които не обичат лекари, зъболекари, кръв, болници, игли и подобни. Мрази да го боли, а мен като ме боли се побърква. Веднъж щеше да припадне като ми вадеха зъб (а той си сетоеше ЗАД зъболекарския стол).
Но...дилема дали да присъства или не на раждането не е стояла изобщо. Това беше ясно от самото начало. Заедно сме създали това дете, заедно ще сме и когато поеме дъх за пръв път.
Признавам , че не бях убедена как ще се чуства той докато раждам, но като започна раждането най-малко за това мислих.
30 часа продължи раждането ми - много тежко и много болезнено. Той беше човека , който не се отдели от мен, дишахме заедно, следихме контракциите заедно, посрещахме и изпращахме болката заедно, повдигаше духа ми, подкрепяше ме когато трябваше да ходя 2 часа със силни болки, за да ускорим разкритието. Успокояваше ме когато плачех, окуражаваше ме когато изпадах в паника. Той видя пръв как излиза бебето, как изплаква, как отваря очички. Аз бях вече в полу-будно състояние от умората. Държа се през цялото време толкова силно и толкова уверено, както никога не съм предполагала че може да се държи.
Благодарение на него, спомените ми от това тежко раждане са само хубави, не съм травмирана или уплашена, нито пък той. Този момент като че ли засили още повече връзката ни, като че ли ни доближи още повече един до друг. Това че бяхме заедно при раждането като че ли създаде мигновенна връзка и между детето и баща му. Не е имало период на адаптация или свикване един с друг. Те си бяха като залепени още от тогава.

Ясно е, че за следващото бебе въпроса за присъствието изобщо не стои.

Абе направо сме достойни за съжаление тия, дето сме раждали сами Ние сме тъпи овце, а мъжете ни безотговорни и страхливци ... С такова впечатление оставам след цялостния прочит на темата

така е , освен това  тези които сме родили секцио сме лигли , а другите - героини

Нямах никакво желание мъжът ми да е с мен,нямам и занапред.За мое щастие и той нямаше желание,иначе нямаше да ни се размине сериозен спор.

  Доста силничко - не забравяй, че хората имат история преди да дойде моментът да стават бащи. За някои от тях понятието болница е кошмар, свързан с отрицателни и страшни емоции. Защо да е необходимо да пренасят този ужас върху раждането на детето си.

Да, прекрасно е, ако бащата може да се наслади на акта на идването на новия живот, но е много жестоко от страна на майката да поиска на всяка цена той да е с нея без да отчете неговата емоционалност. Има различни хора. А това с бутилката е смешка от руски филм - моят мъж примерно не пие и какво, ако не присъства на раждането няма да си намери какво друго да прави ли  . Като се знам, аз дори не бих му казала, за да не се притеснява - после направо хоп, стана татко 

А това е лошо ли според теб?