Не се бойте от бебето на ръце!

Евитон, може би бъркам, но описаната в статията майка с онова самотно и нещастно бебче мисля, че не е конкретна личност, а обобщен образ на човека, който се грижи за мъничето... описание на това какво се случва толкова често в семействата с малко детенце... обзети от грижа и работа, близките го остават в креватчето му често и за дълго време... което е наистина кофти, но си признавам, че и на мен ми се е случвало... Възхищавам се искрено на мамите, които от самото начало са почувствали, че ако в началото носят много детенцето си, и то без нетърпеливо раздразнение, тази потребност с времето ще отшуми, а няма да се засили... аз си мислех, че ще стане обратното...

Докато четях статията, се върнах назад във времето - преди около година и половина, когато бях с бебе. Знам, че не съм оставяла никога Алекс да се дере самичък в креватчето си, но много пъти съм отивала при него, люляла съм го, пяла съм му, гушкала съм го и т.н., но само и само да се кротне и да заспи най-накрая, че да мога да свърша и аз нещо на спокойствие, било то и да хапна или дори то тоалета да отида... в един момент ставах вече страшно изтормозена от всичкото това, от шума и недоволството му, все повече го чувствах като капризен тиранин, на който дори нямам правото да се ядосам, защото е толкова мъничък и беззащитен, а пък аз все повече започвах да се усещам като лоша, неспособна, неадекватна майка... с това незнание правех и двама ни нещастни...

Затова и много плаках... спомних си аз как преживях онзи период... но статията ми помогна да почувствам как е преживял Алекс това време... надявам се да няма травми оттогава...  Сега много го целувам и прегръщам. Но той като че ли наистина вече е израсъл тази голяяяма нужда. Расте самостоятелен, усмихнат, доверчив, независим, общо взето послушен. Моля се той да ми прости. Опитвам се аз да си простя... защото просто не мога да върна времето назад...

Бих желала тази тема да продължи да е сред първите страници, а и повече майки да се включат с мнение, коментар или споделен личен опит.
Аз мога да напиша още много неща, ама хайде друг път... Приятна събота и неделя!!! 

  Аз пък оставих бебчо да ми израсне в ръцете, не защото ми се късаше сърцето, а защото ме заболяваше главата от тоз пискун. Пък и ръцете ми някак автоматично я гушваха. Ръцете още помнят, а бившото бебе вече не иска гушкане Та, да гушкаме докато ни дават

Ей това вече наистина не е хич гот - притеснението, че сме постъпили лошо с детенцето си... Аз, лично, се чувствам доста зле поради неправилното отглеждане на сина ми. За мен самата това беше най-кошмарното време през живота ми... А сега е едно от най-щастливите!!! Но, както и jabushka казва, не бива да се чувстваме виновни за това. Само дето на мен ми е трудно...

  Тази статия май на всички насажда чувства за вина, така умилително е написана 

  Мисля, че физическо е невъзможно през цялото време да носиш бебето. Имам предвид наистина ЦЯЛОТО време. И да не му се чува плачът въобще ... .  Всяка майка има такъв момент в отглеждането - когато закъснява да вдигне разреваното бебе за минута, две, три ... поради различна причина и не трябва да изпитва вина за това. Човешко е.
 
  Статията визира мноого по-сериозно пренебрежение към бебето. Системно и съзнателно оставяне само със себе си с възпитателна цел. Многочасови писъци и изпитание на волята.
А аз съм сигурна, че повечето от тези, дето ни дожаля от статията, не сме такива "възпитатели"

Статията е страхотна  . Дава ми доста материал върху който да помисля още няколко месеца докато се роди бебчо. Но със сигурност зная, че няма да мога да го оставя да реве без да му обърна внимание или да го гушна.

БРАВО

Много пъти съм си го мислила това и ... все едно чета мои неща на моменти По време на първото си майчинство се бях амбицирала да поприлагам техники на Спок по приспиването вечер  , ама добре, че бързо ми мина мерака и му видях и другите страни, та .... дотам с експериментите. Да слушам вътрешният си глас се оказа по-доброто решение!!!  за да са спокойни и щатливи!

Прочетох още преди време тази статия. Наистина не става дума за носене постоянно бебо на ръце, а за отношението към него. Имам предвид не да се спазват "препоръките" на баби, съседки о т.н. "да се нареве", "ще го разглезиш" и прочие.
Мога да се похваля, че синът ми сега на 9 месеца не е носен на ръце. Най-много от креватчето до повивалника и обратното. Но не се чувствам грам виновна за това. Тъкмо обратното. Аз съм с проблеми с гърбът и ръцете, ходя на масажи и нагревки във ВМА. Едно дете на ръце нон-стоп би ми "стопило лагерите".
Истината е, че дори да лежиш или спиш с детето като се гушкате; като му обръщаш внимание и заедно откривате света най-напред в двойното легло на мама и тате; да го кърмиш в легнала поза; да "четете" книжки в леглото и играете и да правите всякакви неща легнали и гушнати е абсолютно същото усещане. Стефан е толкова кротко и лъчезарно дете, като мама много го гушка и целува. Ще го изям това бебе бе, толкова е сладкоооооооооооооооооооо....И никога не е оставен да плаче!
Една от любимите ми пози е да ми лежи отгоре. Главата му ми е под брадичката. Много приятно усещане, дори така заспива. Все едно проекция на моето аз в умален вид. Неговото и моето туптящо сърце са в една точка.

Поли, благодаря ти за разбирането, мила! И аз чувствам нещата като теб... По принцип съм доста съвестен човек, дори често клоня към желание всичко да е перфектно, а това не са неща, които се съчетават добре с това да имаш бебе... Още веднъж мерси!!! 

Отдавна се чувствам добра майка, което наистина е важно!!! Алекс ми расте щастлив и здрав!!! Какво може да иска повече от това човек?!? 

От сърце се моля      след статиите тук да има вече много повече спокойни млади майчета и много повече щастливи и нагушкани и доволно носени бебчета!!! Важна е любовта!!! 

За чувството за вина - ами няма смисъл! Няма да станем по-добри майки от това, че се чувстваме виновни - напротив! Чувството за вина не води до никъде, ако остане само чувство за вина - то се предава, като комплекси, без и ние да знаем как, детенцето го чувства, кара ни да вършим странни действия понякога! Ето, вижте какво е написала Поли в тази тема:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=72647.new;topicseen#new
И аз малко й се ядосвах на Лидлоф, докато я четях, казвах си - е, а мисли ли за чувството на вина, което ще създаде у сума ти майки!? И какво ще помогне с това? Пък и тя няма деца, спала е с маймунки - точно така! (Честно казано, досега не бях срещала някой, който е чел Лидлоф! Супер, значи я има все пак не само в библиотеката тук. Аз живея в Англия - тук няма потопи, ама не си завиждам особено. И да ви кажа, не знам каква полза от Лидлоф, все пак. Тридесет години по-късно тук всички майки си бутат децата в колички. Може би в Лондон, в Германия или в Чехия е по-различно?)

Искам да направя една "отбелязка" във връзка с "носенето на бебето". Това, което аз разбирам, доста важно в това "бебе-носене", е че това, което Лидлоф описва, и което и аз самата съм забелязала по своите деца, когато съм ги носила на ръце и когато съм ги носила в шал, кенгуру или на гръб, е, че има разлика между едното и другото. Дундуркането е различно от това да си метнеш бебето на гръб или под мишница (както всъщност правят индианките от книгата на Лидлоф) и да си вършиш работа. Бебето се наслаждава и се чувства спокойно не от това ДА МУ СЕ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ, колкото от това да бъде част от това, което се случва. Него го носят, то наблюдава променящия се, движеш се свят около него (като ние - в автобус, например), не носи отговорност (за разлика от времето, когато му обръщат внимание - това може да го изнерви, защото от него се очаква някакъв отговор - вижте учудените очички на бебетата ни, когато им говорим - чудят се: "Какво пък сега искат от нас!?" - а през това време майката си върши работата. По този начин и майката не изгубва функцията си на вършещ неща човек, тя продължава да си прави нещата, които е правила и преди това (интересно ми беше описанието на жената, която става по три пъти на нощ, за да стъкми огъня, да не изгасне, като държи бебето си между тялото и бедрото си - те просто имат умения да държат бебетата си така майсторски, дето не можем и да си представим, хем не са яки, хем са много издържливи физически), и така тя си върши своите дела, а бебето се кефи, и после, като пропълзи, няма ревящо за мама бебе. Та моята дъщеря и сега не може да заспи, ако се опитам целенасочено да я приспя. Взема ли я обаче на ръце, докато аз си върша някаква друга работа, заспива моментално!

не си спомням някое от моите деца да е плакало в креватчето,освен ако не са гладни.гледала съм ги с много любов,но на ръце чак толкова много не съм ги носила.те се родиха по 4 кг и на два месеца вече бяха доста тежички но много си играех с тях на спалнята,там си ги гушках достатъчно.но никога не съм оставяла някое от тях да плаче с "възпитателна цел".това са идиотщини!

Има разлика между носенето на ръце и носенето в шал, кенгуру или на гръб! Дундуркането е различно от това да си метнеш бебето на гръб или под мишница (както всъщност правят индианките от книгата на Лидлоф) и да си вършиш работата. Бебето се наслаждава и се чувства спокойно НЕ от това задължително ДА МУ СЕ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ, колкото от това да бъде част от това, което се случва!

Това горното ми се стори много важно уточнение!!!   

Ох, най- накрая един по - задълбо4ен отговор. Много е важно горното уто4нение. И нека не забравяме, 4е африканките и индианките от книгата на Ледлоф носят децата си целодневно, не заЩото искат да установяват непрекъснат контак с рожбите си, а заЩото са принудени да работят на полето и нямат друг избор, освен да носят децата си със себе си

Смятам, че статията е доста пресилена. Повечето неща за мен са глупости, особено за онова изоставено дете....кой може да каже как се чувства то....сълзливи истории, на хора които си нямат друга работа.
Синът ми съм го разнасяла с кенгуру и от тримесечен работех с него на гърба. Тои е много любознателен и много обича да прави (съзнателно) нещо на компютъра. Много бързо проходи, но след това каза "Искам да ме носиш, няма да ходя" и се почна едно търкаляне по земята, писъци - ужас! Просто той беше свикнал да го носят....Бяхме много строги, сега си ходи с желание и не се спира да търчи. Няма чувство за малоценност, защото го възпитаваме строго. Много е контактен, весел, постоянно поее или търчи. Много ми помага с бебето, облича се сам и т.н. и е състрадателен.(той е на три години). Та този пример напълно изключва теориите от статията.
Противничка съм на теорията-Децата не трябва да се наказват. Напротив децато трябва да се наказват но да знаят защо и да знаят, че въпреки, че ги наказваш това не влияе на любовта ти към тях.