Говорите ли за чувствата си?

Ако е толкова съборазителен и емоционално интелигентен, дори няма да се налага да пита.Само по реакцията ти ще се светне (освен ако не е нарочно), че е сгазил лука и дори няма да се налага да му се чете "лекция за чувствата"....той сам ще поправи грешката си.
А ако не съобрази къде и с какво е сгафил, и 5-часова тирада за чувствата на жената няма да го впечатли.
Мъжете мразят разговори за чувства.И след първата минута всичко изречено им е "от едното през другото".
-----------------------------------------------------
Не обичам да говоря за чувства.

Аз не бих генерализирала всички мъже като необичащи да говорят за чувства, защото съм с мъж, който много обича и непрекъснато говори и пита по темата. Мъжете са като жените-едни обичат, други-не, без значение от пола.

И все пак...най-добре се говори за чувства с приятел-гей. Няма по-добри слушатели на тема емоции, пърхащи пеперуди, разбити сърца и тн.

Един приятел навремето се шегуваше, че най-лесно можеш да обезоръжиш жена като се разплачеш преди нея.

За чувствата принципно трябва да се говори. За мнозина това е изключително трудно, дори невъзможно. Това са „темерутите”.  И аз бях от тях. И баща ми беше. И повечето хетеросексуални мъже са. Някои жени – също. Първо – отсрещната страна често не знае какво изпитвате, просто вие си мислите, че знае. Второ – задържаните емоции са предпоставка за развитие на заболяване, особено ако това става редовно и за продължителен период от време. Изразените, но много силни емоционални бури, също могат да отключат здравословен проблем. При жените първото, което реагира на неосвободения им и незадоволителен емоционален живот е щитовидната жлеза, която е свързана с гърления енергиен център – т.е. мястото, имащо отношение към изразяването. Затова има и толкова много жени с тиреоидит на Хашимото и изобщо проблеми с щитовидната жлеза    
Има хора, които идват на този свят по-затворени. Но други попиват това поведение от родителите си или го усвояват в детството си поради условията, в които са възпитавани и отглеждани – виждал съм го много пъти. Бащата не се включва емоционално, а може и двамата родители да не изразяват положителни емоции към детето, "за да не го разглезят", като реагират основно с раздразнение и гняв, ако детето не постига това, което искат или не се държи според техните виждания,  С децата трябва да се говори, да им се обяснява, да им се казва какво и защо се прави , какво изпитват родителите, както и те да бъдат насърчавани да говорят за това, което не разбират, за това, което чувстват. За съжаление много родители са отглеждани „студено” и, колкото и да не искат, предават това същото поведение на своите деца.
Трябва да се има предвид следното – във всеки възрастен живее дете. Детето е преживяло разни неща и си е съвсем реално и напълно живо у всеки с всичко, което носи – като емоции, неудовлетворености и какво ли не. И, когато вие примерно се нацупите, не си мислете, че детето на другия ще реагира винаги интелигентно и ще ви разбере.    При повечето хора емоциите са по-силни от контрола на ума, а това неотработеното, което носят от миналото си, определя и техните реакции. 

    Проблемът при мене е, че съм твърде емоционален човек. Каквото ми тежи, веднага го изразявам. Не е вярно, че човек трябва да е прочел много книги, за да придобие богата лексика, за да изрази своите чувства. Когато изразявам чувствата си, беше някой написал преди мене, че хората са ставали по-груби с теб. Имам същото чувство. Изразяването на чувствата ми играе лоша шега. Колко пъти си повтарям да спря да изразявам чувствата си и да разкривам душата си, защото после знаят къде е моето слабо място и когато се скарам с някого, забива направо нож в сърцето ми. Смятам, че тези хора като са ми близки, те ще ме разберат, но изобщо няма такова нещо. Наскоро бях предадена от най-близкия ми човек. Използваше всичко споделено от мене срещу мене. Това наистина много ме заболя, като че ли ме убиваше.

    Надявам се да намеря верния път и да се науча да не споделям за чувствата си. Искам да стана по-сдържана и да съм непукист.

Който не може да си изразява чувствата, има 2 варианта:
Или е объркан вътрешно и не е в синхрон с това, което чувства.
Или има близки отношения с хора, които нямат грам емпатия и потискат човека.

Не мисля, че в темата става дума за адекватно обличане на чувствата в думи, за да говорим за книги. Те помагат при заявяването на позицията, свързана с начина, по който се чувстваш, а не толкова дали можеш изобщо да изразяваш това, което ти е отвътре.

Хубаво е да се направи разграничение между: не може да изразява чувствата си и не иска да изразява чувствата си. За второто има толкова причини, колкото и хора.

Всъщност да, права си.
Второто води по- скоро до неискане за изразяване, но с времето се отдалечаваш от вътрешното си Аз, потискаш го и се получава кофти.

Аз пък съм страстен читател, но въпреки това пак не обичам емоционалните излияния - нито да ги правя, нито да ги слушам. Винаги ще помня как един младеж преди няколко години ми изпрати любовно писмо - 4-5 страници голям формат, изписани с дребен шрифт, в които се говореше изцяло за него и за това как се чувства той, какво си мисли той, какви очаквания има и т.н. Нямаше реално нито думичка за мен. Нито една. Дали това е романтично в очите на някоя жена? На мен лично ми се стори толкова безкрайно отблъскващо, че реших да прекратя това познанство. Толкова по-красиво нещо са делата и малките жестове - и си личи, когато спонтанни, от искрена загриженост за човека отсреща.

Несъмнено човек се учи да изразява чувствата с от родителите или при всички случаи по време на израстването си. Но не всички са израстнали така и е много трудно да започнеш да се опознаваш и да си в синхрон с вътрешното си аз в зряла възраст , когато си се оформил като характер ... Един вид търсиш себе си.

С годините все по-малко говоря за  чувствата си.
Показвам ги и до там. Кой разбрал - разбрал. Просто няма смисъл от безкрайни тиради, философски анализи и т.н.
Истината е, че повечето хора гледат само и единствено себе си. Загрижеността по-скоро е от възпитание и любезност.

Ако съдя по себе си - не е до възпитание. Възпитавана съм в потискане на чувства, но нямам проблем с изразяването, говоренето или писането като възрастен. Не ми се е случвало някой да става по-груб след подобно споделяне.

Струва ми се, че проблемът тук е комплексен: първо способност да се отпуснеш и способност да формираш интимна връзка с друг човек (не сексуална, а духовна); второ - способност да се прецени отсрещният човек правилно. С някой емоционален пън какъв е смисълът да се говори за чувства? Има душевно груби, жестоки, свръхпрагматични хора, за които това са глупости, но те доста отдалеч си личат. Други пък са топли и предразполагащи. И пак трябва да знаеш за какво да не говориш с конкретен човек или кога да спреш, защото не ти е психоаналитик и го натоварваш.

Според мен не всеки човек може да говори за чуствата си и това не е свързано с четене на книги или емоционална интелигентност. На мен ми се е случвало да не мога да изразя някои неща, с някои хора и съвета ми към теб е да  напишеш чуствата си. Започни от нещо малко, напр. защо не обичаш да пътуваш в градски транспорт или колежката от ляво, която те дразни и ще видиш как лека полека ще намериш думи да кажеш това което искаш. Вижда съм лично как хора, които не са добри оратори по принцип стават велики с лист и химикал Опитай