"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

И аз съм като теб      

Каква разкошна тема...благодаря на създателката и споделилите  

...Думите и то днес кънтящи в мен и даващи ми сила- Ти си борбена, белязана за щастие и слънчев лъч за всеки, който те познава (мама)
...Безгрижни утрини, гушната при мама и татко, а той ми пее. Не е нищо особено, но мисля че ми е заложило усещането , че съм обичана, искана и че живота ми винаги ще бъде огрян от топъл, сутрешен лъч.
...Баба ми-толкова топла, състрадателна, грижовна. Исках да съм като нея, надявам се да съм се доближила поне.
...Корабчето, пътуващо към Каварна в ранната сутрин-мириса, клатушкането, пръските и усещане за авантюра
...Раждането на брат ми-малкото, сбръчкано човече и щастието, когато проговори
...Училището и съучениците, с които израстнахме от невръстни лапета и взехме да се влюбваме един в друг, преминавайки в пубертета.
...Първия път-не знам как преминах през него, без да намразя целия мъжки род. Преодолях го някак в себе си.
...Автомобилната злополука-кола мина през мен и ме беляза не само с физически белези за цял живот. Трудното оцеляване след това
...След серия операции, срещнах НЕГО. В болницата, ранени, измъчени и виждащи един в друг не външния облик, а онова, което е скрито от очите
...Годината, в която влюбени се криехме по кьошетата. Нашите не го одобряваха. Разделяйки се вечер с него-изпитвах физическа болка
...Умишленото ми забременяване, за да не могат да ни спрат да сме заедно. Физиономията на баща ми, казвайки му: Бременна съм, сватбата ще бъде на 29 юни, ако искаш ела
...Момента, големия момент за всяка жена, ставайки майка-плача на детето, било мигове преди това част от тялото й, а вече отделно същество, но завинаги част от живота й..Редувах сълзи и смях от щастие в родилната зала
...Първия ни дом-ставах нощем да го гледам в тъмното, да пренаредя, да усетя мириса на дома си
...Страховитата 1999 г..катаклизми, смърт, загуба
...Когато стягах багажа на детето си, проумявайки, че се разделям с него завинаги..или почти завинаги. Нареждах куфара, пъхвах скришом по нещо специално от мен, душех дрешките й, мокрех ги..
...Преди две години срещнах невероятни приятели, виртуални, отначало само букви във форум, после в скайп, след това се избистриха до живи, истински хора от плът и кръв. Дадоха ми страхотни мигове, дадоха ми сила в тежки моменти, дадоха ми смях, топлина, съпричастност. Обичам ги
...Тази година..Сина ми се прибра от празнуване на Нова година, окървавен, разкъсан от пиратка. Дори не знам как всеки ден оцелявах, отивах на работа, телефона срастна с ръката ми, вечер летях към болницата. Операция, страхове-мина всичко.

 Elica676 ,  радвам се , че те познавам ,макар и само виртуално , все още и ,че съм успяла да бъда съпричастна поне с част от твоите незабравими мигове !

gospojata  Ще се срещнем-писано е!

.. В Брацигово с баба..Цял ден вали,аз чета книга,а тя ми прави пържени картофки....После вечеряме на двора..Дъжда е спрял,но все още усещам аромата му във въздуха

.. На море сме само с брат ми и мама...Тръгваме към вкъщи..Той остава при баба..Аз не пожелах..Нямах сили пак да се разделя с мама,а и татко ми липсваше..И усмивката когато ни посрещна на гарата

.. Всички пътувания с баща ми...Слушаме " нашата" музика и се разбираме без думи

.. Отново пътуваме с татко.. Слънцето залязва, а ние минаваме поредният проход... Усещането да си на върха на света и да изпиваш с поглед природата...

.. На път за Банско.. Колата се подхлъзва и излита от пътя..И думите на баща ми " Видя ли, че и  на мен може да се случи? "... Но все пак той си остава най- добрият шофьор в представите ми...

.. Следобедите на нивата с баба и дядо.. Винаги след като напишех домашните си.. И как се криех сред царевицата и мечтаех...

.. Лятото, на вилата на приятели.. Аз седя на стълбите с поредната книга в ръка,а баща ми пече месо на огнището.. Усещането за уют и спокойствие...

.. Концерт в Каварна... Всичко мина като миг.. Нямах глас на другия ден..

.. На гарата във Варна съм и плача, като малко дете.. Приета съм в университет в София.. Сбъднах мечтата на родителите си и не издържах психически,не успях да се зарадвам..

.. Болезненото сбогуване с моята мечта да бъда летец... И чувството за обреченост.. Все още не мога да се примиря   ....

.. Осъзнаването на факта, че всичко за свиждания в казармата с любимите момчета ще си остане само на разказки и никога няма да усетя трепета от подобни кратки минути с любим човек...

.. Зарязана по телефона след 3 годишна връзка..Бях сама, в чужд град, насред университета.. И най- добрата ми приятелка отново до мен...Усещането, че съм жива само 2 дни по- късно и насладата от свободата.. Една агония, която трябваше отдавна да прекратя

.. Първата целувка.. С единственото момче, което истински ме е обичало и което аз успях да нараня

.. Най-добрият ми приятел има чувства към мен.. След почти 2 години го загубих.. Така и не разбра, че аз не мога да му дам това, което желае и реши да ме загърби..

.. Поредната караница с баба ми в Ямбол и въпросът какво щеше да е ако дядо беше жив.. Страдам, че не го познавах..Почина когато бях на 3 годинки и 7 месеца..Останал ми е един бегъл спомен от него и медали За вярна служба към Родината  ..А желанието ми да е тук е почти болезнено 

.. Скандал с родителите ми..Искам само да се махна от вкъщи..Баща ми излиза с мен..Влачи ме буквално за ръката,защото не виждма нищо от сълзи.. Думите му "Искаш ли да отидем в сладкарницата и да ти купя торта или сладолед? ".... И моето болезнено откровение, че вече не съм дете и няма да ме купи така.. Колко ли го е заболяло? 

.. Тръгвам си за София и татко намира сили да каже " Извинявай за всичко" ...  Желанието ми да се разплача...

.. Плажът на Камчия със семейството ми.. Другите пият бира, а аз чета поредната си книга под чадъра.. Отрядният ръководител на една руска група и безкрайните му сиви очи... Глупавите ми предразсъдъци  и чувство за дълг към човек, който ме заряза така грозно...

.. Думите на баща ми " Сам ще я закарам" в деня на бала ми и гордостта в очите му.. Май и  двамата не си падаме по изразяването на чувствата с думи...

.. Всички мигове с майка ми " по женски" и факта, че вече ми е по- лесно да споделям с нея...

.. Празникът на Варна.. Седим на плажа и гледаме зарята.. За първи път почувствах брат си найстина близък...

.. Последните мили думи отправени към мен и човека, който ми ги каза ..
..

Пак съм аз..
Прекарах вечерта плачейки, четейки, пак плачейки..намерих толкова общи мигове с вашите, толкова неща ми дръпваха струната, понякога поглеждах дали писалия е онлайн..бях в първите страници от 2006.
Превъртях толкова кадри от живота си, от вашите също. Ето още няколко и смешни и тъжни от мен:
-Бурен скандал с дъщеря ми, беше на 15 тогава и й отвъртях шамар накрая. Сутринта пътувам за работа, бъркам за пари в чантата и намирам писмо от нея. Пишеше, че ме мрази, че един път да навърши пълнолетие-ще замине и никога няма да се върне. Още доста думи, които жестоко ме прободоха. Толкова плаках в рейса, едвам стигнах до работа.
-Една вечер, но не каква да е-абитуриентската ми. А аз я пропуснах да потъвам в едни черни очи. Последното ми влюбване, преди да срещна истинската любов, тази, с която и досега съм. Надявам се завинаги.
-Сина ми на три години, а отказва да пишка в тоалетната. Баща му казва: Няма страшно, ела да ти покажа как става номера   Моите две момчета на тайно просвещаване в тоалетната и гласа на малкия: Ама моя не е толкова голяям!  
-Двора на бабината къща. Чимшир, посят като лабиринт, а ние братовчедките си играем. Упорито се мъчеха да ме направят грациозна гимнастичка. И миговете след няколко години, когато трите каки, надвесени над количката на брат ми му шепнехме детски песнички. Шепнехме за да не се събуди бебчо, но все пак за да ги чуе  
-Първото влизане в морето за сезона-все едно се гушкам в стар и мъдър приятел, прегръща ме, носи ме. Никога не съм имала страх от морето.
-Намерихме мъничко плажче, с мъничко заливче. Пекох се за първи път без бански-уникално преживяване. Вятъра минава през кожата ти, зърната ти, милва с най-нежната ласка. Продължението е ясно-май скандализирахме двамата рибари, появили се незнайно откъде.
-Вечерите, нощите, сутрините, в които усещам тялото му, примъкваме се един към друг..повече не можем да се прилепим. Усещането за пълно сливане (не ме разбирайте погрешно-не е секс). Щастието, че сме се открили, в този толкова голям и страшен свят.
-Греховете ми..първите-към пеперудите. Бях пристрастена да ги имам забучени с топлийки на стереопор. А просто неистово ги харесвах. Колко по-хубаво щеше да е , ако бях ги снимала живи с фотоапарат..Тежи ми този спомен.
-Вървим през снежни баири, край нямат, а хижата все още не се вижда. Пристигаме капнали, вари се чай, мажат се сандвичи, а аз моля баща ми да направим снежен човек. Миличкия-уйдиса ми на акъла с един прекрасен двуметров снежен човек, но как ли да откаже на детенце от морето, което рядко вижда сняг. Най-вкусния чай и сандвич след това.
-Писъка на мама-подавам й гущерче за подарък. Ама и тя, като че не знае детето си, че няма страх от нищо   Не знам как ставаше номера, но животните все тичаха при мен...и по мен
-Навън е снежна буря, а ние с децата направихме джунгла..от пластелин. Нямаше къде да се стъпи от пластелинови палми, крокодили, слонове..Почти го бях забравила този спомен, дъщеря ми го напомни.
- И пак зимен. Бъдни вечер преди 10-на години-нечувано много сняг във Варна. Хапнахме, празнувахме и сина ми ме помоли за разходка навън. В 11 вечерта. Не съжалих, че не му отказах-всичко беше скрито под огромен пухкав сняг, през светещите прозорци се виждаха елхите, празнуващите. Снега скърцаше девствен под ботушите ни, искреше с кристали. А в парка до морето се бяха появили катеричките. Незабравимо.
-Очите на баба ми-сиви, мъдри, всепрощаващи и любящи. И досега си мисля, че хората със сиви очи са най-мъдрите хора
-Смъртта й- береше душа, последните й мигове преди рака да я отнесе. Тя в леглото си в нейната стая, а ние с майка ми седнали на земята до него,с една ръка върху нея и..спомени, спомени, за слънце, за деца, за мигове. Сигурно ни е чувала, знам ли..
Разстроих се пак, къщата спи, а аз си говоря сама с клавиатурата.
-
Знаете ли какво, с тези мънички изповеди проумях колко щастлива съм била като дете, колко щастлива съм като жена и дай боже да бъда толкова щастлива като старица 

Elica676

Избърсвам сълзите и се потапям в спомени:
Първият е за мириз на цветя, лятна мараня, прашен селски път, жужене на пчели. В двора ни имаше много цветя-играехме с тях на " принцеси". Сестра ми в хладната стая и книги, книги...много книги. Баба ни обгрижваше с най-вкусната храна и ни обграждаше с уют и спокойствие така както само едно дете може да го почувства. Държеше винаги да сме добре нахранени и отпочинали. Нищо повече.
Имаше и мириз на пъпеши-гледахме ги за продан. С татко сме на пазара в Кюстендил - две момчета се спират на нашата сергия и питат татко дали ме дава. 8-клас съм и ми е странно. Татко се смее. Май пораствам.
Палатката на почти всеки къмпинг по южното ни море. Майка ни глези - палачинки, домашни гозби, къпе ни със слънчева вода, в полунощ слага тигана да пържи картофки. Ние със сестра ми се къпем в морето през ноща. Татко ни чака с кофа слънчева вода. Печем се голи... идилия. Не помня нещо да ми е отказвано тогава.
На 19 сама на море - една тумба моми и гаджето ми. Постоянно съм говорела за майка навярно, защото ми направиха забележка да спра да говоря за майка си. Тогава май разбрах, че ще е с мен винаги, дори и когато я няма.
На 27 намерих сили да скъсам с 10 годишна безсмислена връзка. Мислех, че умирам, а се оказа, че съм се родила отново. Татко плака с мен и заради мен.
Луди купони, животът ми се въртеше между дискотеката и работата. Татко звънеше по телефона да ме пита няма ли да се прибирам. Тогава разбрах, че те с майка са най-добрите ми приятели.
Вечер у дома, със съпругът ми им казваме, че ще се женим. Толкова адреналин ... чак чувах свистенето на  собствената си кръв,а ударите на сърцето ми гърмяха в ушите ми. - майка заплака...а аз съм на 29.
Думите на мъжът ми "моя си" когато си тръгваше онази вечер от  нас...може би за последен .
Сватбата ни-най-щастливия миг - не знам за нас, но за роднини и приятели - със сигурност. Толкова ни бяха чакали...да пораснем.
Първото бебе. Като си тръгнах от родилното казах на доктора: Докторе, толкова ми хареса, догодина пак съм тук" След една година пак бях там, и пак раждах.
Безкрайните сладки мигове с моите трима мъже - обожавам ги, и се раздавам за тях от все сърце.
Нощта на нова година. Стоновете на татко. Скачам от леглото . Думите му " умирам" Конвулсията. Думите на майка " той си отиде" Ужаса в очите на децата ми. Не посмях да плача. Плаках със сухи очи. Така плача и до днес. За да не разстроя децата. Научих се да плача сутрин в колата докато пътувам за работа. И когато отида при него, там... дето всички отиваме един ден. Искам да изкрещя на целия свят:  Татко, така и не ти казах колко те обичам!"    Толкова бях заета да обичам своите деца.

И животът след това - нищо не е същото вече. Мисълта за майка - сама, тъжна... не ме оставя нито за миг.
 Грижите по баба - всеки път ме връщат в спомените - и хубави, и тъжни...
Такъв е и целият ни живот - има и кора, има и среда.

ЕЛи...страхотно е всичко това, което си написала
Стоя тук в магазина и плача - добре, че няма клиенти

Връщам се назад, чета ви, плача, прекланям се пред всяка една от вас-вселени от сила и любов - да я получиш, да я съхраниш, да я раздадеш. Искам да ви пусна нещо ( не мое) но се сетих за него докато ви четях:
ТИ беше на 1 година...
ТЯ те хранеше, къпеше, обличаше...
Отблагодари й се,
като плачеше по цели нощи и не я оставяше да поспи...
ТИ беше на 2 години...
ТЯ те научи да стоиш здраво на краката си и да вървиш уверено...
Отблагодари й се,
като побягваше всеки път от стаята, щом тя те повикаше...
ТИ беше на 3 години...
ТЯ приготвяше с огромно старание най-вкусните храни за теб...Отблагодари й се,
като тайно изсипваше под масата онова, което е в чинията ти...
ТИ беше на 4 години...
ТЯ постави в ръката ти най-красивите цветни моливи и те научи да рисуваш...
Отблагодари й се,
като изрисува и надраска всичките стени вкъщи...
ТИ беше на 5 години...
ТЯ те облече в най-новата ти и красива рокля и те пусна да си играеш...
Отблагодари й се,
като нагази още в първата локва, която ти попадна...
ТИ беше на 6 години...
ТЯ всеки ден вървя заедно с теб до училище...
Отблагодари й се,
като плачеше и крещеше "Не искам да ходяяя..." по целия път до там...
ТИ беше на 7 години...
ТЯ ти подари най-хубавата топка, която успя да намери и купи...
Отблагодари й се,
като още същия ден счупи с нея прозореца на съседите...
ТИ беше на 9 години...
ТЯ ти намери най-добрият учител по пиано...
Отблагодари й се,
като не учи нотите нито ден...
ТИ беше на 10 години...
ТЯ те води с колата навсякъде, където поискаш - от уроците по танци до купоните и рождените дни на приятелите ти...
Отблагодари й се,
като всеки път изхвърчаваше от колата, дори без да погледнеш към нея и думичка да кажеш...
ТИ беше на 11 години...
ТЯ заведе теб и твоята приятелка на кино...
Отблагодари й се,
като й каза: "Ти седни на друго място, не до нас!"...
ТИ беше на 12 години...
ТЯ не искаше да гледаш вредните за теб ТВ предавания и програми...
Отблагодари й се,
като ги гледаше всичките, когато тя не си беше вкъщи...
ТИ беше на 15 години...
ТЯ те изпрати през ваканцията на летен лагер в чужбина...
Отблагодари й се,
като не й написа нито ред и дори картичка не й изпрати от там...
ТИ беше на 17 години...
ТЯ ти позволи да отидеш с гаджето си на купон извън града...Отблагодари й се,
като не се обади и се прибра вкъщи едва на разсъмване...
ТИ беше на 19 години...
ТЯ пое всичките ти разходи за университета, закара те с колата си до общежитието, пренесе ти багажа...
Отблагодари й се,
като не й позволи да те прегърне и целуне пред приятелите ти, като си тръгваше...
ТИ беше на 21 години...
ТЯ искаше да ти даде съвет във връзка с професионалния ти живот и кариерата ти...
Отблагодари й се,
като й каза: "Аз няма да бъда като теб!"...
ТИ беше на 22 години...
ТЯ с гордост и умиление те аплодира на тържеството по повод дипломирането ти...
Отблагодари й се,
като й поиска пари за обиколка на Европа...
ТИ беше на 24 години...
ТЯ поиска най-после да я запознаеш с момчето, с което излизаш вече близо година...
Отблагодари й се,
като в отговор й каза, че ти ще прецениш кога да стане това...
ТИ беше на 25 години...
ТЯ плати всичките разходи по сватбата ти, беше много развълнувана, но и много щастлива, да те види като булка...
Отблагодари й се,
като се пренесе да живееш на другия край на света...
ТИ беше на 30 години...
ТЯ се опита да ти даде някои полезни съвети за отглеждането на бебето...
Отблагодари й се,
като й каза да престане с тези остарели разбирания и примитивни методи...
ТИ беше на 40 години...
ТЯ ти се обади и ти напомни рождения ден на близък роднина...Отблагодари й се,
като й каза троснато, че си затрупана с работа и й затвори телефона...
ТИ беше на 50 години...
ТЯ се разболя тежко и когато в края на седмицата ти отиде да я видиш, тя много се зарадва.
Отблагодари й се,
като й каза, че като остареят, хората се превръщат отново в капризни и глезени деца...
И един ден ТЯ... си отиде от ТЕБ...
Всичко, което до този момент ти се е искало да направиш за НЕЯ,
но не си намерила време или начин да го сториш,
в този момент сякаш се стоварва върху ТЕБ като мълния!
И пареща болка раздира сърцето ти...
Затова,ако все още ТЯ е до ТЕБ,
СЕГА я обичай по-силно от всякога!
И направи така, че ТЯ да го почувства...
Защото ТЯ го заслужава,
повече от всеки друг в живота ти!!!
ТЯ, ТВОЯТА МАЙКА!...

G.D. , тези думи са толкова...трогателно е! Благодаря!

Момичета..престанете, от три дни рева.. Аз, която плача толкова рядко, на пет години веднъж. Обичам ви без да ви познавам и сигурно никога няма да позная, но отворихте едни прозорчета, едни килерчета, показахте себе си. Обичам ви и това не е само изтъркани думи, направо ме преобърнахте.. 
Знаете ли какво си мисля- с тези истински изповеди и истории един писател би могъл да сглоби вълнуваща книга.

-Първият ми детски спомен-на 2-3 годинки,на гърне съм,по радиото се носи песен
на Васил Найденов,тъжна е и аз плача....
-Летата на море с родителите ми,не пропускахме лято,весела съм винаги,когато
тръгваме,спомена затова,че родителите ми се държаха винаги за ръце....
-Уютната къща на баба,нафтовата печка,прекрасните ястия....
-Смъртта на дядо,едва 3-ти клас съм,не разбирам нищо,мама е бременна с брат ми...
-Дружинен председател съм няколко години,избират ме единодушно от училище,
голяма отговорност,баща ми пишеше докладите,често отстъствах от час....
-Първият ми изпит за гимназия,подготвих се перфектно,така и се представих.
-Страхотните лагери у нас и в чужбина,боли ме чак като си припомням колко хубаво
беше...
-Мечтата ми да имам приятел,уви не съм много харесвано момиче,безброй несподелени
любови,израза от дневника ми,който си водих дълги години:Господи,ще бъда ли някога
щастлива?
-Тежки години в гимназията,тежки финансово вкъщи,но ми е топло и уютно в нас,нямам
търпение да дойде петък,да гледам в събота Добро утро,а майка да направи вечерта
пици.Ритуал,какво да кажа!!
-Завършвам и продължавам да следвам.Разминах се и с мечтата да имам приятел-войник...
Притеснявам се,че даже още не съм се целувала с момче...
-Чужд град,нови емоции,нови приятели,ето го и първия,но усещам,че няма да съм с него
за дълго....така и става
-Диагнозата на майка-страшна,внезапна,шокираща...Животът ми се преобръща завинаги,
променям си светогледа,вкопчвам се здраво за Бога,намирам всичко за суетно....
-Сутрин 6.00,телефонния звън,думите на баща ми,мама си е отишла от този свят....
-Невъзможността да плача поне 3 месеца след това,не осъзнавах какво се е случило,сякаш
гледах филм...Осъзнаването и болката дойдоха месеци след това,сълзите-също..
-Моля Бог да ме прибере,ако не ми даде семейство....
-Не ме прибира,а ме среща с Него!Веднага разбирам,че това е мечтания МЪЖ!
-Раждането на детето,умирам от глад,изтощена съм,но горда!
-Надеждата,че ще бъдем всички заедно завинаги и след смъртта ни.Няма да ми
стигне да се насладя на любовта на семейството ни,искам и във вечността!!

Ох, винаги ми е топло в тази тема.
Винаги намирам нещо хубаво.

Небе, май писах, че моят спомен на гърне е от "Бона сера сеньорина".
почти на 100 години от твоя 

Ерика специално за теб
и за всички 

Момичета, чета ви, и често плача с Вас.
Още не съм готова да споделя своите мигове, но скоро ще го направя.
Прегръщам ви