Момиче на 22г съм. С приятелят ми сме заедно от 2г.
Последните няколко месеца сме все заедно, много сме напрегнати и враждебно настроени един към друг. Погледнати от страни не изглеждаме щастлива и хармонична двойка, точно обратното като врагове сме.
Не знам как стигнахме до тук, как се отчуждихме, имам чувството, че ме мрази...
Не сме били перфектната двойка, той никога не е бил мой, ако така мога да се изразя, винаги ми е "бягал", не успя да се отпусне, не успя да ме допусне до себе си... не съм сигурна даже, че ме е обичал някога.
На нож сме всеки ден. Почти не си говорим. Секс също почти не правим. Единственото нещо, което правим е да се караме. Всичко в мен го дразни, караме се и за най-незначителните неща, като например, защо съм нарязала салатата така, а не както той бил искал... Забележки абсолютно за всичко, нервите ми не издържат, разблъсквам се и отивам в другата стая обикновено.
Да, едва ли звучи обнадеждаващо и единственият изход е раздяла, но не съм готова.
Не искам да го губя.
И аз допуснах много грешки. Животът ми се обърна наопъки... още се събирам, след кашата, която забърках. Но аз не съм човекът, за който ме мисли той.
Нарича ме злобна, зла, лоша, другите епитети няма да споменавам. Вяроятно ги заслужавам до един.
Но ми вменяма вина и държи само мен отговорна за разбитата ни връзка.
Не се оправдавам, не постъпих честно, изневерих му, но към този момент не е на ясно, т.е това не би трябвало да е дало отражение върху самите ни отношения.
Честно не знам, не знам дали има смисъл да си даваме шансове, вероятно сме изчерпали връзката си, но съм готова да го изгубя. Продължам да мисля, че той си заслужава... Но съм нещастна във връзката ни, една хубава дума не сме си казали от месеци, само пумия си изливаме. Не знам какво става между нас, но това е ежедневие.
Болно ми е, той дори не ме отразява като жена, от месеци не съм чувала комплимент от него.
Млада и права жена на 22 не ми се иска да живеем в конфликти, нито да изневерявам, за да избивам комплекси.
Знам какви ще бъдат мненията, просто пиша за малко кураж, момичета.
Последните няколко месеца сме все заедно, много сме напрегнати и враждебно настроени един към друг. Погледнати от страни не изглеждаме щастлива и хармонична двойка, точно обратното като врагове сме.
Не знам как стигнахме до тук, как се отчуждихме, имам чувството, че ме мрази...
Не сме били перфектната двойка, той никога не е бил мой, ако така мога да се изразя, винаги ми е "бягал", не успя да се отпусне, не успя да ме допусне до себе си... не съм сигурна даже, че ме е обичал някога.
На нож сме всеки ден. Почти не си говорим. Секс също почти не правим. Единственото нещо, което правим е да се караме. Всичко в мен го дразни, караме се и за най-незначителните неща, като например, защо съм нарязала салатата така, а не както той бил искал... Забележки абсолютно за всичко, нервите ми не издържат, разблъсквам се и отивам в другата стая обикновено.
Да, едва ли звучи обнадеждаващо и единственият изход е раздяла, но не съм готова.
Не искам да го губя. И аз допуснах много грешки. Животът ми се обърна наопъки... още се събирам, след кашата, която забърках. Но аз не съм човекът, за който ме мисли той.
Нарича ме злобна, зла, лоша, другите епитети няма да споменавам. Вяроятно ги заслужавам до един.
Но ми вменяма вина и държи само мен отговорна за разбитата ни връзка.
Не се оправдавам, не постъпих честно, изневерих му, но към този момент не е на ясно, т.е това не би трябвало да е дало отражение върху самите ни отношения.
Честно не знам, не знам дали има смисъл да си даваме шансове, вероятно сме изчерпали връзката си, но съм готова да го изгубя. Продължам да мисля, че той си заслужава... Но съм нещастна във връзката ни, една хубава дума не сме си казали от месеци, само пумия си изливаме. Не знам какво става между нас, но това е ежедневие.
Болно ми е, той дори не ме отразява като жена, от месеци не съм чувала комплимент от него.
Млада и права жена на 22 не ми се иска да живеем в конфликти, нито да изневерявам, за да избивам комплекси.
Знам какви ще бъдат мненията, просто пиша за малко кураж, момичета.
Не мога да си обясня как седиш някъде където не си щастлива, губиш си времето, а пък живота е кратък, още по кратък е като си на 20г. Сега е времето да учиш, да се развиваш, да се забавляваш, да пътуваш. Не е да режиш салатата на някакъв комплексар, който те обижда, и да си тъжна. 
