Чувствам се като аутсайдер

За да бъде сложена диагноза депресия, симптомите трябва да са 5 или повече от изброените в период на минимум 2 седмици. Един от тях задължително трябва да бъде депресивно настроение или липса на интерес към каквото и да било. Трябва да причиняват сериозен дистрес и да пречат на социалния живот или други сфери на функционалност, например работа или училище.

И според мен познатата може да има депресия и да не се справя с домашните си задължения.

Благодаря, дами! Изпитвам смесени чувства за ситуацията. При мен имаше много ясни симптоми - получавах усещане за задух, заради което развих страх от задавяне и алергии. Буквално за дни се бях стопила и изпитвах първо ужас, че ще умра, второ - че ще полудея.
Поради това ми е трудно да преценя, а искам да се държа адекватно с жената. А знам за случаи, в които се злоупотребява с подобни състояния и ми е много криво - толкова хора се борят и наистина са зле.

Хора, аз преди да се консултирам с лекар и да започна лечение, 6 месеца подред нямах никакви сили, ама като казвам никакви, никакви 😂 спях по 8-10 часа, а попринцип спя макс 6 часа, винаги е било така. Не можех да си стана от леглото, просто нямах сили.. пиех по 3 кафета на ден, не ми помагаха и грам. Нямах сила да се мия, да си мия чиниите, пък камо ли да пазарувам. Трябваше по това време да ходя на стаж, познайте колко ходех. Имаше дни, в които просто не ставах от леглото и дремех. И когато най-накрая се посъветвах с лекар и започнах ударно терапия с антидепресант плюс флуанксол, ако щете вярвайте, на по-следващия ден бях като нов човек, пълна със сили, каквато съм и досега. Нищо общо с онова състояние. Плюс това преди хапчетата, бях адски нетолерантна към каквото и да е, критикувах всичко, което ми се изпречеле на пътя, бях просто адски раздразнителна. Карах се с хората около мен през 5 минути, чувствах се обидена постоянно за някакви глупости. А пред непознати, просто не можех да говоря, изпитвах ужас от тях и започвах да заеквам, да забравям думи- не можех да се изкажа. А сега си лафя и не ми дреме, но в границите на нормалното, без да говоря глупости. Страничен ефект от лечението е това, че много се шегувам- постоянно ме избива на майтап, и прогресиваното напълняване, то най ме мъчи. И усещам как трябва незабавно да ги спра заради това, а така не искам..

Искаш да ги спреш, ама разбираш, че не бива ... Нали по-напред писах в темата. Аз приемам антидепресант от 5 г. и успях да отслабна, пробвай и ти. Избери режим на хранене, режим за отслабване. Аз се консултирах с д-р Ригов и горе-долу следвам неговия режим, поддържам си теглото.

С риск да бъда оплюта за вредите от наднорменото тегло върху здравето, това е последната причина, поради която трябва да спрете лечението си.
Моля, повярвайте ми, като на човек, който е бил от двете страни- била съм почти целия си живот на диета. След паник атаките се стигна до там да се коментира диагноза анорексия... Молех се да съм дебела, но да мога да хапна без ужас.

Антидепресантите разбрицват още повече инсулина. Изобщо не е само напълняване.

Моля да ме извините - както казах в преден пост, аз се справих без медикаменти с когнитивен подход (май така се нарича) и не знаех за въздействието върху инсулина. Но теглото ми се струва най-малкия проблем при такова заболяване. Авторката е млада - ако се консултира със специалист, ще се справи и с това.

Тук не става дума за сам да си сложиш диагноза депресия, а за такава, диагностицирана от спецалист.
А че мъжът ми сам чука за да ме ошашави определено ми е минало през ума, особено заради начина по който реагира, като му казвам, че чувам разни неща - изобщо не се трогва - отсича Нищо не съм чул и прекракратява темата. Или ме има за луда или наистина самият той чука. Но трябва да е отявлен психопат за да върши такива дивотии. Освен това като че ли чувам чукането идва от различна посока от неговата, въпреки че като спиш няма как да прецениш от къде идва, а само чуваш нещо което те буди. Че не е наред - не е  - ама наистина ще се очудя ако ме шашави съзнателно. Нямам наблюдения нито е толкова хитър и подъл нито да е толкова зъл.

Аз наистина не разбирам какво значи че нещо е на психична основа, а на биохимична. Според мен по-скоро е биохимия, която обаче никой не може да обясни и затова му викат на психична основа. Или другото - обсебвания. Защо пък когато те изнасилят да не ставаш податлив на обсебвания. Отделно може самите демони да са съдействали за изнасилването и после като те обсебят да изглежда, че е психическа травма.
Когато никой не знае етиологията на даден поведенчески проблем най-лесно е да каже На психическа основа.

Споменах за спорт, защото по себе си съм забелязала. Ако съм депресирана и нямам сили и мотивация да стана и да обиколя гората в лек тръс, но въпреки всичко се насиля, след обиколката усещам, че освен приток на сили, също погледът ми на живота се променя от черен към по-розов, появява ми се желание да върша разни неща което не знам дали има връзка и със енергията, която ме изпълва след движение, което е обяснимо, защото метаболизмът се е забърза. А уж нямам проблем с тироида. Не знам, нямам научно обяснение, а само емирични констатации - че спортът и движението изобщо ми възстановява и физиката и психиката. Не случайно има приказка Движението е живот.

А относно, че има хора, които лъжат, че са в депресия за да извличат дивиденти - със сигурност има такива, но се съмнявам да си губят времето и да лъжат по форуми. Има и психопати, които пускат партенки и си дигат адреналина, но авторката не е от тях. Като погълнах единственото си хапче антидепресант на мен ми подейства по подобен на нея начин, но много по-екстремно - буквално 3 дни не можех да спя - бях като фурия, мозъкът ми беше объркан. Подейства ми подобно на алкохол, само дето той ме приспива. Алкохолът премахва задръжките, така че не бих казала, че антидепресантите помагат на пациента да стане какъвто е бил преди, защото пияното състояние принципно не се приема за нормално. Ама знам ли и аз... При мен умерено количество алкохол определено ми действа благотворно - премахва страховете ми, развързва ми езика и дори като че ли ми освежава и активира ума. И то ако съм препила дори и след сън усещам този проясянващ ума ефект, лекота и непукизъм. И мен като авторката ме избива на майтап. Но определено ми разваля качеството на съня - хем ме приспива хем не мога да спя, спя леко... Нещо подобно на действието на антидепресанта, който ми бяха предписали и който дори не помня какъв е защото го изхвърлих.
Но я разбирам напълно, защото моите депресии се изразяват точно по същия начин като нейните. И точно такива депресии лекувам със спорт.

Може да има нужда от помощ, но може просто да използва болестта си да ангажира околните.
Има хора им е удобно да са болни и да се възползват от това. Всъщност е възможно и двете да са налинце - да има и проблем и да използва околните.
Срещала съм хора да използват болестта си и използват близките си, но не правят нищо да се оправят и да вземат живота си в ръце. Не визирам психични проблеми само.
Примерно аз като бях 110 имах проблеми с дисковата херния и не можех да работя. Редовно получавах схващания и седмици съм лежала, а после с патерици ходих. Това на 30 години е нещо ужасно. Чувствах се на 70 и много зависима от близките си, което не беше никак приятно. И търсех всевъзможни начини да се оправя, да не ме боли, да отслабна. Защото и лекаря каза дисковата херния не се лекува, но ги махни тия кила за да се облекчиш.
Мой познат с почти същите проблеми беше легнал изцяло на плещите на роднините си. Отидох му на гости преди време, вече отслабнала. Едвам ме познаха. Всъщност ме поканиха да говоря с него и да му обясня как съм променила нещата.
Страшно пълен и с болки в кръста, едвам ходеше. Стана ми мъчно, защото знам какво е. Дадох му различни методи за раздвижване, съвети за отслабване, обясних накракто какво ми има, какво се оказа,насочих го към ендокринолози да изследва проблема. Защото при него може да е и някаква друга причина за пълнотата. Разказах му аз през какво преминах. Какво съм научила, какви упражнения за дисковата правя като се схвана, на какви процедури съм ходила, какъв спорт съм започнала, начина ми на хранене. Не съм му казвала прави така и онака. Негова си работа. Като му говорех някак си изглеждаше предубеден и малко агресивен. Аз му давам насоки да промени живота си, а той се дразнеше от това.
Абсолютно нищо не направи за да промени теглото си, да се раздвижи или да предприеме мерки за облекчаването на болките.
Извода за мен е, че този човек му е удобно да е болен, да не прави почти нищо и някой друг да го гледа. До този извод достигнаха и роднините му. Че наистина е болен, но му е удобно да не прави нищо по възстановяването си, защото ще трябва да поеме отговорност за живота си.
А за твоята позната не знам. Защо не е могла елементарни грижи за дома и детето да полага?
Някак нагло е да кажеш на познат да дойде от друга държава да ти гледа детето и да намекнеш, че трябва и да му изчистиш къщата.

Anastasiya4, да бяха 5-10 кила да ги изтърпиш, но съм наясно какво е да носиш на плещите повече килограми.
Казах ти вече, ако хапчето предизвиква напълняване, но ядеш правилно, не знам какво може да се направи. Трябва с лекаря да говориш дали няма друго лекарство, което да не влияе на килограмите.
А пък ти сама каза, че не се храниш и много правилно. Консултирай се с диетолог и с психиатъра си.
Не знам, пробвай спорт и промяна в яденето да видиш дали с хапчето ще има ефект.
Лично аз не съм фен на хаповете и даже се стремях тези за диабет да разкарам. Повръщаше ми се от факта, че трябва да пия поредното хапче. Стига ми това за щитовидната, което до живот ще си го пия.

Всички, които гласуват с две ръце против медикаментозното лечение, просто не са на ясно до какво измерения точно може да достигне нелекуваната тежка депресия. И не го казвам просто защото съм фармацевт и изпитвам нуждата да "пробутвам" на хората някакви лекарства - напротив, многократно ми идват в аптеката абсолютно неадекватни хора да искат, например, от "розовите хапчета", които съседната пила и много помагали, въобще да не подхващаме тази тема. Не говорим за тоя сорт хора, а онези, които са наистина сериозно депресирани. Хора, при които безразличието и тъгата довеждат до такава апатия и неспособност за извършване на елементарни ежедневни дейности. Тези хора не могат да се насилят да станат от леглото, да се изкъпят, да идат до магазина или да си изхвърлят боклука, тях ги изключват и уволняват, приятелите им ги оставят, а вие искате да се занимават с йога и фитнес и да се стягат да си помагат сами... Говорим за тежки състояния на дисбаланс на хормоните, отговорни за настроението - и това не се оправя с "воля" и "стягане", защото волята и стягането са резултат от тези хормони. Все едно да искате колата с празния резервоар да се стегне сама да се добута до бензинонстанцията. Трябва опитен психиатър в такива случаи, а дори и при наличие на такъв, не винаги от раз може да се назначи най-добрата възможна терапия, променят се дози и лекарства, следят се странични ефекти, докато започнат да се случват нещата, а да не говорим, че действието на SSRI обикновено се усеща след първия един месец...

Съгласна съм, че има лпо-леки до умерени случаи на меланхолия, стрес или тъга от загуба, когато могат да се вземат въпросните немедикаментозни мерки и нещата да се случат без лекари, но нека не принизяваме проблемите на всички хора до липса на воля и сила. Защото "болестите на душата" са болести като всички други. И за ангината не винаги трябва антибиотик, но стигнеш ли до пневмония, нямаш избор. Светът щеше да е много по-хубаво и щастливо място, с по-малко отчаяни и депресирани хора, с по-малко самоубийства, ако всички имаха културата да потърсят лекар и терапервт или поне близките им имаха културата да ги заведат на такъв като разпознаят признаците, вместо да ги изоставят да затъват още повече, ако не им беше насаждано, че да се погрижиш за психичен проблем е еквивалентно на това да си слаб или луд или неудачник...

Онези, търсещите внимание, са друга тема. Но ако говорим за човек, когото познаваме от много дълго, мисля, че можем да познаем кога става въпрос за зов за внимание и кога за зов за помощ.

Аз познавам само един самоубил се и той беше на антидепресанти

Анастазия, това все едно аз съм го писала. Страшна умора, да не говорим че нападах горкия ми мъж за всичко. Бях страшно раздразнителна от отчаяние. Как ме е издържал човека не знам. И аз сега съм нов човек и ме избива на майтап. Имам си една мантра "по-добре дебела и щастлива, отколкото слаба и депресивна". Не ги спирай, ти повече няма да напълнееш от тях. Почни диета, аз съм на ниско въглехидратна и има ефект.

Като ви гледам ми става ясно защо са нарекли антидепресантите Щастливи хапчета. Чак ме доядя, че изхвърлих моите и не им дадох шанс да се докажат. Абе вие като изпихте първото хапче как ви повлия? Знам че минават поне 2 седмици докато се нагоди организма към тях ама при  мен ефектът беше толкова екстремен и драматичен, че моментално ме отказа да посегна към второто

Е браво, че си се отървала и си се справила без тях.

Тук е била грешката на лекаря. Не те е предупредил. Първите 2 до 4 седмици състоянието може да се влоши и симптомите да се засилят. Антидепресантите действат с натрупване и дозата се качва постепенно. Този период трябва да се изтърпи или се изписват успокоителни, ако е нетърпимо. При мен след първото хапче беше ужас, треперех като листо, страхът ми беше нещо страшно. Но аз бях предупредена и издържах. Малко хора реагират толкова екстремно в началото, но аз бях от тях. След 4 седмици бях като нова.