Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 378

В училище всички бяха съгласни,  че той е главният герой на метафората, противоречив човек, хуманен адвокат на грешките, недостоен  за името си, специалист по щуротии, не получаващ своя дял от науката, от мъдростта. Направил  лъжата свой  занаят, той беше умник при когото учението успя да освободи място за духовната скука и ученик в последния клас на проточил се лицей.

Разликата във възрастта между нас и Ирфан  в първия клас на лицея не беше право-пропорционална. Той беше тръгнал късно в началното училище,  беше повтарял  години в гимназията, а в лицея  имаше здраво закърпен ученически живот. Неговата възраст можеше да се разбере по ежедневното бръснене, започващо отстрани на косата, по гласа, преминаващ в басов тон. Нашето запознанство  се състоя в училищното кафене. Той оспори, че ценовият баланс между наденица и кола отваря пътя към финансовата невъзможност, той можеше да каже нещо, което дори не можех да предам  с думи. В един такъв ден се поздравихме и станахме приятели, по думите му станахме „побратими“.

В устата му сякаш имаше комин. По време на крясъка думите, напълнили  устата му, създават леко арогантна  мелодия в гласа му, подкрепяща неговата правота. Той имаше свобода и поквара, които никой друг не можеше да си позволи. Но името му беше известно - лъжец. Когато казваха: „Отново започна да лъже“, той силно нервиничеше, безобразно блъскаше по стените, по  училищните врати, ругаейки: „Вие сте присмехулници, вие сте лъжци“, забравяше за урока, той палеше с цигара клонка в градината. Учителите не казаха нищо за неговото пушене. Те считаха, че при неговия лош характер, пушенето беше най-безобидното нещо. Представи си, че той бе  пенсиониран 35-годишен държавен служител. Направеното в клас, по-късно бе на дневен ред  по време на дискусията през почивката. Харесван или не харесван  един човек, той служи за ястие, което гъделичка в клюките в дневния ред. "Чу ли, Ирфан каза това в урока, това направи на учителя ..." В коридора можеше  да чуете тези шушукания. Ако той  чуеше  шушукането ви, тогава можехте да се превърнете за него в досадни репортери. Свободата на пресата не дава право да влезеш и да пребиваваш и в тоалетната.

„Приятелю, нека да оставим училището днес.”

Прекарването на време с него беше като усещането да си  в огромен увеселителен парк - забавно и страшно, и в името на знанията за живота, които ги нямаше  в книгите, аз получавах актуална информация.  Подобно на  обещаното кафе „три в едно“, видимо нещо по-голямо беше поставено в  думата „приятел“.
Когато отношенията ни с Ирфан станаха по-приятелски,   помощник-директорът повика майка ми в училище. Каза: "Дръжте детето си по-далеч от човек, който прилича на дявол". След това ме повикаха в стаята, повишавайки предупредителния тон на изреченията, той взриви  същото множество думи в лицето ми. Когато се прибрахме у дома, още преди да прекрачим прага,  чух дублиране на състоянието на помощника на директора при майка ми:
„Каква работа  можеш да имаш  с такива безделници?”

Между другото, вечерта щях да слушам същите фрази от баща ми. Забравянето на научените неща беше част от нашата образователна система. На сутринта в училищния коридор, забравих какво ми говориха, показвайки на Ирфан, че съм отворен за нови знания.

Ирфан говореше много, в речта си той не застраши мистериозното състояние на изреченията. Колкото до семейството му, нищо не  успявах да науча. Съдейки по ситуацията, баща му беше  сменил професията си. Всеки път, в средата на дълги фрази, вмъкваше нова професия на баща си. Знаех, че той не ме лъже. Ако беше лъгал, раздробеното постоянство не можеше да продължи. Понякога, по неговите погледи, разбирах, че не иска да засягам тази тема: „Приятелю, не навлизай в тази тема“ сякаш казваше погледът му. Ако не бяха достатъчно очите му, той се опитваше  да обясни някои неща с помощта на тишината. Въпреки всичките му лудории, нито майка му, нито баща му идваха  в училище. Малките рационални дяволчета в мен казваха: „Наблюдавай  Ирфан, изясни си за дома и семейството му". Но малкото добросъвестно дете вътре в мен заглушаваше тези гласове и ги убиваше с камъни. Да се любопитства  за личния живот на някой, който ви нарича приятел, след това откровение  беше морална граница. Не знаех кой е теглил  тази линия и не исках да знам. Не си записвах противоречивите думи  на човека.

На хартия, приличаща  на тетрадка, той пишеше нещо между листите, с ръцете си, като лопати ги сгъваше и криеше във вътрешния джоб на сакото си. Въпреки, че бяхме много любопитни за това, какво пишеше, ние прекрасно разбирахме, че опитът да прочетем  написаното може да доведе до нещо неочаквано.  Тъй като беше нащрек, той преглъщаше изреченото от тълпата, голямото му тяло се свиваше и така започваше да пише. Учителят по литература много се опитваше да разбере какво пише, но не постигна нищо. Цялото училище  мислеше, че в написаното няма литературна дълбочина, но ние следвахме собственото си любопитство.

Ако не се случeше обратното, до завършването на Ирфан оставаше цял месец. Лъжливото майско слънце смегчаваше зимните изражения на лицата ни.
Училищната градина с богатството и веселието си напомняше на  Египетски базар, лицата се усмихваха на щедростта на следобедното  слънце. Суровият Анкарски неочаквано появяващ се мразовит скреж, подобно на  вълк очакващ своя лов, чакаше залеза на слънцето предчувствайки бъдещите събития.

Ирфан  в качеството си на най-лошия нападател в света, играеше  на първа линия, той вкарваше  всичките  голове, фалшифицирайки играта. Вратарите, наситили се на голове, в училищната тоалетна му забраняваха да участва в спортни състезания. Ирфан през краката вкара втори  гол. Цялото училище викаше "Ирфан! Ирфан!"
Момичета от лицея в карирани поли, бяха се подредили покрай стената и клюкарстваха по повод на футбола. Три млади непознати момчета, които дойдоха при нас от друг район, контета  с просташки  вид, подхвърлиха дума по адрес на момичетата, Ирфан реагира на ситуацията и започна да ръководи събитията. Без да чака финалната свирка, той взе топката в ръцете си и попита хулиганите:

„Има ли проблем?”

Младите контета не знаеха как да отговорят на неочаквания въпрос. В училищната градина се възцари  сладка тишина, която галеше душите ни. Тази тишина беше вестител на кавги, линчове, битки. В конфликта с хулиганите, цялото училище можеше да се превърне в женска група за подкрепа на баскетболни мачове, водена от Ирфан. Ирфан отново попита хулиганите:

„Има ли проблем?”

С топка в ръце, той започна да удря леко в лицето на най-големия. Лицето на хулигана  започна да потъмнява от зачервяване и да става безобразен цвят.

„Питам отново, имаш  ли проблем?”

Съучениците под формата на полумесец съкратиха разстоянието за лов. Те чакаха най-малкото движение от Ирфан. Не беше нужно Ирфан да казва каквото и да е, можехме да получим команда от широките вежди, заемащи  половината от челото му. Топката на Ирфан започва да удря  по лицето на хулигана по-бързо. Той може да държи футболна топка, изчезваща  в големите му  ръце по желания начин, демонстрирайки, че е удрял топката в продължение на години.  Хулиганът в безобразно и безсилно състояние започна да диша дълбоко, дълбоко. Ирфан забеляза състоянието му:

„Искаш ли да отговориш?”

Ирфан прецизно  извършва тази работа, показвайки способности по рождение.  Своевренното му  спокойствие напомняше  харизмата на Дон Корлеоне. Най-изтощеният хулиган си пое дъх, направи крачка към Ирфан и нададе глас, грозен като лицето му.

„Да поговорим  извън училището.”

С налигавената си  уста той самият си беляза  мястото на гроба. Учениците  се приближиха още малко, възбудени от плячката.
Ирфан хвърли топката на земята, отиде до уродливия бандит. Той се загледа без да мига в покритото с белези, пълно с микроби лице.  Другите  хулигани затаиха дъх и запълващият ги въглероден диоксид, им помогна да дойдат на себе си. Беше ясно, че този път Ирфан няма да задава въпроси, той започна да действа с юмруци.

В училищната градина няма никакъв звук, дори птиците запазват тишина, наблюдават ни заради мразовитото слънце. Ирфан направи още една крачка, а юмрукът му се изхвърля остро от страна на стомаха. Изплашен грозният хулиган заби неизвестно къде скрит нож в корема на Ирфан и избяга. Излезлите на лов  в училищната градина момчетата се разпръснаха в паника, виковете на момичетата подгониха  другите  бандити да бягат. Ирфан лежеше на земята, държейки стомаха си. Гледайки кръвта, изтичаща от корема му, училищната градина отново потъна в мълчание.

„Млъкни, момче, млъкни, момче. Не ми крещи  на ухото, човече, а вие не крещете...”

Всички вече и без друго мълчаха. Птиците отлетяха. Сухото мразовито слънце беше се освободило от сянката си.

„Млъкни, човече, млъкни, човече…”

Ирфан викаше толкова силно от болка, че звукът на гласа му докосвайки ухото му, го нараняваше, причинявайки още повече болка на душата му. Изпълненият със страдание глас отразяваше нашето безмълвие. Дори не дишахме, а кървящият Ирфан завърза на възел нашето дихание.

"Момчета, не крещете ... вие .."

След това събитие училищният ръководител спешно свика събрание, на което единодушно изключиха Ирфан  от училище. Сякаш  не бяха достатъчни шевовете на корема му. Щом излезе от болницата, той дойде в училищната градина. Отправи проклятия  към всички учители, директора, помощник-директора. В училищната градина за последен път видях Ирфан.

Във всички истории има места и моменти, свързани един с друг. Никога няма да знаем кога ще влезам  в тунела на времето.

Бях на път към изоставено село в Чили. Отидох до бензиностанцията в пустинята, разположена в средата на прашната земя. И след двадесет години видях работещия на касата Ирфан.  Беше почти плешив, цялото му сияние бе угаснало. Когато протегнах кредитната си карта, очите ни се срещнаха.  Зачервяването на зениците започна да нараства, той също ме позна. Очаквах той първи да поздрави. Не знам защо чаках, защото си мислех, че няма да иска да се срещне с мен по този начин. Докато въвеждах ПИН кода, забелязах, че той ме гледа  изпепеляващо. Сякаш малко по-късно щеше да каже „приятел“. Върна ми кредитната карта с приличащите на лопати ръце. Единственото нещо, което не се е променило, бяха неговите уродливи  и огромни ръце.

Влязох в колата и потеглих с намерение повече  да не  зареждам по този път.
Бях сам със срама си, за който отдавна се опитвах да не си спомням. Всъщност при всяка възможност четях  тези малки парченца хартия, които Ирфан пишеше  в училищната градина. Спомените за срама, за който не можех да говоря дори със себе си, засядаха в гърлото ми. Аз накъсано  промърморих в колата, написаните от него изречения..
"Аз съм Ирфан Йълмаз, роден неизвестно къде сирак. Не знам къде съм роден, не знам кои са майка ми и баща ми. Единственото, което знам е къде ще умра. На място, което никой няма да знае, ще умра сам просто като Ирфан."