Ще й навреди, разбира се. Организационно не е лесно, а и ще загуби поне година училище. Отделно не е сигурно, че ще мине приравнителните. Не се знае баща й дали е способен да поддържа необходимата дисциплина. Напълно е възможно да й се иска да отиде да живее с него точно защото е по-"хлабав" от майка й. Тя твърди, че с жената на баща си се разбират добре, но това е за кратко през ваканциите. Едва ли ще е пак толкова добре, когато се наложи бащата постоянно да покрива разходите й и да й отделя необходимото внимание.
Много по-смислено ми се струва да се открият корените на нейното недоволство и да се направи нещо за туширането му. Според мен тя се е вкопчила в идеята за връщането в България като удавник за сламка и гледа на това като на някаква панацея, която ще й реши всичките проблеми. Само че проблемите обикновено са в самия човек, и където и да иде, той си ги носи със себе си.
Много момичета на 15 страдат неистово поради ред причини - истински или въображаеми проблеми с външността, липса на одобрение в средата, неизпълнени желания, несподелена любов. Хормоните кипят, човек често сам не разбира себе си. Просто тя е намерила "причина", която да фокусира страданието й.
Освен това, тя пише че за тези 6 години не е могла да се адаптира. Пише, че всяка ваканция си е в България, че брат ѝ е живял в Германия половин година- заедно са живели и са се разбирали прекрасно.
Пише, че баща ѝ е с приятелката си от 10 години и се познават много добре, и се разбират много добре.
Накратко- момичето вече 6 години знае какво иска и дори е проучила как да продължи тук и ученето, и живота си.
Много фриволно е заключението, че просто едните хормони я тика към връщането.
За мен, щом толкова години иска да се прибере, трябва да бъде уважено желанието ѝ, а не да се игнорира.
