Здравейте, мили хора!
Първо да се извиня предварително, ако темата не е за тук. В случай, че е необходимо, нека бъде преместена в правилния подраздел.
На 22г. съм, момиче, предполагам, че е нормално на тази възраст да имам любовни терзания, но при мен тези терзания траят вече половин година и започвам да се притеснявам. С един родител съм - майка ми, но с нея не сме особено близки или поне не толкова, че да се чувствам комфортно да ѝ споделя всичко в детайли.
Пристъпвам към историята. В началото на лятото започнах да излизам с едно момче. То какво момче, той си е млад мъж, на 26г. С него се запознахме пролетта, но започнахме да се срещаме в началото на лятото, преди това се бяхме виждали веднъж (когато се запознахме), след което поддържахме някакви глупави отношения. Още тогава - когато започнахме да излизаме, той ми каза, че след месец заминава за Германия с ясната цел да живее и работи там (завършил е там). Аз съм имала предишни връзки, смея да кажа достатъчно, че да се окопитя и да не изживявам драматично всяка една раздяла и честно казано се втурнах през глава в тази афера с предизвестен край, абсолютно уверена в себе си, понеже досега никой не ми е замайвал главата, да не говорим, че до този момент "влюбванията" ми са били на принципа "всяко чудо за 3 дни".
Първоначално въобще не се харесахме, дори не знам защо се навих да го видя отново. Химия имаше невероятна, но разговорите ни бяха просто отвратителни. На втората среща бяхме притиснати от разни обстоятелства (метеорологични) и бариерите лека-полека почнаха да падат, понеже щем-не щем се наложи да прекараме повече време заедно; на третата ни среща просто се случи нещо - химия, страсти, целувки и отиде то. Лека-полека започнахме да се срещаме всеки ден в оставащия един месец, като, разбира се, само той ме търсеше, защото мен са ме учили, че съм дама и никога не мога да се осмеля да направя първата крачка. Не се гордея с това, но наистина ми е много трудно. И така докато той си замина точно един месец от първата ни официална среща. След като и двамата се влюбихме до полуда един в друг, разбира се, че да е пълна трагедията. Пак казвам, че и двамата сме много студени и дръпнати хора. Не знам какво и как се случи, буквално видях себе си в него, предполагам, че и той е видял огледало в мен. Раздялата за мен беше много тежка, въпреки че до последния момент (буквално) не му показах, честно казано не мисля, че и го осъзнавах, докато не заспахме за последно един до друг. За него също беше трудно, дори той беше по-емоционален през последните дни. Аз се разплаках половин час преди да се разделим окончателно, защото летеше след няколко часа, той се просълзи също. Тогава се чух с майка ми, защото бях много разстроена и ѝ споделих за въпросната афера без да изпадам в подробности. Майка ми ми припомни за първата ми любов и колко много страдах като се разделихме и как бързо ми мина. Каза ми също да видя какво ще покаже времето - дали ще ме търси и как според нея всичко ще се е уталожило за 2-3 седмици. Е, мина вече почти половин година, моята нещастна любов ме търси ежедневно. Не е романтичен изобщо, но каквото повикало - такова се обадило, пък и това си е до природа. Поддържаме по-скоро някакви приятелски отношения, но знам, че е още влюбен в мен, от време на време като го отбягвам (понеже се плаша от случващото се), се размеква и ми казва индиректно много силни неща, които ми действат много емоционално, но си ги тая, защото наистина се страхувам от тези отношения. Пък и фактът, че за цялото това време само той прави крачки към мен е достатъчен. Дори не знам как ме търпи... Ако бях на негово място, отдавна щях да съм се изтощила от тези отношения. С мен се води много трудно комуникация, когато е невербална и очи в очи. Изпробва ежедневно всякакви начини да ме заговори, аз къде отговоря, къде - не... случвало се е да не ме търси по седмица-две, но вижда, че аз няма да го потърся и отново той прави първата крачка. Не оставайте с грешни впечатления - наистина съм много влюбена в този човек (или поне така си мисля, че и си вярвам ), но жестоко се страхувам и абсолютно съзнателно се опитвам да избягам. Никога не съм подкрепяла връзките от разстояние, за мен това е загуба на най-ценния ресурс - времето. За щастие познавам не една и две двойки с успешни такива връзки, но при тях има и други известни фактори, докато при нас - не. Няма го фактора, че той някога (когато и да е) ще се върне тук, а още по-малко вероятно е аз да отида при него - тепърва и на двама ни ни предстои да се развиваме професионално, това за мен е топ приоритет на всички хора между 20 и 30. Е, да, но това не променя факта, че всеки ден мисля за него.
Наясно съм, че в момента сме си създали една много красива илюзия и това отделно допринася. Ние нямахме време да се скараме, да се огорчим, нараним и т.н., разделихме се, притиснати от времето... но не знам какво и как да направя...
Сега да пристъпя към кулминацията: в началото на другия месец той си идва и ще стои тук 10-тина дни. Аз в средата на другия месец имам много, много важен изпит. Знам, че срещна ли го веднъж, ще искам да го срещна и втори път, знам, че пак ще страдам, когато замине, че пак няма да мога да се събера 1-2 месеца след това и като цяло целият ад, който изживях, когато той си тръгна лятото, ще се повтори отново. Искам да го видя, но не мога. От чист егоизъм, колкото и ужасно да звучи, и от чувство за самосъхранение. Той вече ме покани на среща, казах му, че не знам дали ще отида. Реагира доста безпристрастно, но като цяло знам, че настъпи ли този момент да му откажа среща, сърцето му ще се разбие. Както и моето, ако отида. Вие какво ще ме посъветвате?
Моля Ви, мили хора, дайте ми някакъв, какъвто и да е, съвет. Извинявам се, че толкова хаотично и объркано написах всичко, но съм повлияна от емоции и...
Първо да се извиня предварително, ако темата не е за тук. В случай, че е необходимо, нека бъде преместена в правилния подраздел.
На 22г. съм, момиче, предполагам, че е нормално на тази възраст да имам любовни терзания, но при мен тези терзания траят вече половин година и започвам да се притеснявам. С един родител съм - майка ми, но с нея не сме особено близки или поне не толкова, че да се чувствам комфортно да ѝ споделя всичко в детайли.
Пристъпвам към историята. В началото на лятото започнах да излизам с едно момче. То какво момче, той си е млад мъж, на 26г. С него се запознахме пролетта, но започнахме да се срещаме в началото на лятото, преди това се бяхме виждали веднъж (когато се запознахме), след което поддържахме някакви глупави отношения. Още тогава - когато започнахме да излизаме, той ми каза, че след месец заминава за Германия с ясната цел да живее и работи там (завършил е там). Аз съм имала предишни връзки, смея да кажа достатъчно, че да се окопитя и да не изживявам драматично всяка една раздяла и честно казано се втурнах през глава в тази афера с предизвестен край, абсолютно уверена в себе си, понеже досега никой не ми е замайвал главата, да не говорим, че до този момент "влюбванията" ми са били на принципа "всяко чудо за 3 дни".
Първоначално въобще не се харесахме, дори не знам защо се навих да го видя отново. Химия имаше невероятна, но разговорите ни бяха просто отвратителни. На втората среща бяхме притиснати от разни обстоятелства (метеорологични) и бариерите лека-полека почнаха да падат, понеже щем-не щем се наложи да прекараме повече време заедно; на третата ни среща просто се случи нещо - химия, страсти, целувки и отиде то. Лека-полека започнахме да се срещаме всеки ден в оставащия един месец, като, разбира се, само той ме търсеше, защото мен са ме учили, че съм дама и никога не мога да се осмеля да направя първата крачка. Не се гордея с това, но наистина ми е много трудно. И така докато той си замина точно един месец от първата ни официална среща. След като и двамата се влюбихме до полуда един в друг, разбира се, че да е пълна трагедията. Пак казвам, че и двамата сме много студени и дръпнати хора. Не знам какво и как се случи, буквално видях себе си в него, предполагам, че и той е видял огледало в мен. Раздялата за мен беше много тежка, въпреки че до последния момент (буквално) не му показах, честно казано не мисля, че и го осъзнавах, докато не заспахме за последно един до друг. За него също беше трудно, дори той беше по-емоционален през последните дни. Аз се разплаках половин час преди да се разделим окончателно, защото летеше след няколко часа, той се просълзи също. Тогава се чух с майка ми, защото бях много разстроена и ѝ споделих за въпросната афера без да изпадам в подробности. Майка ми ми припомни за първата ми любов и колко много страдах като се разделихме и как бързо ми мина. Каза ми също да видя какво ще покаже времето - дали ще ме търси и как според нея всичко ще се е уталожило за 2-3 седмици. Е, мина вече почти половин година, моята нещастна любов ме търси ежедневно. Не е романтичен изобщо, но каквото повикало - такова се обадило, пък и това си е до природа. Поддържаме по-скоро някакви приятелски отношения, но знам, че е още влюбен в мен, от време на време като го отбягвам (понеже се плаша от случващото се), се размеква и ми казва индиректно много силни неща, които ми действат много емоционално, но си ги тая, защото наистина се страхувам от тези отношения. Пък и фактът, че за цялото това време само той прави крачки към мен е достатъчен. Дори не знам как ме търпи... Ако бях на негово място, отдавна щях да съм се изтощила от тези отношения. С мен се води много трудно комуникация, когато е невербална и очи в очи. Изпробва ежедневно всякакви начини да ме заговори, аз къде отговоря, къде - не... случвало се е да не ме търси по седмица-две, но вижда, че аз няма да го потърся и отново той прави първата крачка. Не оставайте с грешни впечатления - наистина съм много влюбена в този човек (или поне така си мисля, че и си вярвам ), но жестоко се страхувам и абсолютно съзнателно се опитвам да избягам. Никога не съм подкрепяла връзките от разстояние, за мен това е загуба на най-ценния ресурс - времето. За щастие познавам не една и две двойки с успешни такива връзки, но при тях има и други известни фактори, докато при нас - не. Няма го фактора, че той някога (когато и да е) ще се върне тук, а още по-малко вероятно е аз да отида при него - тепърва и на двама ни ни предстои да се развиваме професионално, това за мен е топ приоритет на всички хора между 20 и 30. Е, да, но това не променя факта, че всеки ден мисля за него. Наясно съм, че в момента сме си създали една много красива илюзия и това отделно допринася. Ние нямахме време да се скараме, да се огорчим, нараним и т.н., разделихме се, притиснати от времето... но не знам какво и как да направя...
Сега да пристъпя към кулминацията: в началото на другия месец той си идва и ще стои тук 10-тина дни. Аз в средата на другия месец имам много, много важен изпит. Знам, че срещна ли го веднъж, ще искам да го срещна и втори път, знам, че пак ще страдам, когато замине, че пак няма да мога да се събера 1-2 месеца след това и като цяло целият ад, който изживях, когато той си тръгна лятото, ще се повтори отново. Искам да го видя, но не мога. От чист егоизъм, колкото и ужасно да звучи, и от чувство за самосъхранение. Той вече ме покани на среща, казах му, че не знам дали ще отида. Реагира доста безпристрастно, но като цяло знам, че настъпи ли този момент да му откажа среща, сърцето му ще се разбие. Както и моето, ако отида. Вие какво ще ме посъветвате?
Моля Ви, мили хора, дайте ми някакъв, какъвто и да е, съвет. Извинявам се, че толкова хаотично и объркано написах всичко, но съм повлияна от емоции и...
Това, че е мъж, не означава, че не се нуждае от сигурност също... 
