Много се радвам, че и на други им харесва. 
st.Dobri, книжката е страхотна, приятно наваксване.
st.Dobri, книжката е страхотна, приятно наваксване.
- Публикувана: 17 май 2018, 08:24 ч.
- Последно мнение: 28 ян. 2022, 17:09 ч.
Познай коя е книгата - 16
Скрит текст:
И на мен ми е един от любимите.
Ерих Кестнер краят на "Трима мъже в снега".
Ерих Кестнер краят на "Трима мъже в снега".
Моля някой друг да пусне загадката. 😋
Ся, кой?!?
ти?
Пред вратата стоеше едно момче на дванайсет-тринайсет години. Изглеждаше доста притеснено и пристъпваше от крак на крак.
— Надявам се нямате нищо против, че ви безпокоя — каза то.
— Сега ще се сетя. Ти си Хенри Б., нали? — попита Т.
— Точно така. Той ми беше… той май ми се падаше чичо. Имам предвид онзи, заради когото ходихте вчера на предварителното следствие. Аз самият никога преди не съм присъствал.
Т. едва се въздържа да не го попита дали му е харесало. Стори й се, че той не би се поколебал да й разкаже какво удоволствие е изпитал от следствието.
— Беше истинска трагедия, нали? — каза тя. — Много тъжно.
— Е, той беше стар — отбеляза Хенри. — Едва ли му оставаше още много. Есенно време много кашляше. Държеше ни будни по цяла нощ. Дойдох да попитам дали имате нужда да ви се свърши някоя работа. Разбрах… всъщност някой ми каза… че сте имали марули, които трябвало да се разредят. И си помислих, че може би ще поискате аз да го свърша. Зная точно къде са, защото понякога идвах да си приказваме със стария А., докато работеше тук. Мога да го направя, ако искате.
— Надявам се нямате нищо против, че ви безпокоя — каза то.
— Сега ще се сетя. Ти си Хенри Б., нали? — попита Т.
— Точно така. Той ми беше… той май ми се падаше чичо. Имам предвид онзи, заради когото ходихте вчера на предварителното следствие. Аз самият никога преди не съм присъствал.
Т. едва се въздържа да не го попита дали му е харесало. Стори й се, че той не би се поколебал да й разкаже какво удоволствие е изпитал от следствието.
— Беше истинска трагедия, нали? — каза тя. — Много тъжно.
— Е, той беше стар — отбеляза Хенри. — Едва ли му оставаше още много. Есенно време много кашляше. Държеше ни будни по цяла нощ. Дойдох да попитам дали имате нужда да ви се свърши някоя работа. Разбрах… всъщност някой ми каза… че сте имали марули, които трябвало да се разредят. И си помислих, че може би ще поискате аз да го свърша. Зная точно къде са, защото понякога идвах да си приказваме със стария А., докато работеше тук. Мога да го направя, ако искате.
Извинявайте, жокер /подчертала съм го /:
Албърт се качи на стола и започна да ги подава на господарката си, като изтупваше всяка книга от праха. Тапънс ги поемаше с възторжени възклицания.
— О! Я виж ти! Май наистина съм ги забравила. Ето „Амулетът“, това пък е „Псамаят“. А, ето и „Новите търсачи на съкровища“. Колко обичам тези книги! Не, Албърт, не ги подреждай още. Мисля, че първо трябва да ги препрочета. Е, искам да кажа една-две като начало. Тази пък коя е? Нека да погледна. „Червената кокарда“. О, да, от историческите романи. Колко съм се вълнувала от нея. А, ето и „Под червената мантия“. Да, има много книги от Стенли Уейман. Чела съм ги, когато бях на десет или единайсет. Няма да се изненадам, ако попадна и на „Затворникът в Зенда“. — Спомените й изтръгнаха дълбока въздишка на блаженство. — „Затворникът в Зенда“. Първото докосване до романтичните истории. Любовта на принцеса Флавия. Кралят на Руритания. Рудолф Расендил, май така му беше името, героят от детските ми сънища.
Албърт й подаде следващата книга.
— О, да! — възкликна отново Тапънс. — Тази е още по-добра. И пак е стара. Трябва да ги съберем всички на едно място. Чакай да видя. Тази коя е? „Островът на съкровищата“. Колко хубаво! Обезателно трябва да я препрочета, въпреки че, струва ми се, съм гледала два филма по нея. Не обичам да гледам филми по книги. Обикновено в тях нещо не е наред. О! Ето и „Отвлеченият“. Винаги съм я харесвала.
Албърт се протегна, взе твърде голяма купчина книги и „Катриона“ се стовари на главата на Тапънс.
— О, извинете, мадам! Много съжалявам!
— Няма нищо. Случва се — успокои го Тапънс. — „Катриона“. Дали горе има още от романите на Стивънсън?
Албърт й подаде още книги, но този път по-внимателно. Тапънс щастливо извика:
— „Черната стрела“! О, Боже! „Черната стрела“. Тя е една от първите книги, които съм прочела. Ти, Албърт, май не си я чел? Искам да кажа, че сигурно тогава не си бил роден. Нека да си помисля. „Черната стрела“. Да, картината от стената с очи… истински очи… които те гледат от картината. Беше прекрасно, толкова ужасяващо. „Черната стрела“. За какво се разказваше? Май за… кучето, котката? Не! „Котката, плъхът и кучето Лъвъл управляват цяла Англия по времето на Гърбушко.“ Така беше. Гърбушкото е Ричард III. Въпреки че напоследък постоянно пишат, че той всъщност бил чудесен и съвсем не бил жесток. Но аз не вярвам. Нито пък Шекспир. Не случайно е започнал пиесата си с думите на Ричард: „Аз съм предопределен да бъда жесток.“ О, да, „Черната стрела“.
/:Албърт се качи на стола и започна да ги подава на господарката си, като изтупваше всяка книга от праха. Тапънс ги поемаше с възторжени възклицания.
— О! Я виж ти! Май наистина съм ги забравила. Ето „Амулетът“, това пък е „Псамаят“. А, ето и „Новите търсачи на съкровища“. Колко обичам тези книги! Не, Албърт, не ги подреждай още. Мисля, че първо трябва да ги препрочета. Е, искам да кажа една-две като начало. Тази пък коя е? Нека да погледна. „Червената кокарда“. О, да, от историческите романи. Колко съм се вълнувала от нея. А, ето и „Под червената мантия“. Да, има много книги от Стенли Уейман. Чела съм ги, когато бях на десет или единайсет. Няма да се изненадам, ако попадна и на „Затворникът в Зенда“. — Спомените й изтръгнаха дълбока въздишка на блаженство. — „Затворникът в Зенда“. Първото докосване до романтичните истории. Любовта на принцеса Флавия. Кралят на Руритания. Рудолф Расендил, май така му беше името, героят от детските ми сънища.
Албърт й подаде следващата книга.
— О, да! — възкликна отново Тапънс. — Тази е още по-добра. И пак е стара. Трябва да ги съберем всички на едно място. Чакай да видя. Тази коя е? „Островът на съкровищата“. Колко хубаво! Обезателно трябва да я препрочета, въпреки че, струва ми се, съм гледала два филма по нея. Не обичам да гледам филми по книги. Обикновено в тях нещо не е наред. О! Ето и „Отвлеченият“. Винаги съм я харесвала.
Албърт се протегна, взе твърде голяма купчина книги и „Катриона“ се стовари на главата на Тапънс.
— О, извинете, мадам! Много съжалявам!
— Няма нищо. Случва се — успокои го Тапънс. — „Катриона“. Дали горе има още от романите на Стивънсън?
Албърт й подаде още книги, но този път по-внимателно. Тапънс щастливо извика:
— „Черната стрела“! О, Боже! „Черната стрела“. Тя е една от първите книги, които съм прочела. Ти, Албърт, май не си я чел? Искам да кажа, че сигурно тогава не си бил роден. Нека да си помисля. „Черната стрела“. Да, картината от стената с очи… истински очи… които те гледат от картината. Беше прекрасно, толкова ужасяващо. „Черната стрела“. За какво се разказваше? Май за… кучето, котката? Не! „Котката, плъхът и кучето Лъвъл управляват цяла Англия по времето на Гърбушко.“ Така беше. Гърбушкото е Ричард III. Въпреки че напоследък постоянно пишат, че той всъщност бил чудесен и съвсем не бил жесток. Но аз не вярвам. Нито пък Шекспир. Не случайно е започнал пиесата си с думите на Ричард: „Аз съм предопределен да бъда жесток.“ О, да, „Черната стрела“.
Далия, всичко позна, което каза. Книгата е в топ 10 на Агата Кристи, но на мен не ми хареса, нямаше съспенс. Не знаех, че тези двамцата фигурират и в други книги, за пръв път попадам на тях. Ако искаш давай ти следващата загадка, или айде да почакаме още малко дали някой ще се сети коя е
Рязка смяна на жанра и стила.
"Сетих се за последната сцена от "Пеперудата", филм със Стив Макуин по романа на Анри Шериер. Сякаш и аз като Пеперудата плавах върху торба, пълна с кокосови орехи, използвайки теченията, за да избягам от Кайен. Беше налудничава мисъл, но в някои моменти няма какво друго да правиш, освен да изпадаш в делириум. Имах желание да викам, исках да крещя, да разкъсам дробовете си като Пеперудата, с цялата сила на стомаха, да спукам трахеята си с всичкия глас, който може да се изтръгне от гърлото: "Копелета проклети, още съм жив!""
"Сетих се за последната сцена от "Пеперудата", филм със Стив Макуин по романа на Анри Шериер. Сякаш и аз като Пеперудата плавах върху торба, пълна с кокосови орехи, използвайки теченията, за да избягам от Кайен. Беше налудничава мисъл, но в някои моменти няма какво друго да правиш, освен да изпадаш в делириум. Имах желание да викам, исках да крещя, да разкъсам дробовете си като Пеперудата, с цялата сила на стомаха, да спукам трахеята си с всичкия глас, който може да се изтръгне от гърлото: "Копелета проклети, още съм жив!""
Нищо общо с Мураками, съжалявам. На нашия си континент сме.
ОК, предишното беше краят, това е началото:
"Контейнерът се люлеше, докато кранът го местеше над кораба. Сякаш плаваше във въздуха и въжетата на крана не успяваха да овладеят движението. Изведнъж вратите се отвориха и заваляха десетки трупове. Изглеждаха като манекени. Но главите се разбиваха в земята, сякаш бяха истински черепи. И действително бяха черепи. От контейнера падаха мъже и жени. И няколко деца. Мъртви. Замразени и натрупани един върху друг. Подредени на редове, притиснати като херинги в консерва. Бяха от китайците, които никога не умират. От безсмъртните, които си предават документите един на друг. Ето къде бяха свършили."
На нашия си континент сме.ОК, предишното беше краят, това е началото:
"Контейнерът се люлеше, докато кранът го местеше над кораба. Сякаш плаваше във въздуха и въжетата на крана не успяваха да овладеят движението. Изведнъж вратите се отвориха и заваляха десетки трупове. Изглеждаха като манекени. Но главите се разбиваха в земята, сякаш бяха истински черепи. И действително бяха черепи. От контейнера падаха мъже и жени. И няколко деца. Мъртви. Замразени и натрупани един върху друг. Подредени на редове, притиснати като херинги в консерва. Бяха от китайците, които никога не умират. От безсмъртните, които си предават документите един на друг. Ето къде бяха свършили."