Борбата с рака - духовното оцеляване и физическото преодоляване - 52

Аз вчера бях добре и мислех, че ще бъда добре, но днес повръщам и не мога нищо да ям.
Как приех рака?! Зле. Не можех да си представя въобще, че съм болна и то от такава болест. Мислех, че ще мина с операция и ще забравя. Не исках химиотерапия. Не се страхувам от смъртта, но се ужасявах за сина ми. Когато все пак видях някакво решение на последния въпрос се поуспокоих. Давам си сметка, че сама нямаше да оживея поне до тук.
Винаги съм била чувствителна към мнението на другите. Добре, че не ходя на работа. Винаги съм харесвала хората които се грижат за себе си.
Радвам се, че имате хора които се грижат за вас. Аз също, поне за сега. Никога не съм мислила, че ще дойде такова време.

Аз съм на 56. Май съм най- възрастна тук. Никога не съм си мислела, че баш на мен ще се случи. Та аз съм психолог и психотерапевт, самата аз помагам на такива жени. Ама на, имало глава да пати. Освен това, съм бивш модел на спортни облекла. Някога бях хубава, рекламирах дрехи и бях по списанията. Мина това време също. Сега... Трудно е. Бивши модели няма, може и вече да не се снимаш, но това си ти стои в главата докато живееш и дишаш. Затова и сложих импланти. Непоносимо ми е иначе гледката, честно. А иначе вежди се рисуват, мигли се лепят, споко. Перуки също има всякакви. При мен всичко само разредя, нищо не опада напълно. Някак си се справих.
Ще се борим. То къде да избягаме от подводницата...

Lady, аз съм по- голяма (не възрастна ), на 60 (когато се разболях, бях на 42).
Да не се засегне Хули... тя май е доайен

marittaa, живота достатъчно ме очука...
Бях на 17г когато баща ми почина. Лека му пръст.
Веднага след това майка ми се разболя от рак на гърдата. Та се наложи бързо да порастна. На 17г започнах работа през ваканциите + събота и неделя...
Учих и работех. На 19г се омъжих , а на 21 родих. После докато завърша.... то дойде кризата... и когато си мислих , че всичко ми е наред и сме добре здравословно и финансово....цоп РАК.
Та така... не съм лигла и глезла. Знам , че ако искам всичк отново да е наред трябва да се боря.
Не ми пречи , че съм без гърда.
Само искам да съм до сина ми когато завършва училище , жени се....., стане баща и т.н.
Мъжа ми ме харесва всякак 🤗😘

DZ, много ми е позната историята ти. Моят баща се разболя и почина от рак на щитовидната, когато бях на 18. Пораснах за няколко месеца, бях с него в болницата. Неподвижен от кръста надолу, 3 операции... Сблъсках се изведнъж с най-голямата гадост. Бях станала 45 кила за тия месеци, докато се върне майка ми от чужбина. После напуснах работа, за да й помагам. Много тежко беше. После пак с много трудности ми протече живота, и баш когато всичко сякаш влезе в релси, бам рак! Точно в момента, в който си отдъхнах. На 1 януари, първият ден от спокойната година, която трябваше да ме очаква открих бучката. Каква ирония! Но пък го приемам по-добре, отколкото предполагах. Явно съм привикнала всичко при мен да се случва по трудния начин

Е как да не се засегна ? Та аз вече съм на 66 години.
А бях на 39, когато останах без цици. Никога не съм си и помислила за реконструкция,/то тогава и не беше популярно/. След това направих 4 рецидива или 5 , вече не помня. Ако бях с инплантанти, нямаше да ги видя в началото и едва ли щях да ви пиша сега.
Ходя си без цици зимата, под палтото не се вижда, а домашните толкова са свикнали, че изобщо не забелязват. Лятото ги слагам, като ходя насам-натам. Ама съм и слаба, та не се вижда.
Омъжих две дъщери, имам три внучки красотни. Едната завърши графичен дизайн, втората е втора година студентка, за третата някои от вас знаят, други не. Тя е на 17 години, неземно красива, ноооо е сляпа и с ДЦП.
Нищо, важното е да е здрава !

Ей това не ми е ясно с тия рецидиви.Как на махната гърда се получават,че и няколко пъти. Защо тогава ни махат гърдите,като пак стават тези неща.

Аз затова поисках само "пълнежа" отвътре да махнат, а опаковката са си седи  Иначе не ме мързи, ще се следя редовно. Ако излезе нещо, все ще се види. А пък каквото е писано иначе.

   На последната ми химиотерапия бях в стая с такава жена. Махната и е гърдата и с резидив там където е операцията. Направо е ужасно. Едно време направо са рязали, докато дега се опитват да запазят гърдата. Ако е възможно де.

То ако се знаеха причините, щеше да има и измислено окончателно лечение.

И аз се чудя как на махната гърда се получава рецидив. Та нали е на жлезата рака, а жлезата се маха изцяло🙄 Ми Анджелина Джоли що си махна циците тогава?

Като ви четох историйте все повече затвърждавам мнението си, че рака идва повече на психично-стресова основа, отколкото на физическа. И аз имах няколко много трудни години и тъкмо бях започнала да "изплувам" и да усещам как идва време да "бера плодовете" на труда си и....просто от нищото дойде това.

Водите ли си дневник на болестта? Аз мисля да го правя.

Като ви чета сякаш бучка ми засяда в гърлото. Що все на такива хубави и силни хора трябва да се случват тия неща. Не е справедливо някак си. Аз от втори клас без татко, жив, но неприсъствен, би си камшика и избяга чак в Германия да си дири неговото си щастие. Все най-мъничката в класа, най-плахичката, най-слабичката и не само в училище, в обкръжението ми като цяло, нито мога да се защитя, нито има на кого да се оплача и да кажа "А пък тия ме закачат, набий ги". За да си постигам моето си се наложи едни други качества да усъвършенствам като манипулиране, криене, лъжене, хитреене, сприятеляване с врага. Така се изграждах като личност по времето на хиперинфлацията, излишно е да споменавам, че и други неща развих в тоя период като поправка на ел. уреди (мда и ток ме е удрял), шиене на дрехи, ремонтни дейности и куп други неща, които нуждата и безпаричието те принуждават да овладееш. В гимназията имах доста тежък период. Бях нападната от съвсем непознат индивид прибирайки се щастлива към вкъщи пеша с мисълта как ще зарадвам мама с поредното 6, че и с плюсче по математика. Щетите бяха неизбежни, особено, когато насреща ти е 100 кила мъж, че и с нож в ръка, опрян в гърлото, но овладях се, запазих самообладание и минимизарх щетите, отървах се и жива, и почти здрава, даже психологийка малко вкарах и сякаш си обърнахме ролите в един момент, в нещо като в ступор и очудване го вкарах с реакциите и не довърши започнатото до края, който му се искаше. Хехехеее... спрях да се съпротивлявам по общоприетия начин и май го накарах да се чувства той жертвата. После подлъгана от баща ми взех, че реших да се пробвам в Германия при него да се доразвивам като човече. Там обаче попаднах на ревнива мащеха алкохоличка и на баща, който не показа топки да и се опълчи. Да не ви казвам, че имах дни на скитничество по Щутгатските улици, в които нямах пфенинги за един тъп вестник, в който обявите за работа да прехвърля и обикалях като просяче от заведение на заведение да питам имат ли нужда от сервитьорка, миячка на чинии и т.н. Измъкнах се и от това, потръгнаха ми работите, запознах се с нови хора, някои ръка ми подадоха, насреща нищо не искаха освен просто едно приятелство, чак се добрах до поточните линии на Даймлер Крайслер (ако карате Мерцедес М, С или S класа 2000-та да знаете, че може и аз да съм ви досглобявала двигателчето му ). Та ми писна в един момент само да работя и да трупам едни пари, които няма къде да харча, че това работата на смени не ти дава много, много условия за прахосничество, та се върнах там където ми е коренчето. Кандидатсвах, отрепах конкуренцията на изпита по математика, влезнах в топ 10, избрах си специалност, за нуждите на специалността купих си и първия компютър, набих се в погледите на доценти разни, хонорован асистен станах още втори курс, по-късно ме лапнаха от една софтуерна фирма, съответно заработих по специалността си... Покрай майче тревоги имах не малко, за малко да я загубя от глупост, нейна глупост, не моя - криеше се, че не е добре, колабирала цели два пъти от спукана язва, съответно вътрешен кръвоизлив, но да не ни тревожи... те майките така обичат да правят - ни дума не обелва нито пред мен, нито пред сестра ми.

Ъ... За какво ви пълня главите въобще с тези всички излеяния и аз не знам и се загубих вече какво исках да кажа... да обощим: Мили мои, прекрасни дами и приятелки (такива ви чувствам), много, много по-силни сте отколкото предполагате. Няма да забравя деня, в който се явих на първата ми онкокомисия и на смънканата новина, че ми предстои не леко лечение, но все пак с добри прогнози изтърсих "А! Значи моят рак е на един шамар живот, така ли?" Облещиха ми се насреща всички в комисията и се спогледаха един друг сякаш "Тая май няма реална представа с какво се сблъсква"... Имам я аз представата и още как, никога не ме е напускала, просто си вярвам, че И С ТОВА ще се справя. Та и вие така мислете. Върнете си лентите назад, вижте през какви и колко перипетии сте преминали, та това ли да ви стресне...

Ох Спиритче.... Гуш!

Бях на 46 когато ме завъртя тази центрофуга. Вече 2 г. Първия път бях като в ступор. Говорят ми а не чувам, чета а не разбирам, изпълнявам каквото ми кажат като робот. Спрях цигари, месо,всичко бяло. На ден навъртах по 10 км . И какво  след 12 месеца чух още веднъж диагнозата. Така не става значи. Пак пуша( аз пуша 1-2 цигари на ден) и ям каквото ми се яде . Само сладко и пр.мляко не. Продължавам да спортувам Винаги съм била обградена от обич- родители,съпруг,деца,свекър,свекърва . И  живота ми течеше  между семейството и работата. Спокоен и уравновесен. Не съм суетна но държа на външния си вид. Изобщо не ме интересуваше дали другите ме приемат без коса , вежди ,мигли, гърда. Но аз не се възприемах. Винаги съм била с дълга коса ,гримирана. И държах пак да е така. И беше така. Когато ме изписаха от болницата си сложих сутиена и навих чифт чорапи и ги пъхнах в празната чашка. После в къщи си уших една вр.протеза . Носех сутиен още преди да ми свалят конците и продължавам да нося по цял ден независимо дали съм си в къщи сама . Държавата не ни дава протезите безплатно за да сме красиви а за здраве. Без протеза се губи баланса на тялото и се получават изкривявания. Носете ги.

Аз от два часа съм в спешното заради приятеля ми. Той пък с инфекция на нокътя го закъса тия дни. Та....както си седим с него тук аз забелязах, че нещо все едно имам температура се чувствам, но си мислех, че още чувствам химията и е от това. Така се чувствах много пъти вече тия дни без реално да имам Т. После ме засърбя и гледам получих обрив. По вратъ (как се членува врат?) първо, после по ръцете, отидох до тоалетната и гледам и тялото е червено. Ситен обрив е. Ми и аз се записах като случай и сега си чакам реда да ме оправят. Хубавото е, че съм в "мойта" болница. Някой с опит с обриви?