На море в Турция - тема 59

Първо, за първи път бях смела да пътувам на море с детето и майка ми (без съпруга ми) извън България. Първоначално исках да е Гърция. Но като си погледнах бюджета и всичко друго, което бях планирала за лятото - стана ясно, че няма да стане. Като съпоставях излезе, че за подобна почивка в Гърция ще ни излезе към 3000 лева, а в Турция - към 2000.
Второ, като приех идеята, че ще пробваме как е по турските курорти и като прочетох тук доста окуражаващи разкази, започнах да си харесвам избора и да си мисля как ще стане и как ще я бъде.

Избрах хотела да е "средна ръка" - да е чисто и да е безопасно, да има свои чадъри и достатъчно голям басейн с поне една свястна водна пързалка за детето. Реших, че трябва да е от по-първите хотели, а да не слизаме още по-надълбоко в Турция, просто защото в автобус за толкова дълго разстояние, не ми се седеше още по седалките, да ми отичат краката, да съм плувнала в пот, в прахоляк и т.н. Речено-сторено, резервирахме рано, платихме на вноски и дойде време да тръгваме.

Започнахме да се подготвяме. Аз съм голям фен на историята и все гледам да съчетая приятното време с полезното. Наумих си, че ще образовам детето набързо - ще го заведа в Ефес, да си припомни Римската история; ще го заведа и на първото му от 7-те чудеса на света (на мен 3-то) - храмът на Артемида, значи трябва да знае кои са чудесата на света. Понеже ще ходим из бивши Гръцки владения и ще минем съвсем покрай Древна Троя, ще му вкарам в главата и това знание. Запасих се с подходящи летни книги - "Илиада" и "Одисея" под формата на комикси, за Древна Троя намерих и филма с Брад Пит, купих "Кратък наръчник на пътешественика в Древна Гърция", Римски книги имаме много и хайде - всичко в куфара. Не мирясах с това само и помъкнах детето до Британския музей (ние живеем в Англия), за да видим с очите си статуите взети от друго чудо от тия Седемте - на цар Мавзол, царицата и коня му (това е до курорта Бодрум), огледахме и Ликейската култура и примъкнати цели храмове (това е в Турция, най-близко към Сирия). И така загрели на тема Турция, прехвърлихме се първо до България.

Изкарахме 5-6 дни в България преди морето в Турция и при разходките ни из града срещнах комшии, приятели и всички до един оплюха решението ми да заведа детето в Турция. На море в Турция не се ходело през август, много топло било. Кой ходел бил в тая Турция, да съм ходела в Гърция... Тия коментари, нали се сещате, са все от хора, които не са били никога там... Стана ми ясно, че на тази дестинация хората гледат като на по-долна, но къде ще ходя - платила съм вече, ще ида до там и ще видя сама с очите си.

Дойде денят за тръгване (нощта, по-точно). От малката тур агенция дойде агент, който седя с нас на автогарата докато дойде автобусът на Дорис да ни качи, разказваше ни за нейните пътешествия в Турция, за случки с туристи, как да си ползваме застраховката, как да си намерим там на място агента... Дорис закъсняха с 2-3 часа, имаха някакво извинение, но не го запомних - май гума бяха пукнали, та друг автобус пращали. Седяхме си ние на гарата, стана тъмно, минават само някакви улични кучета, отнякъде се измъкна един пазач, който не приличаше на пазач, но агентката седи с нас и не мърдаме. Автогарата си беше заключена, 2-3 часа си седяхме там без тоалетна, който ходил - ходил вкъщи и толкова. (Това с тоалетните по пътя е едно от нещата, които няма да забравя никога!). Дойде автобусът, беше пълен с хора до горе. С влизането погледът ми мерна найлонови торби с разни баници и милинки, миризма на храна, шумолене от пакети-солети и народ - до горе. Седнахме си на местата и отпътувахме.

Автобусът беше без своя тоалетна, на мен ми се видя миризлив и раздрънкан. Имаха втори и трети шофьор, който си лягаха да спят в една кухина под стълбите, която според мен е за багажи, а не за хора, поне заради това, че няма нито прозорец, нито достъп до свеж въздух. Но те се мушкаха там като котки, лягаха и спяха. Значи, представете си шока ми - нито солети нося, нито мекици, люшка ме някакъв автобус, в който гледам как разни момчета се пъхат из багажното, за да спят (по време на движение!!!). Стюарди/стюардеси - едни млади хлапета, деца, за които обслужването в автобуса се изчерпваше с това да изрецитират по един 10-минутен текст с информация за място, покрай което минаваме и толкова. Нямаше бар на отиване, на връщане - имаше някакви оставени стекове с вода отвън - да сме си вземели. Нямаше събиране на боклуци, опаковки на отиване. На връщане бяха сложили по една зелена торбичка на всяка седалка и поне 5 пъти напомниха да си пазим седалките чисти. Значи, това безопасност - колани (не напомнят), шофьори в кухините за багаж, студена вода за припаднал... Това хигиена, човешки условия.... Това оказване на помощ на хората с деца... Казах си - ами хубаво приятелите ми казаха къде съм тръгнала в тази Турция аз...

Пристигнахме на границата в Лесово. Свалиха ни от автобуса всички. Часът е към полунощ. Наредихме се в редица, като агнета на заколение. Стана ми смешно, спомних си едно пътуване до Истанбул, когато още бяхме гаджета с мъжа ми. Тогава ни свалиха пак, наредиха ни като пред милиционер на разпит и накараха всички баби да си отворят бохчите. Граничарят мина с ПРЪЧКА, тушна тук-там в дисагите на тия баби, стигна до мъжа ми (англичанин) и му каза - ти няма да си отваряш куфара, ти си честен човек...  Пълна пародия на обслужване и добро отношение... И ха, докато си я помисля аз тази случка отпреди 15 години, хоп - казаха всички да си свалим багажите. Тръгнахме цялата група (стюардесите си седят и гледат, тях не ги касае да помогнат), всеки граби сак, чанта за плаж, куфар, тътрим ги да една съмнителна лента. Минаха пред лентата, ние се чудим къде да се наредим. Стискам аз детето, извинявам се на майка ми, че съм я помъкнала по тия авантюри и така. На 2 жени накрая им спряха багажите и ги разтушкаха напълно. Не ни стана ясно, пък и не е наша работа, какво толкова са носили. Но нали все пак - нека да си гледат работата на границата и да хващат забранени и криминални стоки.

Но така или иначе - за мен първите 3-4 от почивката бяха КОШМАР.

Качваме се пак, товарим си куфарите, успокоявам детето, че всичко е наред, тръгваме и съвсем скоро спираме на едно място, дето май някой го нарече "Караджейката"...  Оххх….. Някакво помещение като закусвалня, още отворено и чака за нас. На шофьорите и стюардесата веднага сложиха да ядат - наредиха се четиримата на маса и засърбаха някаква супа. А останалите се наредихме в опашка за …. тоалетна. Кой да яде и да пие в полунощ/1 часа сутринта... Редим се, пикльовците, пускаме някакви стотинки, 3 тоалетни - една дупка, една задръстена и една голяма баня уж за инвалиди направена. Сапун няма. Блъскане, всеки излиза и реве кански от тоалетната. Случиха се и местни хора на тази опашка, гледаме се едни други - зер обединително е някак си да се изпишкаме всички в нечовешки условия.... Няколко човека се хвърлиха да си купят някакви си неща - на едва мъждукаща лампа, продавач заразстушква стоката си, едва сме стъпили и вече алъш-вериша потръгна...

Качихме се пак на нашия миризлив автобус и потеглихме. Аз не можах хич да дремна, нервната ми система беше така нажежена до червено, че нямаше как. Минавахме по някакви огромни пътища, някакви градове с нови блокове, започнаха да се мяркат палми, по-различна растителност. По едно време стигнахме до града, в който се пресичат Дарданелите.

Наредихме се на дълга опашка да чакаме ред да се качим на ферибот. Опашката е направо на улица с много кооперации. Огледахме им хубаво вратите, прозорците, магазините и закусвалните, напредвахме по малко, около самия ферибот имаше повече отворени заведения (часът е бил към 3-4 някъде). Дойде ни редът, автобусът се качи на ферибота, отвориха вратите и пушачите хукнаха навън, а пикльовците решихме да пробваме пак тоалетната. Все съм си мислила, че в Турция тоалетните са като будоари - чисти, мраморни, с много парфюм, с меки, дебели хавлии, със хубави сапуни...  Била съм в голяма грешка обаче! И дойде нов проблем - детето не може изобщо да се изпишка в тоалетната на ферибота, защото е дупка в земята (и то никога не е ползвало тоалетна така), но на всичко отгоре фериботът се люлее и дупката се люлее и тя... (следва част 2)

Честни казано, от пресичането на Дарданелите на отиване нищо не видях. Бях много притеснена с тоалетния въпрос, видяха ми се едни грамадни ламарини, железа, някакви коли, заспали хора вътре, миризма на някакво гориво, тютюнев дим от пушачите, а вътре в автобуса - народът огладнял и всички отворили торбите и ядат ли ядат. Свихме се като птичета на седалките си, завихме се с връхните си дрехи и започнахме да броим часовете до пристигането ни.

Пътува си автобусът, а аз - будна, седя и размишлявам за този исторически момент, в който аз пресичам Дарданелите. Кроя планове как да го запечатам в ума на детето - Дарданели, Дарданели, толкова важни битки са се случвали тук... Люшка ни автобусът, зора зазори. Пътуваме по някакви мощни, яки пътища, коли, народ, камиони... Пристигнахме в Айвалък. Спряхме пак - пак тоалетни с дупки, но поне не се люлеят. От пътищата, от трафика - всичко в прах, слънцето напъва да пече, а ние сме някакви туристи, тръгнали по хорската земя...

Минахме Измир - огромен град. Караш, караш - край няма. Кооперации, жилища, неуредени, необлагородени, едно направено, отгоре натрупано с друго. Нови магазини, нови сгради, магазини, които не носят традицията, нахвърляна стока, под открито небе. Нищо общо с традиционно подредените турски сергии, тертиплийски наредени, запазили облика... Просто масово ново строителство, омешано с много трафик и зор да продаваш нещо и ти. "Гледайте, гледайте - казва стюардесата по микрофона - гледайте 2-та небостъргача в Измир. Представете си за какви инвестиции става въпрос". Сред хилядите кооперации и неуредености, вярно - в единия край се мъдрят 2 небостъргача. Понеже вече беше към 7 часа сутринта и имахме поне лукса да е светло, да е ден и да виждаме къде сме, реших да не си развалям настроението и да разсъждавам какви са им мерките против пожар, земетресение и т.н. Като гледах наоколо колко е разхвърляно, жици стърчат, купчини разни предмети, строено-недостроено... Викам си - а бе я си гледай ти Древна Смирна! Ех, да можеше с един екскурзовод да се замъкнеш някъде по разкопки, по старите части...

Към 10-11 пристигнахме в Йоздере. Хотел Гранд Ефе. Слязохме ние, а на останалите им казаха - сус, няма тук да пишкате, собственикът не дава, сърдят се като слезе клиент, ще опитаме на следващия хотел да ви пуснат в тоалетна....


Настаниха ни сравнително бързо, почакахме във фоайето, но нали сме вече клиенти - седнахме на кожените диванчета и О, соле мио, имаха тоалетни - чисти, хубави, напарфюмирани, със сапун, със сешоари...  Чакаше ни "агентът на място". Едно много свястно момче - от нашите етнически турци, които бяха приканени да отидат на голяма екскурзия през късните 80-тте. Хубаво, мило, спокойно и много уважително, русо и синеоко момче, което е напуснало България с родителите си на 13 години, но е съхранило прекрасен български език. Той ни донесе гривните, разказа за екскурзиите, обясни как да го намерим при медицинска спешност. Останах с прекрасни впечатления от него.

Настанихме се в стаите - голяма, хубава, просторна стая. Разкошен огромен балкон с гледка към морето и част от природата отстрани на хотела. Гледка към малко пристанище, с няколко малки рибни ресторанта. Хотелът беше целият хубав и чист - мрамори, плочки, килими. Чистачките се побъркаха да чистят. По няколко пъти на ден мокети, стаи, коридори. Зареждаха ни с вода бара всеки ден. Турският персонал работеше като за световно - бармани и сервитьори - млади деца, не подгъваха крак! Както се казва по турски - диван чапраз стояха и все работеха. За да насмогнат на всички в ресторанта, разтребваха, сервираха, зареждаха с голяма скорост.

Българските семейства бяхме много малко - дали бяхме 5-6 семейства и толкова. Всички други туристи, с някои много малки изключения, бяха местни хора, явно от провинцията. Имаше много жени със забрадки и цели анцузи, с които плуваха в басейна и на плажа - по техните си традиции и религия. На мен и детето ми това не ни пречеше, защото ние сме свикнали на мултикултури, а да не говорим отделно, че всички хора бяха много усмихнати и приятелски настроени. Една такава жена със забрадка и анцуг в басейна ми обсипа детето на английски с комплименти. В ресторанта имаше респект - ние към тях и те към нас. Никой никого не закача. Аз, като европейска жена на курорт, хванах погледите на 2-3ми човека (нито съм хубава, нито млада, просто съм нещо различно от техните жени), но нямаше грам напрежение. Странно беше да отидеш да си поискаш една бира от бара като жена - на опашка за бира Ефес и за раки чакаха само мъже. Но нямаше проблеми. По едно време някой ни каза "Добър вечер" на български. Оказа се управителят на смяната на ресторанта - също етнически български турчин, който с голяма екскурзия си е тръгнал и уредил живота наново. А българите се изнамерихме - едно семейство ни хвана да се оплаква, били на по-хубави места, то тука плаж нямало. Други бяха с много разглезени деца и бягахме от тях. От Дорис ни стовариха с 2 други семейства - български турци, които живеят в Англия, като мен. Нас трудният път ни беше вече сплотил, затова си се знаехме в хотела, на едните им се разболя детето, предлагахме им панадол и така.

Двете жени в магазина на хотела бяха също българки, но децата им си бяха местни деца, не говореха български изобщо. Малко плажче, с леко паянтови шезлонги (но пък чисто дървени, а не от пластмаса, което е плюс!) и чадъри от слама. Детето не излезе от водата. Слънце, слънце, слънце - да се стопиш. В 12 спирахме и отивахме на басейна - там 2-3 обиколки за детето, аз чакам отстрани. Няма къде да седнеш, ама и стига съм лежала, де. В 12 имаше и програма на басейна - няколко пъти попаднах на кючеци върху едни платформи във водата. Тук-таме някоя рускиня, полякиня, местни турски момчета, момичета - качват се на тази платформа и започват голямото друсане. Чудех се много каква да ми е реакцията - ами харесват си хората кючека и само тяхна музика пускаха. И всичките млади хора приличаха малко на нашия Азис - натокани, наперени... Хехе! Ами това си е тяхното.

После се прибирахме в хубавата си голяма, просторна и чиста стая, оправяхме се, слизахме да ядем. Рай за хората, които обичат салатите. Зеленчук, салати, сос от нар - ох, чудно беше! Имаше много готвени манджи. Българите протестираха, че нямало достатъчно скара, сухо месо. Хората готвеха техните си манджории, които да ви кажа са точно това, с което аз съм хранена в детството си - пресен фасул яхнии, тюрлю гювеч, зеленчуци с доматен сос, пържени чушки, яхнии с месо, яхнии с кюфтета, като нашите "по чирпански". Нерде Чирпан, нерде Йоздере, но за мен си беше като да се пренеса в детството си. Имаше риба всеки ден, но беше само скумрия - приготвена по различни начини. Имаше и кюфтета, пилета. Имаше супа всеки ден - утрепахме се да им четем менюто "чорба", "гювеч", "тас кепаб", "бюрек"... Толкова да сме се омешали като кулинария с тия хора, но това е напълно нормално.... Чуден бар за сладкиши. Грис халва от всякакъв тип, на хапки, в купички, с какао, с ягодови есенции, лимонови и т.н. Кремчета - бебешки пудинги. Пастички - като нашите, които правят по ол инклузив хотелите по Черно море.

И най-вече - пицар!!! Бре, таз турска пица, наяждане нямаше тоз народ. Пицарят почваше сутринта в 8 да си меси тестото и пред нас печеше всички, на жегата, разточва, пече, реже, граби народът. Към 2 спира за 1 часа почивка и почва новото тесто, за да е готово за вечеря от 7 нататък. Кашкавали, сирена, маслини, консервирани риби, кьопоолута, снежанки, магданози, яйца... Рай за хората, които искат свежа, сочна салата, вече казах. С малко пица и си готов. Плодове - диня, ябълки, грозде. Хубави, качествени. Ама и как няма - минахме покрай толкова парници по път, около Древна Смирна беше пълно със зеленчукови градини. Имаше баби със шалвари, които там беряха...

Вечер имаше и готвач, който на място пече/прави някаква храна, освен пицаря. Пилешки филета на скара, риба, техни кебапчета. Или пък сладкар - правиха на място бухтички, еклери, пред клиентите.

С две думи - ние, 2 жени и дете, гладни не останахме, но другите масово мрънкаха, че нямало достатъчно месо. На мен ми беше интересно да им опитам супите. И разбира се, хората оставяха купчини неизядена храна. Никога няма да мога да разбера тази лакомия да вземеш много, а да не го изядеш.

Закуски на плажа - слаба работа, разни парчета тесто, солено или сладко, но си е парче тесто. Извиваше се опашка за тях, пържени картофи - хората после оставяха всичко в тарелките. Голяма разсипия. Ами не го взимайте в такива количества, вземи си едно - опитай, пък си реши дали ще изядеш цяла купчина. Разглезени деца, които искат, искат, а после не го ядат. Но това не ни пречеше, защото от закуските, обяда и вечерите не можехме да дишаме - ха това да опиташ, ха онова. Нямаше изобщо място как да хапнем и разни тестени парченца в паузите. Кафе, кола, сок - от апарати. Бира Ефес и раки - от бара. Дават и на жените. ))

Вечерта в ресторанта имаше певец, който пееше само турски истински, оригинален фолклор. С акустична китара. Беше много хубаво! Истински турски песни, а не тия изопачени поп парчета с кючек мотиви...Докато им избягаме от кючека на басейна (от едната страна на хотела) и се скрием в нашата стая и хоп - отсреща в рибните ресторантчета се изсипват 10 коли народ и почват сватба/кръщене/юбилей. Идват с бибиткащи коли, младоженците са половината през прозорците или седят на капака (нула безопасност), спират, изскачат музикантите, микрофона, диджея, и почват хора и танци на народите. Едно към едно като нашите изпълнения. ))))

Та печем се ние на плажчето, хапваме салати обилно, детето не излиза от водата, гледаме ги тия хора, мислим си колко много си приличаме - като манталитет, като настроения, като култури... Както и да искат да ни изкарат нещо много различно, съседството ни от толкова векове е дало резултат - повлияни сме от културата им, от кухнята им, от фешън-облеклото им, от тертипа, по който младите жени си правят сега веждите, косите... Имаше цели големи фамилии - баба, дядо, майка, баща, много деца. Сядаха на цели маси, възрастните са на почит, на уважение, доведени са на курорт. Младата жена е по-активна, по-близка до културата на европейката, бащата седи там надуто - патриархални нрави. Децата са много глезени и много обичани. Заедно са, сплотени. Хубаво беше да видя. Семеен курорт. За семейства. За родове.

И дойде най-хубавото за мен. Дойде денят за нашата записана предварително допълнителна екскурзия. Екскурзоводът не можа да дойде да ни вземе от хотела. Пак нещо се беше случило, кой закъснявал, кой избързвал... Пратиха едно момче с такси - дума английски не говори, не разбира. Като настъпи газта, щяхме да припаднем от страх. Викам си - ми няма само по кухнята и по манджите да си приличаме, я. На българо-турско-английски, хаха, с много жестове, казах му, че на детето му е лошо, да намали. Разходи ни той по клифовете, разгледахме им добре природата (типична за региона, сухо, топло, ниски растения). Стовари ни на едно кръстовище, където ни чакаше едно старичко микробусче, в което ни събраха с други българи, от други хотели, тръгнали и те на същата екскурзия. Водач - българка, икономист по професия, прекрасна ерудирана жена, с познания, с финес в поведението, с дар слово. Родом от Кърджали. Изгонена с голямата екскурзия. Първо ни заведе в Ефес, за да хванем сравнително по-хладната сутрин (е, то си беше към 30 градуса). Аз съм се барнала в стил "колониален". Ленени бежови дълги панталони, туника и сламена шапка, кожена чанта за експедиция. Мъкна и един шал - викам, ако ни забрули тука някоя пустинна буря или пък ако трябва да се замотаем на главите, да има. Детето и майка ми - строени в същия стил. И се озовахме в НАЙ-ВДЪХНОВЯВАЩАТА Римска земя, която до сега съм посещавала. Ефес е ГРАНДИОЗЕН, момичета. Ако сте наблизо, не пропускайте! Велико е. Велико!!! Бял мраморен град, с невероятна запазена библиотека (в която са пренесли част от свитъците от изгорялата библиотека на Александрия). Фантастично опазени един амфитеатър, втори, сгради, арки, невероятна главна улица, тоалетни (!!!). Оригиналната статуя на богинята НИКЕ е там. Веднага хванах детето да го науча за маратонките - да знае да си гледа гаджетата не по марката на маратонката, а по това дали знаят на коя богиня и по чий оригинален монумент е кръстен Найк... Нито Пловдив, нито ларгото в София, нито руините в Сара Загора не предлагат такъв нагледен урок за Римската империя. Толкова много да ми хареса тази Турция в този момент - това са толкова древни земи, с цивилизации, с култура, с прогрес! Опазено, реставрирано, археолозите копаеха и в момента, защото това, което видяхме било само 2 % от това, което се криело под земята. Аз понеже бях подготвила детето с Индиана Джоунс истории, ами не можахме да си намерим място от радост. А какви снимки станаха!!! Пак ще се ходи, ясно е като бял ден. Трябва да заведа там и мъжа ми. Сега, почти 8-9 месеца по-късно, детето учи за кръстоносните походи и Ефес е по всички карти написан, тя знае от опит за условията, за сушата, за жегата.... От там се отбихме до остатъците от едно от Седемте чудеса на света. Как едно дете няма да знае кои са те?? Няма много останало, но има много книги по темата, а на място да видиш останалите колони от нещо толкова велики - ами няма друга подобна емоция. Показаха ни замъка отсреща, за чийто строеж са разбили чудото на света, за да ползват материалите за стоежа на замъка... От там ни заведоха в къщата, в която се счита, че Дева Мария е живяла последните си дни. Свято място за нас, християните, но и свято място за тях, мюсюлманите….Детето ми се прибра през август от там, а на септември започна да учи в гимназията Философия, Етика и Религия. Да си посетил и с очите си да си видял как се тачи тази Богородица от 2 религии е най-добрият урок, който можех да й предложа по темата.  И изобщо - беше епична екскурзия.

Прибрахме се, че като се развеселихме, че като спряхме да се тревожим за тоалетните по пътя, че като стигнахме до извода, че сме много близки като народи и делим много еднаква съдба, че като стана време да си ходим - целите Дарданели ги записахме на филм, качихме се горе на терасите на ферибота, седнахме като хора, гледахме и си говорихме за битките, минахме покрай Троя, решихме, че ще отидем и до Бергама (друг огромен Древен град). Детето каза, че не иска на никакво друго море вече - само в Турция. А и Лакийската култура не мога да я оставя непреживяна като емоция.

Много съжалявам, че бяхме с определен бюджет и не можахме да отидем и до Памук кале. Като се върнахме в Англия, в първия брой на Нешънъл Джеографик Кидс, който взехме, Памук кале беше отгоре до долу фотографирано. А и откъм познания по география - безценно.

Така се случи, че като се прибрахме от тия Древни места ())), заминахме за 2 седмици за Копривщица. Захванахме пък сега Османската империя. Най-поразена останах от историята на благодетеля на Копривщица - Ненчо Палавеев. Той започва като търговец на аба (дебел вълнен плат, от който се шият палта, ямурлуци). Като търговец обикаля цялата Османска империя, стига до Багдад чак. Успява да направи сделка да облече всички инженери и работници, които в този момент прокопават Суецкия канал. После заминава за Александрия, където пък почва да продава малеби с розова вода. Розата, тази традиционна култура и златна мина за Копривещенци, Калоферци, Клисурци, Карловци.... Розата е донесена с името "Анадолския трън". А откъде е донесена - е, от Турция, много ясно. А с този сироп от рози върху малебито си, Ненчо Палавеев прави милиони, които после завещава на родния си град - Копривщица, за да бъде и да пребъде тя, да се издържат всички училища с тези пари и градът му да тъне в блаженство....


Та, пак ще ходя, момичета, в Турция. Това е огромна земя и има много какво да предложи на туриста - от слънце и плаж до невероятна култура. Срещнах прекрасни хора - и агента ни на място, и екскурзовода, и управителя на ресторанта. Свестни хора, никой не се е предал, всеки си е устроил достойно живота. Местните бяха усмихнати и чистосърдечни. Особено възрастните им хора - трудолюбиви и свестни хора. Слънцето им е дало райски градини. А историята ги е направила повече от богати.